Защо промяната в училище е така трудна?

Училищата у нас са нещо смесено между казарма, лудница и театър на абсурда: в тях витае атмосфера от романа на Оруел! :-(

Давам един пример, толкова е прост, но е изпълнен със значим смисъл. В кабинета по философия в софийското училище, в което водя занятия сега, чиновете бяха наредени в обичайния ред, учениците седят с лице към учителя, а на съучениците си виждат само вратовете (така е в абсолютно всички класни стаи!). Казах им: ученици, приятно ли ви е по цял ден да гледате само вратовете на съучениците си, какво има толкова за гледане в тези вратове, не е ли по-нормално да виждате лицата им, очите им? "По-нормално е, господине, но ние така сме свикнали!" - ми отвръщат те. "Добре де, но не е ли идиотщина да разговаряш с други хора, стоейки г гръб към тях?! Какво пречи да променим нещата, искате ли да опитаме да подредим чиновете по друг начин?" - отвръщам аз. "Да, искаме, господине, хайде да го направим!", отвръщат ентусиазирано младите хора. "Добре, хайде, действайте, подредете масите какво ви харесва!" - им отвръщам.

И учениците набързо наредиха чиновете във формата на квадрат, ситуацията вече е съвсем различна, виждат си лицата, няма да е така тъпо ученик като говори нещо да е обърнат с гърба си към тези, на които говори, сиреч ще уважава вече личността на съучениците си.

Да, но ние учим втора смяна, само в следобедите тази класна стая е кабинет по философия, до обед е кабинет по други предмети. Учителките от смяната до обед почнаха да роптаят, така не било правилно да стоят чиновете - и върнаха старата подредба. Учениците при мен като видяха, че се е върнало старото положение, ми казват: "Господине, вижте какво са направили - дайте пак да ги преподредим?!" "Не, ще ни се кара началството, нека да си стоят масите на мястото, но ние можем като местим само столовете, на които седим, пак да седнем така, че да сме лице в лице, искате ли да постъпим така?" - казвам аз. Учениците известно време не можаха да ме разберат, обяснявам им, че всеки получава правото да седне така, че хем да му е удобно, хем да е с лице към другите, към нито един съученик да не е обърнат с гърба си или с врата си.

Да, ама едни ученици си смениха местата, изпълниха моето предложение, други не се помръдват. Така си им било приятно, така било нормално, така били свикнали. И в кабинета по философия настана... пълно безредие (хаос) даже в сядането!

Нищо де, в тия условия се мъчим нещо да правим. Разделихме се на две партии, на традиционалисти, дето искат чиновете да са подредени по стария начин, и модернисти, дето сядаме всеки където иска, само и само да не обръща гръб на никой друг. Щото като си обърнат с гръб към някой това означава, че не го уважаваш, че го подценяваш, че го обиждаш.

Но тия неща трудно стигат до съзнанието на учениците. Ето вчера примерно на един 12 клас пак им казах всеки да седне така, че да не е с гръб си към никой друг, но нито един ученик не се помръдна; с изключение на двама, които седят на първия чин и са най-активни, другите си останаха по местата и ме гледат така сякаш съм изънземен, чудят се на акъла ми: защо ги занимавам с глупости и защо им губя времето?! Нищо чудно скоро и жалба срещу мен да напишат, знае ли се.

Такива работи! Добре дошли в света на Оруел! Хубав ден и приятни размисли ви желая!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo