Кои са "лицата" на човека?

17.“Лицата” на човека

 

1.Погледът – магическото “огледало” на душата. – Празният поглед. – Погледът – “врата” на душевността? 2.Душата – човешкото царство на свободата. – Как гледа другия развитата душа? – Грубият поглед. – Поглед и лице. 3.Съответствието между поглед и обща конституция на тялото. 4.Една ли е лич­ността на отделния човек? – Маските и персоните. – Личностните роли. – Човешката общност. – Социалното – “нормалното” или “безличното”? – Индивидуалност на човешката същност. – Нивелирането на индивидуалното със социалното. – Комунизмът – социална психопатология? 5.Личностната активност и свобода. – Великата и “малката” личност. – Личността на духовния аристократ. – Свръхчовешкото у човека. – Волята за власт и волята за подчинение. – Слабата личност. – “Масата” от безличия. – Посредствеността.  – Жизнената пълноценност. 6.Силната телом и духом личност. – Елит. – Фалшивият кумир на тълпата. 7.Неконформистът. – Безразличието към другия. – Желанието за провокиране на интереса към собствената особа. – Себелюбието. 9.Механизмите на лич­ностното израстване. – Личностният баланс. – Личностната идентичност. 10.Типология на личностите. – Екстраверсия и екстраверт. – Интраверсия и интраверт. – Разбирането на К. Юнг. 11.Идеални типове индивидуалност (Е. Шпрангер.) –Теоретическият човек. – Икономическият човек. – Естетическият човек. – Социалният човек. – Тип на християнина. – Полити­ческият човек. – Религиозният човек. 12.Характер и темпера­мент. – Отделните темпераменти. – Загадката на човешката личност.

 

В тази тема ще продължа започнатото в предишната, което касае индивидуалната личност.

1.Ще тръгна от едно разбиране на погледа, който е един вид “огледало” на душата – ако мога да употребя тази дума поради липса на друга, която да е в състояние да изрази своеобразната, нямаща аналог ситуация с човешкия поглед. Огледалото отразява стоящия пред него предмет, погледът на човека е магическо, обърнато наопаки “огледало”, което отразява стоящото зад него, а именно вътрешността на душата и на човека. В този смисъл погледът на човека е единственото “място”, в което можем да имаме пряк, макар и специфичен контакт с неговата душа – тази скрита и невидима вътрешност и същност на човешкото същество. Очите на човека не могат да бъдат маска или було, опитващо се да забули неговата душа, докато личността – както вече знаем – е точно такава маска и такова було. В очите и погледа душата се представя непосредствено, тя е “разголена” и непокрита, в тях няма нищо, което да може да я скрие, от тях струи неподправена същността на всеки човек, неговата дълбока и тайнствена вътрешност и сърцевина. От тази гледна точка е съвсем разбираемо това, че погледите на две души са достатъчни, за да се установи каквото и да било интимно отношение между тях (симпатия, любов, неприязън, вражда и пр.) и тук нищо друго не може да ги замени. Погледът казва много повече, отколкото са в състояние да кажат думите или каквото и да било друго. Тази непосредственост на общуването чрез погледи, която изразява безкрайно много или всичко, е добре позната на всеки човек. Затова ние винаги търсим погледа на човека срещу себе си и от него “направо”, пряко узнаваме и интуитивно разпознаваме всеки отклик на душата му – много време преди думите да направят своите неумели опити да изразят “казаното” с очи или пък да го “облекат” с подходяща мантия, която да го скрие или изкриви до неузнаваемост. Откритата и ясна душа не се стреми да крие погледа си или очите си и същевременно изисква същото от събеседника или партньора си. От друга страна, такъв поглед съвсем не гледа “вероломно” или нахално в чуждите очи: очите на другия човек са неговата “светая светих” на душата му, която не търпи подобна брутална външна интервенция. Обикновено между познати личности се установява определена мяра на взаимно про­никване и отношение на погледите, степен на допустимо “взиране” в очите на партньора, която съответства и се намира в хармония с нивото на тяхното личностно и душевно разбирателство. Когато погледът или очите на партньора допускат по-продължително и дълбоко вникване на моя поглед, това е симптом, изразяващ откритост и благоразположение на тази душа към моята, а от мен – ако е налице подобно отношение към неговата личност и душа – се “изисква” незабавно и безсъзна­телно да отговоря със същото, което е свидетелство, че съм “открех­нал” или отворил широко “вратата” на душата си. Всъщност, очите и погледът са тъкмо това – една затворена, едва открехната или пък широко отворена врата към душата, която обаче се затваря и отваря непрекъснато – в зависимост от това, каква личност и каква душа имаме срещу себе си. Всичко това безсъзнателно се разбира от всеки и затова няма човек, който да не използва незаменимата роля на погледа в общуването си с “персоните”, с които животът го среща. Същевременно обаче тук има нещо по-важно, което е потребно да се осъзнае.

2.Душата на човека е истинско царство на свободата, затова и очите, изразяващи непосредствено неговата душа, не търпят никакво посегателство спрямо свободата на индивида и на личността. Чуж­дият поглед така или иначе е намеса и дори инвазия, проникване и нахлуване в душата на друг човек и също опит за посегателство спря­мо неговата свобода. Грубата душа, която не разбира и не цени свободата, съвсем не се засяга от чуждия поглед и също така грубо и вулгарно гледа в чуждите очи. Тя не зачита ничия свобода, щом не познава свободата изобщо, щом я няма в себе си. В този смисъл “диалектиката на погледите” ни позволява да разбираме отношението към свободата на всеки срещнат индивид, а също и степента на развитост на неговата душа. Развитата душа цени най-много от всичко свободата и затова не допуска никакво посягане спрямо нея, което започва най-напред с погледа, който е срещнала. Затова човекът с такава душа може да бъде познат по това, че не допуска груб, “вторачен” поглед, който да нарушава автономията и свободата на душата и съответно никога не си позволява сам да отправя подобен поглед към другия. Такъв човек се познава и по това, че е склонен да отклонява погледа си от очите на събеседника, по-скоро не обича да среща неговия поглед. Такъв поглед едва срещна очите на събеседника си и бързо се отмества, което е израз на уважение към свободата на другия човек – трябва да ценим чуждата свобода (и душа), за да ценят и нашата собствена. Но понеже твърде рядко се срещат човешки същества, имащи адекватно отношение към собствената и към свободата на другия – това е характерно особено за непознаващи автентичната свобода общества като нашето – то такива хора също така рядко срещат подобни на себе си индивиди и затова са изложени непрекъснато на грубата инвазия на брутални, незачитащи ничия свобода погледи на хора с бедна, неразвита душа, което често ги поставя в неудобно положение. Те са принудени често да отклоняват погледа си и да срещат атаките на брутални и груби погледи, да ги отбиват както могат, но в никакъв случай да не допускат нахлуване в своята душа и в своята свобода. Околните, не разбиращи ситуацията, са склонни да приемат това за “доказателство” за... свенливост, срамежливост и пр., а то всъщност е защита на достойнството на човека като свободна и суверенна личност, поставена в неподходяща среда и обстоятелства. Да разбира само с един поглед другия човек, неговото вътрешно състояние, ситуацията, в която тази душа и този човек са се оказали, да не се натрапва в неподходящ момент и дискретно да оказва помощ и разбиране дори само с погледа си – това са способности на развитата душа, която живее богат вътрешен живот и благодарение на него всичко разбира. Погледът и очите на дадена личност винаги са адекватни на нейното вътрешно душевно състояние, те винаги са истинни и искрени, никога не лъжат – и винаги издават потайния, фалшивия човек, чиято личност и лице не съответстват на душата му, т.е. представляват само маска. Но нали и картонените маски имат отвори за очите – тогава какво ли могат да скрият? Виждаме ли очите, тогава фактически маската вече е паднала и най-важното е издадено, е наяве, излъчва се в околното пространство и е нужна само “антена”, прони­цателни очи, които да могат да го уловят. Любителите на житейските маскаради трябва да знаят това и да не разчитат много на способността си да се превъплъщават и преобразяват...

3.Излишно е тук да обосноваваме хармонията, единството на поглед и лице – както физическото, така и душевното – а също и съответствието между поглед и обща конституция на тялото, което всеки сам може да установи, изхождайки от принципите на изразеното разбиране. Искам само да се припомня, че злобната личност се разпознава най-вече по излъчващия хлад поглед, че следо­вателно телесната (сексуалната) неудовлетвореност и ощетеност явно се открояват и категорично се демонстрират в погледа, че обърканата душа има също така объркан, плах и страдащ поглед – който е сподавен вик за помощ и разбиране, не обаче за съдене – че здравата, хармонична и уверена душа има съответен на нея “топъл” или “студен” в зависимост от отношението към душата и личността на човека, към който този поглед е отправен и пр., и пр. Рядко се срещат съвсем безизразни погледи, но и в този случай от нас се иска да разберем какво тази безизразност по свой начин... изразява или какво ни казва: погледът и очите винаги говорят...

Да продължим нататък, чака ни още дълъг път, който сме длъжни да съкратим – ако това е възможно – или пък да изходим забързано, а не бавно – като прекалено любопитни туристи в непознат град. Защото за нас този град – човешката душа и личност – вече не е съвсем непознат.

4.Колко личности човек “притежава”? Едно или много са лицата на душата, т.е. една или много са личностите на човека?

Знаем това, че човек душата си (и особено самосъзнанието), съвсем не може са смени. Личността съответства на душата и следователно човек има една личност “в развитие”, която се развива успоредно на развитието на душата – защото второто се определя от първото и зависи изцяло от него. Човек има само една личност, своята, съответстваща на неговата душа, която е “истинската”, неподправената, оная, която е лицето зад маската. Нас всъщност ни интере­сува само тази личност, а другите – маските, “персоните” – могат да бъдат безкрайно много, което е без особено значение: нали зад маски­те стои едно и също лице с неговите гримаси, които се налага да бъдат крити зад маска. Гримасите на истинската и единствената личност, стояща зад маската, не променят устойчивата, суверенната личност, още по-малко пък душата, с която този човек “разполага”. Лицето или личността “гримасничи” и се мени, но нали след изчезването на гримасата остава едно и също, неукрасено вече с “грим” лице, от което и маската е паднала. Ето това е личността, съответстваща на душата на този човек, която е единствена и истинска. Тази личност интересува психологията, до нея психологията се опитва да се добере, и понеже тя е единствена и уникална за този човек, аз я наричам индивидуална личност – тъй като индивидът, за който тя се отнася, също е един и единствен на този свят и в този живот. Личността винаги е индивидуалност, общото между личностите е толкова малко, колкото е общото между лицата им: всички имат устни, носове, очи, чела и пр., но лицата, физионо­миите са различни и своеобразни, т.е. изцяло индивидуални. Затова ще говоря само за индивидуалната личност, защото друга не съществува, човешка­та личност е индивидуална, несъвпадаща е никоя друга, самобитна, уникална. Другата личност, т.нар. “обща личност”, общото в лич­ностите (или социалното в тях) е нещо, което е безлично и неиндивидуално, то е и “нечовешко” и може да се разпознае в ролята, която индивидите са принудени да играят пред другите и респективно – в маските, които са свикнали да си слагат. Това е така, защото в социума никой не се интересува от истинското лице на индивида, а всички – с малки изключения – са предоволни когато виждат ролята, маската, персоната. Но множеството социални роли и игри, които индивидът е принуден или избира да приеме и да играе, а също и съответните на тях маски, не са и не могат да бъдат личности, които човекът “има под ръка” и с които свободно разполага – те са по-скоро без-личностите, лицата-маски, които наистина могат да бъдат неограничен брой. Много са възмож­ностите за безличие, за скриване, за потулване и маскиране на истинското лице, а също и за не-явяване, не-изразяване на своята същност и душа, но адекватното явление, изразяване на своята душа, на нейна­та външна форма в личността, е само едно и единствено. Всъщност установяването на тази личност на човека е разпознаване на единството в това подвеждащо многообразие, откриването на личността зад маските и ролите, намирането на достъп до неподправената душевност и индивидуалност на конкретния човек, до неговата вътрешна същност. Това е задачата на приложната, на практическата психология, която не произвежда тео­рии, а има работа с реални, живи същности, с отделните човешки души. Всеки човек е една уникална личност, явяваща се формата на проявление на неговата единствена душа. Затова стремежът да “надмогнеш” себе си, своята индиви­дуалност, желанието “да бъдеш като другите” (което кой знае защо някои хора имат и така държат на него!) е отказ от своята личност и стремеж към безличността, към безличието на човешката “маса” и на колектива, което комунизмът така упорито и жестоко насаждаше в своите попълзновения, целящи убиването, смазването, унищожаването на човечността, личността и индивидуалността, а също и на свободата. (Впрочем, “комуна” е точно това: безличната, аморфна “маса” от безличия, потискаща всеки опит за личностна проява.) Общността от хора затова е общност – защото си създава общи, усреднени норми и представи за “нормалност” и “човечност”, които след това се опитва да наложи на всички индивиди, опитва се да накара индивидите да се “вместят” в тях, а това не означава нищо друго, освен натиск да ги обезличи, да ги превърне в безличия. Социалното е точно това, то е усредненото, общото, средната мярка за “нормалност”, изравне­ното, не-своеобразното, не-личното, не-човешкото, не-конкретното, абстрактното, без-личното, без-раз-личното и пр. Следователно утвърждаването на собствената личност се определя от съпротивата срещу нивелиращите тенденции на социума, това да бъдеш личност означава способност да се противопоставиш на инер­тността, водеща в крайна сметка към обезличаване, т.е. към социали­зиране. Личност е индивидът, който е запазил лицето и своебразието си, устоял е на възможността да бъде “един от многото”, постоянно съществуваща в социума. Такъв човек е запазил човешкото у себе си, своята душа, съхранил е оригиналния си об-лик във всички отношения, достъпни за човека, запазил е своята индивидуалност, която го прави различен от другите. Човешката същност, задавана от душата на човека, е такава особена същност, която е в състояние да се проявява в безкрайно многообразие от индиви­дуални и неповторими форми, всяка от които е толкова по-човечна, колкото е по-индивидуална, по-своя, по-неприличаща на другите, по-оригинална, по-личностно изявена и неподправена. Тази е спецификата на човешкото и на човека, който се различава точно по това от всичко друго, съществуващо на тази земя; раз-личието е ключа към човешката личност и същност, а “при­личието”, “при-ликата”, еднаквостта, общността е убийствена и унищожителна за личността. Тя не създава друго, а фабрикува без­душните и затова безлични “фигури” на социума – които комунизмът искаше да създаде в своето прословуто “царство на всеобщото равенство”, на принудително “организираното”… щастие и на несвободата. Свободата – този корен на човешкото – е “причината” за проявата на човешката същност чрез безкрайно многообразие от индивидуални форми и воли, т.е. тя се реализира само чрез също толкова много личности, съхранили себе си от външното нахлуване и агресията на безлично-социалното и на несвободата. Именно в отделния човек се срещат реално свобода и несвобода, дух и материя, принципът на личностното и принципът на безличността, индивидуалното и социалното и пр. В зависимост от това кое от тези две начала надделява и доминира или се ражда индивидуална и суверенна личност, или пък – както това доста често се случва – се е получил “полу-фабрикат”, “масов индивид”, сиреч обтекаема и аморфна маса и безликост, тълпа, стадо, което жадува своя пастир и пр.

Тенденцията към нивелиране на различията (обезличаване), на която е символ социума, трудно примиряващ се с различието и личностите, в ХХ век намери своя триумф в лицето на комунизма. В корена на комунизма стои патологичната омраза към свободната и суверенна личност, към свободния живот и към удовлетворението от такъв един живот. Тази дива озлобеност към живота и към свободните човешки същества, преизпълнени с любов към живота, е изходната точка на феномена комунизъм, който е абсолютно неразбираем без отчитането на неговата екзистенциална и психологическа сърцевина, изтъквана тук. Ясно е, че комунизмът е душевна патология в масови размери, произлизаща от неразбирането на живота и страха от свободата. Какво може да определя подобно неразбиране и подобен страх?

Смятам, че в основата на комунизма стои абсолютната жизнена непълноценност, която от своя страна е породена от една крещяща сексуална неудовлетвореност, явяваща се – както вече знаем това – разрушителна за личността. Бясната разрушителна енергия, която комунизмът насочи срещу всички устои и традиции на човешкия живот (икономика на предприемчивите, демократични институции, морал, религия, култура, изкуство, наука, философия…), неговата сатанинска жажда за кръв, убийствената скука и монотонност, която комунизмът създаде в своя лишен от всякакви импулси за развитие и за живот “лагер” (така те сами наричаха своя “свят”, своята система!), цялата картина на всевъзможните му изстъпления и ексцесии е категорично свидетелство за това докъде може да доведе тази социална психопатология, каквато по естеството си е комунизмът. Комунизмът даде пълен израз на ирационалните сили, които мога да избухнат в една разбита, лишена от субстанциални опори душа, и които след това опитват да залеят със своята разрушителност целия свят. Диагнозата, която тук поставям – комунизмът като социална шизофрения – не е метафора: всяка шизофрения в корена си се дължи на обръщане на либидото срещу Аз-а и в резултат на това на “разцепване” на душата на части, влизащи в борба помежду си. Неистовото буйство на комунизма, неговата садистична неприязън към живота на отделната, суверенна личност и неговата варварска разрушителност се дължат на акумулирането и безкрайното увеличаване на неизразходваната по предназначение сексуална енергия, което се получава в резултат на масовия, заразителен характер на това заболяване, овладяло огромни тълпи от лумпени, нещастници, отрепки и пр. измет на обществото, голяма част от които е и с разбойнически наклонности. Подобни ефекти на заразяване и комулиране на енергия са добре изучени от т.н. групова динамика, а също най-вече от социалната психология на тълпата, която изучава влиянията и отношенията в социалните групи, масовите прояви и пр. Тук не ме интересува проблема за психологическата основа на комунизма сам по себе си, а само този факт, че комунизмът наистина се явява страшна вакханалия на безличността, на бездушието и, в крайна сметка, на безчовечността, която избликва в една болна душа. Обаче това, че комунизмът е патология на душата и масово заболяване съвсем не означава, че неговите зверства могат да бъдат оправдани – аз съм далеч от тази мисъл. Поради огромния, масов характер на това заболяване към него е неприложима никаква терапия – и тя не е могла да бъде приложена при зараждането му, още по-малко пък по време на неговия апогей през първата половина на ХХ век. В този смисъл комунизмът не е бил проблем на медицината и психологията, а на политиката и на историята – независимо от това, че сега, при обяснението му, постфактум, може да посочи неговия медицински, екзистенциален и психологически корен. В наше време комунистите все повече и по-ясно стават това, което винаги са били: жалки, непълноценни, абсолютно сиви и безлични, достойни за присмех и съжаление, неадекватни спрямо живота и затова така озлобени на него.

Финалът на комунизма е логичен, но затова пък напълно безславен: комунизмът постепенно ще изчезне завинаги когато един по един адептите и симпатизантите му станат клиенти на психиатричните клиники и психоаналитичните кабинети (в по-леките случаи) – за да се отърват от своите нещастия, а също и да оставят на спокойствие здравото човечество, което достатъчно страда от техните безумия. Колко беди човечеството би си спестило ако в средата на ХIХ век психологията е била поне на нивото на 30-те години на ХХ-ия? Ако е било така нима Маркс, Енгелс, по-късно Ленин, Сталин и пр. нямаше да се избавят по-ефикасно от комплексите и болестите си в кабинета на психиатъра, а не на сцената на историята и с цената на толкова много кръв и жестоки страдания на човечеството? (Апропо, по достоверни сведения Сталин е получил диагноза параноя от един психиатър, след което този последният е бил изпратен в концлагер, а “бащицата на народите” продължава да беснее още години наред.)

5.Казаното дотук ще ми позволи да хвърля светлина върху един основен проблем – механизмите на потискане и разгръщане на личността, които стоят в центъра на личностното развитие и из­растване на човека.

Субективната реалност, или вътрешният свят на човека, неговата душа, по начало се намира в твърде многообразни отношения със света “около нас”. “Плътта”, обективацията, непосредственият човешки израз на тези отношения е лич­ността, явяваща се лицето на душата. Обогатяването и усложняването на отношенията със света води до съответното развитие както на душата, така и на личността. Втората съществена страна на този процес е разгръщането на отношенията на човека към самия себе си, към своята субективност, което допълва до цялост и завършеност конституиращата душата и личността система от човешки отношения. Вътрешната, специфично човешка и субективна “състав­ка” на този цялостен процес е активността, която изхожда от човека и поражда, твори човешката същност, човешкия облик, съществуващ в два плана: душевен и личностен. Душевният план на развитие на човешката същност в отделите й форми на проява (мислене, чувстване, памет и пр.) беше разгледан на съответното място, сега предстои да се занимаем с другия, личностния план на проява на тази същност. Основното тук е, че душевното определя личностното, но това последното е пречупено и модифицирано съобразно възникналите устойчиви и характерологични тенденции в отношението към света и към самия себе си, които човекът е създал и в които в крайна сметка се определят от насоките и формите на проява на активност, специфични за този конкретен индивид. Затова потискането на личността не е нищо друго освен задържане на енергията и на активността в пределите само на вътрешното, субективното. Докато разгръщането на личността е отправяне на тази енергия и активност навън, при което тя формира адекватната и съответна на този човек личностност, т.е. нанася и наслагва въз­можния за нея отпечатък. Предназначената за този род прояви ак­тивност и енергия в първия случай се изразходва “не по пред­назначение” – което произвежда съответните ефекти – докато във втория е “употребена” не така икономично и следователно е отишла именно по предназначение, което означава, че е увеличила е ресурса на личността, нейната величина и качество. Естествено е, че не е възможно пълното задържа­не или пък изчерпателният “разход” на тази предназначена за форми­рането на личността активност и в двата случая това означава, че съществува определен неизразходван – по-голям или по-малък – личностен ресурс и резерв. Това от своя страна прави всяка личност в определена степен неразвита, “неразгьрнала” се, не докрай проявена навън. То е гаранция за съществуването на неизразходвани възможности за личностна реализация у всеки човек, но също и за перспек­тиви пред него в тази насока. Може да се приеме, че единствено в редки случаи отделни личности изпъкват с изключителна степен на развитие, намираща се в хармония със съответните качества на душа­та – или с ясна личностна проявеност и изявеност. Това ни дава основание да ги считаме за т.нар. “големи”, “велики” или “изключителни” личности, изпъкващи на фона на огромното множество от “малки”, “средни” или с нищо неотличаващи се “нормални” хора, които или не са развили своя личностен потенциал, или пък са с такава душевност, която поради бедност на душата не предоставя възможност за някаква осо­бена личностна проява. Ясно е, че първата категория хора, а именно добре проявените и неординерните (“нестандартните”), са ония, които съставляват елита на “най-добрите”, на имащите душевно и личностно превъзходство над останалите, т.е. на аристократите (от гр. дума αριςτος, “най-добър”). Това е психологическият тип на висшата личност, който по обясними причини съвсем рядко се “приема” и обявява за такъв. Фридрих Ницше – този велик философ и проницателен психолог – през последните десетилетия на миналия век слага ударението именно върху типа на духовните аристократи и го нарече тип на свръхчовека. Той от­кри основата на неговото превъзходство в абсолютната му адекватност спрямо живота, в неговата жизнена пълноценност, изразя­ваща се във волята за власт, която отличава силните телом и духом индивиди. От средата на този малочислен елит израстват водачите, истинските лидери, имащи силата да наложат своето превъзходство и своята власт над т.нар. “маса” от слаби и посредствени индивиди, която обаче обича да се подчинява на фалшиви кумири и “величия”, изразяващи най-пълно нейната собствена сивота, низост и посредственост. Тук само мимоходом отбелязвам съществуването на такъв тип, като си позволявам да посъветвам онези, които се интересуват от психологическата пълнота на описанието му, да прочетат съчиненията на немския философ Фр.Ницше, там всичко е казано най-добре, категорично убедително, ясно и безапелационно прямо и честно.

6.След като отбелязах вече възможността за съществуването на такива “максимално” изявени и развити личности, съм длъжен да посоча и тяхната противоположност в лицето на условния тип на безличията – на неизявените и затова без-лични “личности”. Това е типа на слабата личност, така слаба и непълноценна, че с право може да бъде определена като безличност. Та­кава личност е потиснала до възможния минимум активността – предопределена да формира изразите на душата навън, или нейното лице – и поради това е останала неразгърнала се в личностен план, т.е. само потенциално, но не и актуално съществуваща е подобна абстрактна личност и също така психологически тип. И макар че в живота е невъзможно съществуването на абсолютно безличие, условно обозначавам възможността за наличието на такъв тип – за да под­чертая механизма за потискане на личността, който като тенденция съществува у всяка отделна, в една или друга степен развита и проявена личност. Тази тенденция, от една страна, пречи за появата на личността у отделния човек, а от друга обуславя известното безразличие, с което другите се отнасят към недоизявените, скрити и затова “неясни” личности около тях. Тъй като околните хора нямат почти никаква възможност за пряк контакт с душата на даден човек – освен може би само интуитивното прозрение, опиращо се на телесни и следователно пак на личностни дадености – то за тях единствено свидетелство са съответните личностни изяви. Потискането на тези последните обаче довежда или способства за угасването на всякакъв интерес към него от страна на околните – и това е основната причина за безразличното отношение. Провокирането на интереса на другите към “собствената особа” – стои в основата на не-безразличието към човека, който си е позволил да се открои и да се изяви в особена светлина. Това е механизма на личностно признаване и оценяване, или поне този е неговия корен. Разбира се, най-силно провокира интереса съм себе си личността с изявена и силна индивидуалност, която рязко се отличава и откроява на общия фон и затова вълнува другите. Съвсем без значение е дали това вълне­ние у тях представлява неприемане, отрицание, завист и пр. или пък възхищение, възторг, възприемане като образец за подражание и пр. И тъй като вече стана дума за отношенията на личността с другите, то нека да отбележа и двата възможни и също реално съществуващи типа отношение на индивида към неговата социална среда.

7.Личността, която не желае да се слива със социалния фон, в средата на който тя съществува, и следователно рязко изпъква на него, е личност с подчертано неконформистко отношение или, друго­яче казано, това е психологическият тип на неконформиста. Това е личност с ярко проявена индивидуалност, пора­ди което тя не иска (а и не може!) да прилича на другите, на обкръжението си. Това е типът на т.нар. “конфликтна личност”, която не желае да се приспосо­бява към средата и затова непрекъснато я провокира, “дразни” я и затова се намира в конфликт с нея. В много случаи в основата на този конфликт стои съпротивата срещу безличността, срещу обезличаващите норми и канони на социалното обкръжение, с които подобна личност не иска и не може да се примири и затова най-предизвикателно ги отхвърля.Ясно е, че такава особена личност с непрекъснатите си предизвикателства дразни и изпълва с ненавист към себе си своята среда и обкръжение, към което почти винаги принадлежат – в смисъл на олицетворение на неговите норми – и родителите й. “Конфликтите на поколенията” много често имат тази основа. Некон­формистът е ярка личност със засилена потребност от личностна изява, в голяма част от случаите такъв човек е носител на ценни сами по себе си позиции спрямо нещата, на напредничави идеи и възгледи, на духовно превъзходство. Неконформистът е добре или се чувства добре, когато е в... раздор с другите, той изпитва силна страст да не се примирява и особено да не се нагажда, по душа той обича рисковете и предизви­кателствата, а също и авантюрите. Разбира се с малко на брой, с единици съвсем близки и родствени на самия него личности, не обича в много от случаите публичността, но когато натискът от страна на социалната среда стане неудържим, неконформистът умее да й даде решителен отпор, а съответно – да си “навлече” беди.

8.На другия полюс стои личността на конформиста, при която личностното един вид се стреми да се “разтвори” в общностното, да се слее с него. “Стихия” и страст на конформистите е нагаждането, приспособяването към социалния фон, сред който те живеят. Конфор­мното отношение към средата не предполага и не съдържа различие с нея, напротив, то се свежда до жертването на всякакви различия в угода на социалното, на “колектива”, на групата. Конформистът като че ли е “склонен” да се откаже от себе си, но никога – от своята среда и от своя “колектив”. В средата си такъв човек се чувства уютно и безметежно, в тях той намира подкрепа на своята безличност, на своята, вероятно, посредственост. Защото, впрочем, какво друго може да привлича така силно, като магнит, конформиста към едно социално обкръжение, освен импулса да се сродиш със себеподобните и също като тях да станеш фон, с нищо неотличаваща се “нула”? В колектива, следователно, имаме единство на безличията, в него важи общата норма, усредненото, колективът не търпи различното и индивидуалното, а само онова, което не се отличава с нищо особено, с никакви особени качества. Това е именно посредственото – което тъкмо затова е така упорито в своята конформност и респективно изпада в такава дива озлобеност срещу всичко онова, което го превъзхожда. Ясният психологически тип на конформиста, на завършения конформист, е, разбира се, абстракция на психологията, но в живота на конкретните хора съществува несъмнената тенденция към конформност, според която едни са по-склонни да се подчиняват, а други – да се съпротивляват, да й устояват. Живият човек по свой начин се отнася съм тази тенденция на личностното проявление, изпитва пориви както към подчиняване, така и към отхвърляне на конформността. В повечето случаи хората са по-склонни да й се подчиняват и само малцина са способни на устойчива съпротива срещу нея, а значи и срещу... безличността. Това е особено характерно за обществата, преживели терора на комунизма срещу свободната личност. В тях тенденцията към кон­формизъм се опира и на неизживения, все още жив безсъзнателен страх от социума, а също и на диктата на обществото и държавата над индивида.

9.За да завърша започнатия  проблем – за механизмите, определящи и движещи оформянето на личността – съм длъжен да наблегна на това: процесът на личностното израстване и изразяване екстериоризира достигнатото равновесие и съответствие на основните душевни сили, въплъщавайки го в личностни качества и характеристики. Всеки човек намира баланса, достижим за съответното ниво на личностно изграждане, на различните тенденции, които действат в отношенията му с другите и тези към самия себе си, а именно тенденциите: потискане-отблъскване, приспособяване-съпротива, “обезличностяване”-“оличностяване”, безразличие-небезразличие и пр. Така всеки човек достига своя жив, конкретен, индивидуално-неповторим личностен израз и облик – или не го постига. В този последния случай личността един вид се разсейва, слива се със своето социално обкръжение, с нищо особено не се отличава и не личи, няма свой собствен оригинален лик и лице, поради което се примирява да бъде част от социалния фон, която с нищо не изпъква и не дразни. Такъв един провал на личността, ако се осъзнае, може да импулсира душевните сили за надмогване на самия себе си, за намиране на своето лице, за открояване поне с нещо – независимо от бариерите, които сама си поставя, личността винаги може да върви по пътя към своето съвършенство, към предела на достижимото и възмож­ното, а също и на дължимото, определян от нейния душевен потен­циал. Не съществува окончателна, завършена, веднъж завинаги “станала” или “случила” се личност. Реалността на личността е безкрайно динамична и интензивна, човешката същност не е застинала даденост, а изцяло зависи и се определя от съществуването, което отделният индивид е избрал. И тук свободата е първото условие на човешкия живот и на търсенето на своята личност, на своята личностна идентичност, тя е постоян­на възможност да “правиш” себе си съобразно собствен проект. Затова пътят към самия себе си, ако не е загубена свободата, е винаги открит.

10.За да завърша тази необятна тема за ставането на индивидуалната личност ще разгледам проблема за типологията на личностите, който се нуждае от по-голяма задълбоченост и вникване. Не можем да срещнем или видим жив човек, който да е точно копие на някакъв тип личност. Психологи­ческите типове личност са условни и идеални конструкции, които пряко не се срещат в живота, в реалността. Но тези типове обобщават и свързват в цялостен образ реалните личностни прояви и в този смисъл са незаменими – когато се нуждаем от разбиране. Същевременно типът е конструкция на мисълта, която се опитва да бъде по-конкретна и пълноценна. Такава мисъл се съпротивлява на самоцелната абстрактност, която дава толкова малко на разбирането и на познанието. Но да видим какво може да ни даде тази форма на психологическо познание.

Ако погледнем схемата на стр. ННН, представляваща модел на “структурата” на душата, то можем да изведем своето разбиране за психологическите типове на личността изцяло от него. Знаем, че личността е лице и олицетворение на вътрешното у човека, на неговата душа. Душевните сили се групират в две системи – съобразно своята насо­ченост към света и към себе си (сектор А и Б). Първата насоченост или ориентация – тази към света – е наречена от К. Юнг екстраверсия, а втората, към себе си, към своя вътрешен свят, той нарича интраверсия. Това са двете възможни насоки или проекции на “душев­ния строй”, които определят два основни психологически типа – на екстраверта и на интраверта, като при първия доминира ориента­цията на душата “навън”, към обектите от външия свят, а при втория – съответно ориентацията към собствения вътрешен свят, към себе си и своите преживявания. Швейцарският психолог Карл Юнг (1875-1961) въвежда тези понятия, като акцентира върху това, че те изра­зяват два типа нагласа, екстравертната и интравертната. Първата според него “се ориентира към обекта и обективно даденото”, а втората – “преди всичко към субективния фактор”. Освен това, тъй като мисленето най-пълно е в състояние да изрази особеността на екстравертната нагласа – неговата насоченост предимно към обек­тивно даденото е безспорна – именно мисленето се оказва доминиращата за екстраверта психична функция, което поражда екстравертния мислителен тип личност. Съответно чувстването по същия начин изразява особеността на интравертната нагласа и поражда интравертния емоционален тип личност. Това разделяне е най-общо и най-условно, защото и при двете нагласи всичките психически функ­ции се проявяват по строго характерен начин, съответстващ на насоката на дадената нагласа. За Юнг съществуват четири основни психични функции: мислене (thinking), чувство (feeling), усещане (sensation) и интуиция (intuition). Съобразно това, “ако една от тези функции доминира трайно, се проявява и съответния мисловен, емо­ционален, сетивен и интуитивен тип личност”. “Всеки от тези типове може да бъде екстравертиран и интравертиран в зависимост от него­вото отношение към обекта” – добавя Юнг – и с това представя своята класификация на психологическите типове в окончателен, завършен вид. Психологическите особености на всеки от тези типове, изчерпателното им описание може да се прочете в книгата на Юнг Психологическите типове.Аз тук не мога да си позволя възпроизвеждането им, но всеки, който е запознат с естеството на отделните психични функции може самостоятелно да открие тези особености.

11.Известни са и други класификации. Например, психологът Едуард Шпрангер (1882-1963), последовател на Дилтай, в книгата си Формите на живота (1914 г.) определя съществуването на следните идеални типове индивидуалност, т.е. личност:

А.Теоретическият човек – който “в чист вид, познава само една страст: страстта към проблема, към въпроса, която води до обяснение, установяване на връзките, теоретизиране”. Наистина подобни разсъдъчни типове се срещат в живота, у тях емоционалността е потисната и подценена, в личността им “личи” явно една едностранчивост и “тенденциозност”. Подобни хора се задоволяват с абстрактното обяснение и познание, но им липсва способност за непосредствено разбиране и вникване в по-всеобхватния смисъл на нещата. Тази форма на живота се въплъщава от професионалните учени (но и от многоликата тълпа на псевдоучените, “умуващите”, разсъдливите, обясняващите и пр. скучни хора).

Б.Икономическият човек, който обаче не бива да се свързва непременно с производството. “Основен мотив, определящ най-различите сфери на личността и характера на нейното битие, се явява мотивът полезност”. Такъв човек, а той може да се нарече практичен или прагматичен – е този, който “във всички жизнени връзки на първо място поставя полезността”. Шпрангер добавя, че той “икономисва материал, сили, време само за да извлече от това макси­мална полза”. Явно е, че голямата част от съвременните хора са “скроени” тъкмо по модела на този тип личност.

В.Естетическият човек има “собствен орган на светоразбиране, особена способност за предвиждане или проникваща интуиция” – това е преживяващата емоционално и естетически личност. Такава личност одухотворява чрез своята фантазия всичко съществуващо и затова пребивава в света на духовното, на идеалното, който е коренно различен от външния, обкръжаващия свят. Такива хора са от “сорта” на мечтателите, романтиците, идеалистите. Шпрангер различава тук две разновидности: “творяща естетическа натура” и “наслаждаваща се натура”. Този тип представя немногочислена категория от хора, която обаче се отличава с духовна изявеност, богатство на душата и изключителна ценност.

Тук ще си позволя да добавя това, че днес светът познава своеобразен “хибрид”, който бих нарекъл “естетизиращо-прагматичен”. Това са “творците” и особено консуматорите на ценности, които се вълнуват най-вече от… паричното изражение на своите преживявания. Такива хора прибързано предлагат на пазара всичко, което иначе бедната им душа може да роди, т.е. искат да продадат за колкото се може повече пари сътворените от тях “ценности”. Ясно е, че мотивът за полезност е убийствено непоносим за истинския естет, а щом той е налице, това е категорично потвърждение за липсата на талант или пък за наличието на мним и затова временен талант, по-скоро на дарба за експлоатиране на създадените от творците ценности, за паразитиране и вегетиране върху тях. Несполучилите, т.е. бездарните творци, например от лакомата гилдия на журналистите, са красноречив пример и въплъщение на този “полу-тип”. Такива са и огромната част от естрадните и “чалга” певците, художниците, дори адвокатите и икономистите: в тези съсловия истинските дарования се броят на пръсти на фона на множеството агресивни и “пробивни” бездарници.

Г.Социалният човек – за него е характерен “особен акт, а именно обърнатостта към чуждия живот и чувството за себе си в другия”. Жизнената форма, която въплъщава тази потребност от самоотричане заради другия, Шпрангер нарича “социална” и тя е налице, кога­то подобна потребност стане водеща. Всъщност, тук имаме проява на един алтруизъм, преодолял напълно или в голяма степен егоизма. Затова подобен тип може да бъде разпознат по това, че за него “отдел­ният човек става предмет на любовта като средоточие на ценности”. Може да си позволим да го наречем тип на християнина – защото учението на Христос съдържа в себе си призива за любов към ближ­ния, към другия човек. Не можем да пропуснем и извратената проти­воположност на този психологически тип, която е тъкмо социална и дори социалитарна. Този полу-тип възниква, когато естественото чувство за дълбоко родство с другите същества в човешки вид до теб се изроди в агресия спрямо тяхната личност, свобода и индиви­дуалност. Подобно израждане води до неистово желание да се месиш в живота на другите, да пречиш и да вредиш на останалите човешки същества, брутално да нарушаваш тяхната автономност и техните човешки права. Такава фалшива и изродена “загриженост” се олицетворява от типа на комуниста, социалиста и други леви демагози, който, за съжаление, намери голямо разпространение в ХХ век и затова не може да бъде оставен без внимание. Аз вече посочих дълбочинните основания за неговата поява: жизнената и екзистенциална непълноценност на такива индивиди ги тласка към това да пречат и да вредят на живота на другите, на жизнено-пълноценните и на адекватните спрямо живота свободни личности, да отнемат свободата им и сатанински да се опитват да ги принизят поне до ниското ниво на своята собствена ограниченост, бедност и непълноценност. По този начин те получават мнимо удовлетворение и фалшива някаква компенсация. Съвсем не бива да ни смущава това, че този социалитарен ляв тип се оказа “разновидност”, наистина извратена, на общочовешки значимия тип на християнина. Това е така, защото в левия социалитарен тип си пробива път тъкмо противоположната, анти-християнска тенденция, която никога в историята не е умирала напълно, а пък не така далеч в миналото ни Антихристът успя да разиграе неистово своя кървав танц в цялата му отвратителност и античовечност.

Д.Политическият човек за Шпрангер е тип, за който водеща ценност е властта. Властта, казва той, “може да се определи като способност, а също и като стремеж да правиш собствената ценностна насоченост водещ мотив за другите хора”. Шпрангер говори за активни и пасивни “политически натури”. Първите се стремят към висок “социален статус и само тогава, в качеството си на лидери, в лъчите на славата, се чувстват на своето място”. Вторите, пасивните политически натури, “не могат да се ориентират в живота без ръководство”, те са “несамостоятелни в своите вкусове, действия, разсъждения, светоглед”. Това се изразява в “служене и подражание на другия”, т.е. в конформизъм. Ясно е, че наличието на властни, а също и на “подвластни” личности в живота е безспорно.

Е.Религиозният човек е този, чиято “духовна структура постоянно и изцяло е насочена към достигането на висшето преживяване на ценностите”, персонализирано в лицето на Бога. Тук вярата като синтетична душевна способност стои в основата на този тип личност. Шпрангер казва, че “ако всички жизнени ценности се преживяват като стоящи в позитивно отношение към висшия смисъл на живота, имаме типа на иманентния мистик”. Съответно на това, ако те се поставят в негативно отношение, е налице типа на “трансцедентния мистик”, ако пък “те се оценяват отчасти позитивно, отчасти нега­тивно, то тогава възниква дуалистическата, двойнствената, рели­гиозна натура”.

12.Завършвайки все пак темата за личността, нека да употребя така любимите на някои психолози думички характер и темперамент, давайки им точен – по възможност – израз.

Характер е гръцка по произход дума, която първоначално е означавала “вдълбан знак”, а в психологията (и в езика днес) с нея се свързват особеностите на личността, нейното своеобразие, което тя е придобила в живота си. Темпераментът пък са основните свойства на душата, онова в нея, което е устойчиво и затова я прави вътрешно предразположена към даден род прояви, един вид е “орисана” да бъде такава, а не друга. Temperamentum е латинска дума, означава­ща “смес, съотношение” и се е закрепила като характеристика на личността, защото се е смятало, че нравът на човека зависи от смесването на четири вида течности, “сока” – кръв, жлъчен сок, сок от черна жлъчка и безцветна лимфа. Още Хипократ е определил четири основни вида темперамент в зависимост от вида течност, която преобладава в даденото тяло: сангвиник (от “сангва” – кръв), холерик (от “холе” – сок от жлъчка), флегматик (от “флегма” – безцветна лимфа) и меланхолик (от “мелан холе”) – сок от черна жлъчка). Тези наимено­вания на темпераментите са се запазили и до днес. “Сангвиник” според съвременното разбиране е онзи, който се отличава с повърхностност на чувствата и подвижност. “Холерик” пък е лесно възбу­димият и емоционален тип, който реагира бурно и афектирано, но чувствата му не са дълбоки. “Меланхоликът” е бавен, печален и обезверен, това е слаб тип, отличаващ се обаче с дълбоки чувства и преживявания. Накрая, “флегматик” е оня, който се проявява със спокойни емоционални реакции, това е уравновесен тип. Излиза, че темпераментът е вроденото, вътрешно “качество на душата”, докато характерът, опиращ се на темперамента, може да варира в определени граници – явно защото “вдълбаните знаци” върху лицето (личността) могат да се вдълбаят още повече, а също и да избледняват, да губят лика и дълбочината си. Според психолога Айзенк сангвиниците и холериците са екстравертни типове, а меланхолиците и флегматиците са интравертни (по разбирането на Юнг). Ясно е и това, че няма “лоши” и “добри” темпераменти, всеки темперамент позволява развитието на ценна личност в едно или друго отношение.

За личността са писани и се пишат непрекъснато най-различни книги – научни, психологически, социологически, исторически, художествени, философски, религиозни. Темата и проблемът обаче си остават открити и незавършени, продължават да провокират съвременни изследвания, в които да може да се каже нова дума, а не само да се повтарят изтърканите стари и “изветрели” от употреба понятия и думи. Затова и ние, поставяйки този път окончателно точка, нека да оставим проблема открит и незавършен. 

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Добави в Svejo