Ибрахим Карахасан Чънар: За една седянка и още нещо...
По последни данни в национален мащаб се търсят около 4000 учители, само в столицата са нужни над 600. МОН прави система, която да картографира броя на педагозите по населените места, за да следи да не се стигне до тотален колапс, дори има готовност да се компенсира недостига на кадри със студенти. Цари паника и обещания за щедро възнаграждение на всеки, готов да помогне в кризисната ситуация - очаква се ново увеличение на основните заплати в началото на 2021 г. Е, преди повече от 10 години се разтурваше една седянка. На тогавашните протести се гледаше ехидно, с една самодоволна министерска усмивчица, че ето, дошли там да просят пари, едни бая опърпани, проскубани и посивели хорица, пък ние ще им дадем точно толкова, че хем да не им се оправят проблемите, хем да ни се махнат от главата. Държавата умишлено унищожаваше учителската професия години наред - превърна я в презрян анахронизъм, някакво странно мишеподобно и смешно начинание, изпълзяло от дебрите на ранния социализъм, когато всички учеха за "учители" и "лекари", а сега, като дойде новият строй, всички ще станем бам башка предприемачи, маркетинг специалисти, програмисти, търговци и въобще някакви хора, които да вземат много пари и в никакъв случай да не се занимават с обществено важни професии. Нещата стигнаха дотам, че ако си на 20 години и кажеш, че искаш да станеш учител, на теб се гледа като на някакъв твърде голям глупак, който не знае какво да направи с живота си и без да има талант в нито една област иска да го похарчи в гигантското недоразумение да попадне в класната стая. Погледнете специалността "българска филология". Още от кандидат-студентската кампания тя се превърна в едно задължително пето желание, последна игра на сигурно, един голям склад за хора с провалени амбиции, където ръководещо е правилото, че по-добре да влезеш в университета, отколкото да не влезеш, пък после ще го мислим. Но ето - изведнъж се осъмва в онзи момент, в който учители просто няма. Нещо, което всеки във властта отдавна знае, виждаше се през ежегодните статистики, които отчитаха, че за 15 години учителите са намалели с 70 %, а младите са само 7 %. Всеки прекрасно разбираше, че тиктака бомба със закъснител - обаче когато мандатът ти е 4 години, а бомбата тиктака за по-дълго, най-добре да я неглижираш и да се фокусираш върху бързото си забогатяване, даже още по-добре, че ще завещаеш бомбата на следващото правителство, ей как хубаво стана, таман. Един проблем се превръща в проблем, само когато нещата тотално се прецакат - въпреки, че години наред е било ясно, че отиват на прецакване. Сега се появи и пандемията Covid-19, което допълнително ще натовари системата и образно казано е на път да се счупи каруцата. В интерес на истината - то май и ученици не останаха, борбата е за всяка бройка. Светлина в тунела не се вижда...
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар