Допустимо ли е "истински разумният" да е и "твърде див"?!

Моят проблем бил че съм бил "твърде див"! :-) В тази връзка реших да поставя някои необходими въпроси:

Комплимент ли е това един философ да е "твърде див"? :-) (Противоположността на дивото не е ли цивилизованото, културното, щото "дивотата", "дивотията" се свързва с природното, с естественото, с природността?!) "Див" не е ли синоним на искрен, неподправен, естествен, първичен, непосредствен, истински, автентичен, влюбен в живота, а дори и, защо не, СВОБОДЕН (верността на живота не е ли ядро на свободата?)? (Или дивият е непременно подвластен на инстинктите си? Но как ще бъдем верни на живота ако потискаме това, което самият живот иска?)

И тъй тия, дето искаме да сме разумни, не е ли добре в същото време да сме и... ирационални, т.е. да не губим способността си да се отдаваме на стихията на живота, на неподправения, естествения живот? Самата разумност не включва ли по по един парадоксален начин и въпросната "дивотия", щото нима разумният трябва да обръща гръб на живота, на всичко онова, което животът ни дава и предлага?! Какво разумно има в това да се откажеш от живота, да резигнираш, да бъдеш строг аскет, да бъдеш напълно непорочен и прочие?

Между другото точно по този пункт изпадат в основно противоречие двамата може би най-велики съвременни философия на живота: Шопенхауер и Ницше (и двамата са мои любимци още от младежките ми години!). Шопенхауер в противаречие с главния постулат на своето учение (за волята, за волята за живот) твърди, че от тъй жадната и ненаситна воля за живот друго спасение няма освен... отказа, резигнацията, квиетизмът, т.е. всичко онова, което волята за живот иска, ние трябва да й го откажем, с оглед някак да я дисциплинираме. (Дали обаче това е изобщо възможно след като тя е именно субстанцията, самата първична и тъй мощна стихия на самия живот?!) Разумът встъпва в съдбовна и жестока битка с вечно искащата воля за живот (а волята за живот иска всичко онова, което иска ТЯЛОТО ни, безсъзнателното по Фройд!), арена на която е не само индивидуланото съществуване на всеки човек, но и на човечеството като цяло, цялата ни култура и цивилизация е израз на тази велика битка на разума с инстинктите на живота. И ето че Шопенхауер ни съветва да победим волята за живот като се откажем от нея - но дали това изобщо е възможно?

И по този пункт съвсем основателно го атакува най-близкият и най-гениалният му ученик Ницше, който предлага алтернативният изход: всичко онова, което волята за живот иска, е глупаво да й го отказваме, напротив, трябва да й го дадем - и този е верният подход, който ще предотврати вечната трагедия на човешкото съществуване. (Само слабаците, само изродените, само отказалите се от живота хилаво се борят срещу волята за живот без никакви шансове да я победят, но пълноценно живеещият неизроден и силен индивид - свръхчовекът, той е нещо по-висше от човека! - е силен дотолкова, доколкото се е отдал на първичния порив на волята. И ето, не само "индивидът Грънчаров" е изправен пред този съдбовен избор дали да бъде "напълно цивилизован" (и "пределно разумен"!), но и всеки друг човек, даже и без да го съзнава, е изправен пред същия избор. Нашата човечност, нашата индивидуална човечност зависи точно от този избор. Доколкото сме "диви" (доколкото нерафинирани са ни инстинктите!), дотолкова сме силни, а сме силни доколкото сме жизнеутвърждаващи, а не жизнеотричащи, ако мога така да се изразя. Разумността обаче, ако е евтентична, не бива да противоречи на жизнеността (виталността), а трябва да я съдържа в себе си, вярно, като подчинен, но не по-малко водещ елемент. Пълноценната разумност е точно такава, тя се хармонизира с онова, което тялото ни (животът, волята за живот) искат, а не всъпва в безнадеждна, в обречена битка с нея, т.е. отказът от живота не води до победа над живота, такава една победа е най-глупавото, което можем да си въобразим.

И тук идва не по-малко съдбовният въпрос за отношението на този важен екзистенциален постулат с онова, което ни казва Христовото учение. Христос ли ни съветва да се отказваме от живота (и от потребностите на тялото си!), или това правят църковните дейци, църковните началства, което, в името на властта над човека са си позволили "единствено меродавно" да тълкуват учението на Христос? Как мислите по този пункт? Има ли запознати с Христовото учение сред вас, което да умеят основателно, аргументирано да отговорят на този въпрос? Аз засега ще замълча, но когато ме дойде времето ще се изкажа.

Толкова засега! Бъдете здрави! На мен ми е време тази сутрин да се откажа от философстването, щото в името на физическото си оцеляване съм принуден да се занимавам с ръчен труд, не с умствен, не и с духовен (защото, знаете, властващите в образованието ме опраскаха понеже мо оцениха за твърде опасен за разгула на техния мутро-комунисто-гербовашки режим!). Такива работи. До скоро! Пак, живот и здраве да е, ще поговорим...

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo