Може ли морални щети да бъдат компенсирани с... пари?

Напоследък забелязвам, че все по-силно ме вълнува темата за... парите. (Виж: Има ли ненормалници като мен, които не обичат парите?) Вероятно причината за това е, че от известно време съм без никакви доходи, съпругата ми също, отдавна не сме били в толкова тежко положение, страшно е човек да остане без никакви средства за съществуване. (Който не го е преживял, едва ли може да си го представи.) Та цитираната по-горе публикация, в която разказах един случай, поясняващ моето отношение към парите (аз наистина не ги смятам за така важни - както мисли по въпроса останалата част от човечеството!), ми се наожи да напиша един по-голям коментар, в който да разкажа нещо важно по моя преценка; то пак касае проблема за подобаващото отношение към парите (оценявам този проблем като важен и сериозен); ето този коментар:

Понеже стана дума за моите врагове, та да кажа нещо сюблимно в тази връзка. Отношението към парите наистина е лакмус за точно определяне на това колко струва човекът.

Нали знаете, че известно време водих преговори за споразумение с моите "врагове" - въпреки всичко аз обаче не възприемам опонентите си като "врагове", въпреки че те, предполагам, се съзнават точно като такива - а мен положително ме възприемат и определят като свой враг, при това най-опасен, зъл и долен. Както и да е, ще разкажа нещичко, въпреки рисковете. Щото е много изразително и значимо. Показва много и при това крайно съществени неща. Вземете предвид, че опонентрите ми са учители и възпитатели на младежта. Аз също съм такъв, въпреки че те ми отнемат това мое право. Пиша този коментар понеже съм воден от чисто възпитателна цел, смятам, че е полезно младите да се запознаят с този случай и ако го въприемат адекватно, обещавам им да проумеят някаква съдбовно важ на за бъдещия им живот истина; аз винаги пиша, вдъхновяван от ясна изследователска или възпитателна цел, казах ви, заклет учител и възпитател съм.

Та ето за какво се случи в нашите тъй интересни преговори за споразумение. Другата страна решително отхвърли моят проект, в който имаше фактически две главни точки: и аз, и другата страна оттегляме своите жалби, аз от Комисията за защита от дискриминация, главната ми опонентка (разполагаща с власт, която употреби за да ме репресира и да ме опраска, да ме уволни от работа, знаете превъзходно тази многозначителна история, взета направо от нашата тъй свидна образователна система; става дума за така многозначителното поведение на директоркатата на славната пловдивска ПГЕЕ) пък оттегля своята жалба, подготвена за внасяне във Върховния Касационен съд (тогава тази жалба все още не беше внесена, беше на етап "внасяне и обмяна на книжа"), тя направи това понеже не й харесва решението на Окръжен съд, отменящо заповедта й за моето уволнение, с което аз бях възстановен на работа като учител по философия и гражданско образование в упоменатото училище. Аз сметнах това мое предложение за разумно и справедливо, да, обаче и то не хареса на директорката, тя решително отвърли частта, касаеща нея, именно да оттегли жалбата си от ВКС. Тя предложи само аз да си отгтегля жалбата, а пък тя само да ми каже "Извинявам ти се!" (забележете, не да каже: "Моля те да ме извиниш!", а да каже само "Извинявам се!"). Аз пък, както и можеше да се очаква, оцених нейното предложение за небалансирано, за непропорционално, за несправедливо. И почнахме да спорим. Изтъкнаха се какви ли не аргументи. Примерно аз казах ето това:

- Вие даватели си сметка какви щети ми причинихте за тия две уволнения, за тия три години общо, в които заради Вас и Вашия каприз аз бях без работа?! А давате ли си сметка какви щети предизвикахте за качеството на образованието на учениците като ме отстранихте за цели три години? Аз смятам, че за това, което ми причинихте, се налага, в името на справедливостта, да ми дадете някаква пропорционална на щетите компенсация.

Тя обаче, моля ви се, започна да твърди, че не тя, а аз самият съм си бил придизвикал тези щети, щото, тъй да се рече, че съм бил послушен, създал съм й бил много главоболия с моите претенции за някаква си там "непосредствена и практическа РЕАЛНА ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ на отношенията в нашата училищна общност", било нетърпимо това, което аз по този повод съм й бил причинил, но ето тя била великодушна, не искала компенсация за понесените щети, аз също трябвало да се откажа от искането за такава компенсация. Значи тя много страдала, но все пак в тия години си е получавала директорската заплата, а пък аз съм бил в най-унизително положение, без средства за съществуване, оплют, изгонен като куче, унизен как ли не. Питах също въпросната властваща особа дали има някакви проблеми със съвестта, даже си позволих да я запитам не се ли страхува тъй справедливият Бог да възроптае, да се възмути и да й прати някакво наказание за причинините ми страдания; оказа се, че и по този пункт нямало нужда да се вълнувам чак толкова, тя, предполагам, щяла да си уреди някак отношенията с Бога, което е принципно правилно, аз там наистина не бива да се меся - въпреки че като философ, от друга страна погледнато, съм длъжен да се меся навсякъде. Та спорът ни се очерта безкраен - понеже и разминаванията ни са огромни, да не кажа колосално безкрайни, знам ли вече как да се изразя по този пункт. И ето, в един момент, за да внеса живец в спора ни (да налея малко "масълце в огъня") аз си позволих да кажа следното:

- Понеже разминаванията ни са огромни, вие не ме разбирате, ще кажа нещо, за което съм убеден, че напълно ще ме разберете, не крия, искам да разбера реакцията ви и само за това ще поема този риск. И се надявам да ме разберете този път напълно за какви щети става дума, щото до този момент съвсем не ме разбирате. Ще измерим всичко с... пари, тази поне координатна ценностна система, цинтрирана около парите, убеден съм, ви е напълно позната. Какво ще кажете за причинените ми огромни морални (душевни, духовни) щети като частична компенсация да ми се отплатите, да ми възмездите страданията като ми наброите една сума пари, примерно... 15 000 лева?

Казах това, съзнавайки всички рискове, примерно да се дискредитирам изцяло в тъй чувствителните по този пункт "морални сетива" на опонентката ми; да, но рискувах, и то с чисто изследователска цел. Опонентката ми реагира ето как, първо лицето й се обтегна, имам чувството, че я жегна някаква страшна сърдечна болка като чу думата "пари", а когато чу и конкретната сума, именно немалкото хиляди лева, които сметнах, че са достатъчни за известна частична компенсация на преживените от мен морални (пък и материални също така) щети, тя се намръщи и можа да каже само това:

- Нищо не мога да ти платя: аз нямам пари!

Толкова. Да, обаче в следващия момент се овладя и й дойде мисълта да почне да се възмущава от "тъй низкия морален облик" на опонента си, именно моя милост, който е стигнал до падението да иска, моля ви се, пари - по-голямо морално падение нейна милост до този момент не била срещала и прочие! Тя дори ме заплаши, че по този пункт щяла да използва казаното от мен "там, където трябва", предполагам че ще напише съответния документ и ще го прати в... Моралната комисия в Министерството - като я призове да издаде подобаващия ферман за моето окончателно и вечно лишаване от преподавателски права именно по морални причини, понеже дръзнах да искам пари, което е сведетелство, както вече казахме, за величината на моето неописуемо морално падение, моля ви се!

Толкоз. Виждате, аз тук сам си признавам греха, така да се рече. Признат грях, казват, бил "половин грях", дано е така. Да, позволих си да бръкна в най-дълбоката сърдечна област на опонентката си и поисках пари за нанесените ми щети. Поисках го обаче в условна форма: казах това, за да й помогна някак да разбере най-сетне, да осъзнае какво е направила и каква и величината на нанесения ми морален ущърб. Смятам, че като казах сумата, тя наистина ме разбра. Съжалявям само, че казах толкова... малка сума. Трябваше да кажа, примерно, 50 000 лева, по-достойна ще е сумата, по-справедливо ще е обезщетението. Това, че казах такава малка сума пари, може да е създало погрешно впечатление у опонентката ми. Нищо чудно да си е помислила, че се "пазаря като циганин", с тия 15 000 май наистина има нещо циганско и просяшко в искането ми. Моята вродена скромност ми изигра тоя лош номер.

Но нищо де. Ще го преживеем някак. И опонентката ми, след този наш разговор, че оттегли на задълбочено мислене. Имам предвид там, където спорихме, именно в сградата на КЗД в София. След известно време тя измисли "насрещно предложение", а именно (длъжен съм да кажа и това, въпреки рисковете): като израз на желание донакъде да си изкупи вината за уволнението ми и за причинините ми в резултат на това щети от морално естество тя като мой бивш работодател щяла била да напише... положителна препоръка, с която аз да мога да кандидатствам за да си намеря учителско място в друго училище! Да, тази компенсация, имаща "чисто морално естество", ми предложи тя като справедлива и равностойна по нейната преценка; по този пункт аз пък казах, че ще ми се наложи да помисля; с което нашите преговори, кажи-речи, приключиха. Нова среща след това не сме имали. А ако подпишем споразумение, ще си спестим всички неприятности с едно дълго, многомесечно, а може би и многогодишно разследване на Комисията, което, предполагам, го искаме еднакво и двете страни.

Аз обаче, понеже съм подлец, си позволих да запитам все пак: добре де, как така ще ми напишете "положителна препоръка" за кандидатстване за друго работно място след като бях уволнен по признака "пълна некадърност", "абсолютна липса на качества да бъде учител", ако ми напише все пак такава препоръка, какво ще стане в такъв случай с истината: може и да се дава положителна препоръка на човек, който официално е провъзгласен за... "пълен некадърник"?! Имало начин да се напише такава препоръка, аз обаче още се чудя какво ли ще пише в нея, да, много ми е чудно това, но ще видим де, животът, както се казва, е многолик и от него всичко можем да очакваме.

Дами и господа, другарки и другари съдебни заседатели и заседателки, как мислите: престъпление ли е това, че дадох гласност на този сюблимен момент от нашите иначе значително по-сюреалистични преговори?! Аз голям мерзавец и подлец ли съм като обичам толкова много демокрацията и гласността, че ето, не се въздържах и с настощето информирах върховния суверен на властта у нас, именно народа, за това какво е благоволила да си каже с една своя жертва една властваща особа, която е малко попритисната от тъй неприятните закони у нас, та по тази причина й се наложи и да води преговори, дебати със своя, така да се рече, "смъртен враг", със своя толкова неприятен опонент, който има толкова неприятния навик да задава крайно неприятни й въпроси; ех, какви прекрасни бяха някога времената когато с враговете се процедираше значително по-лесно и ефективно, нали си спомняте тия блажени времена, в които в сила беше максимата на непрежалимия таваришч Сталин: "Есть человека - есть проблема; нет человека - нет проблемы!"?! Мили хора, кажете сега честно, не е ли прекрасен този отминал в миналото, за жалост, свят, в който с враговете не се спори, не си играем на някаква шибана "демокрация", не сме принудени да се правим на "европейци", не ходим в някакви си там Комисии за защита от дискриминация, а на враговете мигновено и мълниеносно им се помага да млъкнат по най-добрия начин, именно с "пуля в лоб", пардон, в темето, не се сещам как е тази дума на руски, простете, почнах да забравям руския език напоследък.

Спирам дотук. Желая ви хубав ден и приятен втори ден от уикенда! Бъдете здрави! Ще ви пиша следващия път от друго място, да се надяваме, че това друго място няма да е... затворът (щото сами видате, моя милост е истински престъпник та пише за такива лоши неща, та издава тайната, за такива морално пропаднали лъде като мен не бива да има никаква милост и никаква пощада!). Може ли моралните щети да бъдат компенсирани с... пари? - ето този въпрос най-накрая успях да формулирам и ще го туря в заглавието, приятни размисли по него ви желая! (Нима двата свята, в които имаме възможност да живеем ний, човеците, именно материалният и духовният, се срещат в една-единствена точка: парите?) Какво ще кажете, добра ли е темата за размисъл, която ви поставих с чисто познавателна и най-вече с възпитателна цел - с оглед да спомогнем поне малко за намаляване на ширещата се в свидното ни отечество страшна деморализация?

Освен това смятам, че нашият "Картаген" – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo