Защо възкресяването на българския дух е така трудно?

Няма как, време е да отговоря на въпросите, които ми бяха зададени от една млада изследователка, тя не е българка, но учи у нас и се интересува от неща, от които мнозинството от българите (да не кажа комай всички българи) не се интересуват (Виж: Предложение за дискусия: Как да надмогнем обезпътеността на българския дух - кой е пътят на България?). Освен това въпросната изследователка на няколко пъти ме попита кога ще й изпълня молбата, щото имала срокове и пр., е налага се да побързам, въпреки че на мен лично ми се искаше да си изкажа възгледа по-пълно. Но моята идея е да се породи дискусия на основата на текста, в който по бляскав начин философът Янко Янев поставя проблема за търсенето и намирането пътя на българския дух, тази дискусия ще я пренеса и на страниците на издаваното от мен философско списание, списанието ИДЕИ. Та там ще изразя по-цялостно своето разбиране, а тук само ще щрихирам, по необходимост, най-главното; ще отговарям последователно, така, както ми бяха поставени въпросите; най-напред В. Г. ме попита:

Интересува ме какво е мнението Ви относно този текст.

Текстът на Янко Янев много ми хареса, написан е по начина, който аз като философ също се опитвам да прилагам, това е един твърде задълбочен чисто философски подход, много ми допада също така езика и стила на автора. На негово текстове бях попадал и преди това, тогава също бях силно впечатлен. Моята оценка е, че написаното от Янко Янев не е оценено подобаващо, смятам, че той е един незаслужено пренебрегнат или силно подценен български мислител, който и в наши дни много може да ни помогне: стига да искаме да постигнем истината за самите себе си. Споделям също така и тенденцията на новото мислене, той успява да каже ни някои истини, които са ни жизнено и съдбовно необходими. Въпреки че поставените от него проблеми се нуждаят от най-широко обсъждане и от старателно вникване; интересно е и това, че написаното от Я.Янев звучи изключително актуално, което е потвърждение на плодотворността на истински философския подход: постигнатите по този начин истини не остаряват никога, те са винаги актуални. Щото духът, прочее, не старее.

Как според Вас е изследвано българското общество от автора?

Авторът е изследвал българското общество по чисто философски, някои биха казали "спекулативен" начин, аз бих го определил обаче като синтетичен, сиреч, авторът се старае да постигне - чисто интуитивно и непосредствено - и да изрази, да обрисува целостността (най-вътрешната същина) на онази идея (истина), която по друг начин просто няма как да бъде постигната. Този според мен е верният подход, щото противоположното нему, а именно разделящото, аналитичното теоретизиране, е способно да ни достави само трохи. Тъй че подходът на автора е, повтарям, твърде плодотворен. Но за духовна работа по този метод се иска един силно развит, проницателен дух, какъвто си личи, че е духът на самия автор, така нелепо загинал съвсем млад през 1945 г., при бомбардировка на Дрезден. И за жалост Янко Янев, поради ранната си смърт - разцветът, акмето на философите му току-що е настъпил - не можа да ни даде ония плодове, които духът му, при друга съдба, несъмнено щеше да роди. (Друг е въпросът, че може би съдбата е избрала да умре все пак в подходящия момент, щото пък животът в условията на настъпващия и в Източна Германия, и в България по онова време комунизъм за такива духове като неговия е съвсем невъзможен. Изобщо и животът, и съдбата, и Бог си знаят работата, по моето дълбоко убеждение. Аз лично за себе си мога да кажа, че като мислител се самоопределям именно в традицията, в която твори и Янко Янев, и ще си позволя да кажа (колкото и нескромно това да прозвучи в нечии уши), че чувствам у себе си дълг да продължа онова, което той е започнал - според това докъде ми стигнат силите, разбира се. Нещичко в тази посока вече съм направил, имам предвид своите книги, чиито заглавия сами по себе си илюстрират току-що казаното: "Българската душа и съдба" и "Страстите и духовете български". Сега пиша съвсем нова книга за демокрацията, принципно, а също така и за това как мъчително се ражда тя у нас, тъй че имам намерението още повече да продължа започнатото.

В коя методологическа парадигма работи Янко Янев и според Вас имат ли отношение изразените оценки в текста към съвременното българско общество?

Тук ми се задават два въпроса, ще отговоря на двата поотделно.

Янко Янев е последовател на философията на живота, на т.н. "ирационалистична", интуитивистка тенденция във философията, в някакъв смисъл философстването му е много близко на това, което правят (и на това как пишат) философите-екзистенциалисти, и в Германия, и във Франция. Повтарям, този подход, този маниер на философстване и на мен лично ми е много близък, но не чисто субективно ("щото така ми харесва", "щото това ми харесва"), а защото съм убеден в неговите несъмнени предимства. Разбира се, не всеки философ може да добие нещо ако приложи такъв един "ирационалистко-интуитивистки" подход, освен съответната, подобаваща настройка на духа и душата се иска и необходимата подготовка, изисква се опитност; но това, повтарям, е същински и чисто философски подход, вярно, той е в една друга линия във философстването на XIX и XX век, която е особено влиятелна (в лицето на Киркегор, Шопенхауер, Ницше, Бергсон, екзистенциалистите, Хайдегер, Ясперс, Камю, Сартр...), но която у нас е твърде немощна, и във времето на Янко Янев, а за сега пък да не говорим. Въпреки че е изключително плодотворна: успява да ни каже ония истини, които са недостижими по друг начин. Точно тази е причината и моя скромна милост да се явява горещ привърженик на този подход и на този стил на философстване. Разбира се, определящото е съответната настройка на душата и на духа на философа. Толкова по първата част на зададения ми въпрос.

По втората част ще кажа следното. Разсъждението на Янко Янев в обсъждания текст не само че има отношение към ситуацията на съвременния български живот, то успява да попадне направо в сърцевината на онова най-истинско (и като такова най-важно!), което и днес ни е също не по-малко потребно и необходимо. Дори бих се осмелил да кажа, че днес тия истини, които вълнуват и тревожат духа на Янко Янев, са ни значително по-потребни: защото е минало много време, в които българския дух не само е пребивавал ("живял") в безпътицата, констатирана от философа, но и е бил поставен в още по-злотворна и дори пагубна ситуация, свързана с хегемонията на такава антидуховна и антижизнена по потенциала си доктрина - каквато е комунизмът. Иначе казано, периодът на тържеството и падението на комунизма, който ние преживяхме, успя да съсипе всичко онова жизнеспособно, което българският дух все пак е имал (въпреки безпътицата си) във времената на Янко Янев, а пък вървенето по път, който не води доникъде, имам предвид пътят, предложен от комунизма, не само че беше напълно загубено време, но и беше време, в което българският дух трябваше да преживее изпитания, с които никакви други изпитания не могат да се сравнят (не могат да се сравнят дори и изпитанията, на които е устоял българският дух във времената на османското владичество, на т.н. "турско робство"!). Защо е така ли? Ами защото комунизмът е доктрина, която бесовски, направо патологично ненавижда свободата, онова, без което самият дух е принципно и практически невъзможен, даже животът за човека е принципно и практически невъзможен, обезсмисля се изцяло и се изражда тотално. Без свобода не само че не може да се живее, но и това, което в условия на комунизъм се нарича "живот", е нещо, което няма отношение към същината на живота, която по естеството си е съотносима именно със свободата, задаваща и пораждаща самата човечност. Ето защо към безпътицата на българския дух, описана от Янко Янев по такъм превъзходен начин, се прибави и кошмарната бездуховност, в която беше натикан българският дух, той в условията на комунизъм беше натикан в прокрустовото ложе на някаква сюрреалистична, абсурдистка "духовност на бездуховността", която направо, без преувеличение, направо обезсили и дори изтръгна живеца, иначе казано, скопи самия български дух.

Болестта, която обхвана българския дух, затова е така многоизмерна, че човешката мисъл, да не говорим за словото, с което боравим, са непосилни да постигнат и да изразят станалото, случилото се в годините, които ни делят нас от времето, в което е писал своя текст Янко Янев (началото на 30-те години на така трагичния ХХ век). Днес това, което някога е тревожило мисълта и духа на Янко Янев, е многократно по-болно, а такава една болест на духа изключително трудно може да бъде описана, камо ли пък да се търси терапия, да се предлага изход, спасение от нейните мъки и болки. За жалост, с нищожни изключения българската мисъл, българската философия и култура изобщо, имам предвид в периода, който ни дели от смъртта на Янко Янев, почти не говорят нищо съществено за това, което ни е направо съдбовно потребно; те бягат от истински важния проблем, устремявайки се в разни ерзац-проблеми. А "бикът", дето се казва, се налага да бъде хванат именно за "рогата", пък след това, на тази основа, да бъде повален, имам предвид "бика" на антидуховната бесовщина, която наследихме от комунизма - и която днес мъчи, терзае и изпепелява душите на българите. Днес кризата на духа, на българския дух (ако, в светлината на казаното, изобщо можем да говорим за такъв, дали имаме изобщо това право?) пребивава в наше време, е тотална и колосална, да, в днешно време българският дух не просто страда от безпътицата, която диагностицира Янко Янев, а направо агонизира, направо се намира в ужасна предсмъртна агония; но нали все пак духът е нещо, което е вечно, което не може да умре, за което смъртта е невъзможна, нали така? Е, това, което преживява днес българският дух, на това основание имаме право да го сравним с адските мъки, мисля, че с това поне можем да се съгласим. А нали знаем защо при българския казан в Ада изобщо няма дяволи?!

Комунизмът не само усили най-лошото, най-слабото, което терзаеше българския дух във времената на Янко Янев (предкомунистическата епоха), но и се опита да убие, да умъртви изобщо духа на България, щото комунизмът, по дефиниция, е бесовщина, която изобщо не търпи нищо духовно, която се счита за длъжна да воюва неуморно с всяка проява дори и на някакъв най-плах и най-скромен дух. А пък и, както вече казах, комунизмът не търпи и се мъчи да изкорени живеца на духа, т.е. човешката свобода. Днес българският дух - онова, което е останало от него след десетилетните ексцесии и изстъпления на варварството, наречено комунизъм! - е до такава степен е извратен и умъртвен, че повече от това не може да бъде; днес българският дух е в състоянието, в което е бил трупът на Христос след като Спасителят вече е издъхнал на Кръста, а пък варварите са проболи дори и ребрата му. Но както знаем (доколкото изобщо сме християни, това трябва да важи донейде и за нас!), след смъртта идва възкресението, което именно и е способно да победи самата смърт. Да, ала ний, българите, като капак на всичко не сме и християни, ний сме мними, лъжливи "християни", ето че ситуацията около възкресяването на българския дух е така тежка - а изходът от нея е така проблематичен, да не кажа невъзможен. Но аз въпреки всичко съм оптимист, щото добре зная, че духът по принцип е нещо, което просто няма как да бъде умъртвено, духът е нещо, което принципно не мре. Този и извора на моя оптимизъм.

А кой е пътят на България ли? И как да го намерим ли?! Темата е огромна, много съм писал по този въпрос, и книги, и статии имам писани по въпроса, тук ще се задоволя да кажа нещичко в резюме (понеже събеседницата ми ме пита и за моите разсъждения, казва, че щяла да се радва да ги прочете, е, да й доставим донякъде тази радост - понеже, противно на това, което твърдят зложелателите за мен, аз съм просто един твърде добър човек).

Аз имам своя теория по въпроса. Аз смятам, че за човеците по принцип има някакъв универсален, общочовешки път - доколкото изобщо искат да са човеци. Това е пътят на свободата, това са универсалните ценности на свободния живот, на живота, който по своето понятие е невъзможен без свобода. (И западната, евроамериканската цивилизация, и източната, азиатско-китайско-индийско-японската цивилизации по свои пътища вървят обаче все към една и съща цел: пълнотата на човешкия живот, принципно невъзможен без свободата.) Принципът на свободата е стожерът, около който се върти всичко в европейската християнска цивилизация; да, тия универсални принципи на свободния живот и човек са принципите на Учението на Христос, които най-напред възприе Западната християнска цивилизация на свободата, имам предвид най-вече евро-американската християнска цивилизация на свободата, към която ний, българите, имаме сега историческия шанс да се присъединим. 

Да, ала ний не сме развити до нужната степен, не сме живели достатъчно този наистина свободен живот, който даде своите така превъзходни плодове в упоменатата християнска цивилизация на свободата, чийто висш духовен принцип, както е известно, са думите, представляващи, изразяващи великия завет на Христос: "Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни!", ето, Истината е тъкмо Учението на Христос. Затова аз съм противник на всякакви "чисто руски" и "исконно български" пътища, това са пълни глупости: човешкото разнообразие, човешката разноликост, самият живот като такъв (какъвто е достоен за човека!) са възможни именно на почвата на свободата, извън тази почва е единствено тиранията, унизеността на човека, робството, извратеностите от всякакъв античовешки род и вид. Тъй че няма някакъв "чисто български" път, който можем да търсим извън тъй жизнено и съдбовно потребна ни Истина, която се крие в Учението на Христос, върху което разцъфна и даде толкова обилни плодове западната, европейската цивилизация на свободата. Противното на това е именно комунистическия антихристиянски сатанизъм, който разцъфна и дава такива отровни плодове в лицето на духовното, на антихристиянското (кагебистко-"православно") човешко и душевно уродство, наречено путинизъм. Толкова по този въпрос, темата, разбира се, е грамадна, тепърва може да бъде разгърнат принципа, която тук, по понятни причини, се наложи да изразя пределно накратко.

Толкова. Ако имате някакви допълнителни въпроси към казаното, с оглед да се доизясня накъде, моля, питайте напълно свободно, с удоволствие ще ви отговоря. Това го отправям както към моята тъй тайнствена задочна събеседница (която, прочее, крие от мен дори това дали е рускиня, по името й съдя, че е или рускиня, или е украинка, а може би е и от Белорусия, тя обаче дори и това не ми съобщи!), така и към вас, тъй самоотвержените в полето на мисленето мои читатели, които имахте неимоверната сила на духа да дочетете дотук моите тазсутрешни записки-разсъждения! 

Бъдете здрави! Хубав ден ви желая! Бъдете все така дръзки и изобщо не се плашете от нищо, най-вече от мисленето (и от четенето) не се плашете, човекът, доколкото е дух, не се поддава на такива съблазни - какъвто, да речем, е мързелът, ленивостта...

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo