Какво каза премиерът-реформатор на България Иван Костов на представянето на книгата си, в частност по тъй важния въпрос за лустрацията

На представянето на книгата си Костов разви нова теза за лустрацията

Из: Какво пише Иван Костов по въпроса за лустрацията – цитати от книгата му, написа Иво Инджев

Цитирам без коментар частично какво е написал в книгата си “Свидетелства за прехода 1989-1999” Иван Костов като негово отношение към темата:

“… публичността навреди на излишно много хора. Има съществена разлика между сътрудник и сътрудник на ДС. Едни са тези, които убиха Георги Марков, а преди това измъчваха и убиваха хора в лагерите, други са тези които са били разузнавачи, преводачи, технически сътрудници, явочници и доносници. Работата ми със специалните служби ме е убедила, че при точно поставяне на задачите разузнавачите и административните служители могат да бъдат много полезни за изработването на правилни управленски решения. Нуждата от технически сътрудници и държатели на квартири се разбира от само себе си. Хората от тези изброени категории изпълниха ролята на жив щит. Сред тях имаше такива, които бяха принудени или изнудени да участват. Те застанаха между нас и този висш състав на ДС, който репресираше обществото със страх и преследване.

Поради липса на професионализъм и яснота за целите на ОДС, както и голяма част от демократичната общност, възприемаше отварянето на досиетата като морал акт, а всъщност целта трябваше да бъде друга – да бъдат защитени демократичните институции на властта от съпротивата срещу прехода. Центърът на тази съпротива успешно разпространи внушението, че именно хората, участвали в живия щит, са виновни за комунистическите репресии, а след това и за саботирането на реформите. Което изобщо не беше вярно. Виновни бяха другите – убийците и насилниците, които бяха надеждно прикрити, включително от прокуратурата и превербувалите ги колеги от специалните служби на демократичната държава. И най-вече виновниците бяха тези, които ръководеха политически партии, специални служби, прокуратура, съдебната власт, които бяха в Конституционния съд и в медиите. Ние ударихме встрани, а не по тях.

Най-силното доказателство за тази несправедливост е, че мнозина, макари и ударени от закона, останаха привърженици на демокрацията и на евроатлантическата принадлежност на България. И продължаваха да ги защитават и да се борят за това и след като бяха посочени с пръст. Затова главният секретар на Министерски съвет Елиана Масева бе права, когато каза за този закон: “С един акт направихме жертвите на комунизма жертви и на демокрацията”. Иван Костов, “Свидетелства за прехода 1989-1999”, изд. Сиела, София, 2019 г., стр. 328)

“По-малко е известно, че някои от най-ценните и обещаващи български сътрудници са били превербувани от съветските служби в периода 1981-1986 г., когато в Кремъл вече са били наясно с приближаващия край на комунистическия режим. Този контингент от хора, скрит и недосегаем за нашите закони и досиета, формира и днес петата колона на московските репресивни служби в България”. (пак там, стр. 329).

“Ние всички сами сме си виновни за това, че отварянето на досиетата се превърна в средство за прехвърляне на политическа отговорност и за безцелни и безпочвени упреци, за празно ровене в съдбите на хората и за тяхното унижаване.” (пак там)

ЗАБЕЛЕЖКА: Поднесените по-горе цитати не са покана за нова междуособна война “за” и “против” личността на Иван Костов, а целят единствено запознаване на публиката по най-достоверен начин с позицията му, преразказана до момента според въпросите и отговорите му пред публиката във Военния клуб.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo