Чак толкова трудно ли е да покажем, че все още сме човеци?

Вчера посетих баба Марийка, която от лятото насам е в Дома за стари хора, намиращ се в кв. Коматево. Занесох й чанта със зимни дрехи, които през лятото остави за нея нейната дъщеря, живееща в чужбина. Баба Марийка изключително много се зарадва, отдавна чакала да я посетя, разказа ни как живее, оплака се от някои неща, но, слава Богу, тя изглежда добре! Занесох й дрехите до нейната стая.

Много тъжна е картината на старите хора, които седят по диваните и се разхождат по коридорите! В погледите им има много мъка, те имат голяма нужда да поговорят с някого, ала изглежда са рядкост посещенията при тях дори от близките им. Не знам, аз лично още не мога да се съвзема душевно след като бях там.

Баба Марийка пак е станала голяма приятелка на котките в самия старчески дом (те са твърде много!) и около него, заварихме я как ги храни. Много хубави, красиви са тия котки, интересно беше, че на входа на дома има табелка, че е забранено "домашните любимци" да бъдат вкарвани в сградата! Не знам какви са отношенията между тъй самотните стари хора в дома, но имам чувството, че са доста отчуждени помежду си (такова ми е впечатлението), примерно баба Марийка предпочита да общува с котките - отколкото с хората (иначе е много общителна и сърдечна бабичка!).

Не смея да отправям призив безсърдечното (безчувственото) ни общество да опита да направи нещо за това щото в тия така чисти, светли и одухотворяващи предрождественски дни толкова тъжните обитатели на дома да почувстват, че не са отхвърлени и забравени. Дано някой сам се сети да прояви такава инициатива и да ги посети, да им занесе нещичко, да поговори с тях, добрата, човешката дума винаги значи нещо много повече от подаръците. Вярно, забравените от обществото обитатели на този дом са твърде много, не знам, сложно е да си покажем човечността и добротата, за сметка на това така лесно е да си показваме безчувствеността, нали така?

Да, май е много трудно да си покажем човечността, за сметка на това е така лесно да си изявяваме безчувствеността, нали? Или не е чак толкова трудно да покажем, че сме все още човеци, а, какво ще кажете по този въпрос? Или въпросите ми са "прекалено глупави", така ли мислите?

ДОБАВКА: Между другото държа да кажа, че според мен не е човешко възрастните хора в дома да са настанени по трима (!) в стая, всеки човек, дори и възрастен, има нужда от лично пространство. Постоянното присъствие на друг човек тормози тия хора. Така не може да се живее. Всеки от тях следва да си има своя собствена стая. Срамота е: това са хора, а не животни! Ако има смисъл да се инициира промяна към добро в този дом, то главното искане следва да е: всеки настанен в него следва да си има своя собствена стая! Иначе това не е дом, а отвратителна комунистическа комуна, потискаща, тероризираща личността даже и в последните и дни и години!!! Свободолюбивата баба Марийка в своя разказ акцентира най-вече на това, че постоянното присъствие на още две (болни при това) жени в нейната стая я принуждава по цял ден да е по улицата... нетърпимо е в стаята ти да има още двама чужди човека! Давате ли си сметка какво значи това, нима може да се живее по тази начин?!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo