Що е личност?

IV РАЗДЕЛ: ЛИЧНОСТТА И ПОЛЪТ

 

16. Индивидуалната личност

 

1.Недостатъци на научното познание за човека. – Безличният субект на науката. – Отказ от самопознанието. – Разочарование от науката. 2.Превъзходство на изкуството. 3.Синтезът на фило­софия и психология. – Жизнена и душевна цялост. – Идеята за живот и животът на душата. – Разбирането на човека и личността. – Любов, мъдрост и живот. 4.Личността, персоната. – Маската в античния театър и нейната гримаса. – Лице, лик и личност. – Символиката на частите на лицето. – “Лично” и “раз-лично”. 5. Личността – самостоятелното човешко същество. – Да бъдеш личност – какво е това? – “Откриване” и “скриване” на лицето, на действителната физиономия. – Лицемерието. – Фасада и вътрешност. – “Полирането” на личността. – Душевно и лич­ностно. – Човечност. – Божията искра у човека. 6.Личността на детето. – Кога човекът става личност? – На-личното у личността. 7.Липсата на лик и лице. – Своето лице. 8.Душевно и телесно-физиономично. – Безизразност на лицето. 9.Личността – лицето на душата. – Съответствията между двете лица на човека. – Основанията за тези съответствия. – Одухотвореното лице.  – Личността – маска с много гримаси? 10.Двете алтернативи на разбиране. – Първата: тялото като храм на душата. – Одухотворено лице. 11.Втората: тялото си създава душата като “израстък”. – Тялото – първичната виталност. – Гениталиите – скритото лице на тялото. – Двете лица на тялото: гениталии и физиономия. 12.Голото тяло и цялостният човек? – Символиката на пениса. – Срамът от гениталиите. – Личност и сексуалност. 13.Пресекването на жизнеността.

 

1.Съществен недостатък на научното познание за човека, е неговият абстрактен, обобщаващ характер, който неизбежно влиза в противоречие с разбирането за реалното съществуване на човешката субективност – съществуване, което винаги е конкретно, индивидуално, уникално и неповторимо в своята самобитност. С други думи казано, “човекът изобщо” на науката и психологията, не съществу­ва, както не съществува и абстрактната, обща и схематична душа на този всеобщ образ на човека, който научно-психологическата предста­ва е принудена да рисува и да създава. Разбира се, няма и не може да има наука, която да е в състояние да се занимава с... всеки човек поотделно – въпреки че реално съществуват именно конкретните, живи и индивидуални човешки създания, всяко от които “притежава” своята, неприличаща на никоя друга, уникална душа и съдба. Неудо­влетворението от четенето на учебници и книги по психология се дължи точно на това: в тях читателят научава почти всичко за някакъв си безличен, всеобщ и колективен “субект” на науката и почти нищо, което да му напомня за него самия, за неговите собствени – и така непосредствено дадени – душевни преживявания. В най-добрия случай високомерно му заявяват, че душата “по принцип” е “устроена така” и че индивидът трябва “сам да приложи” това знание към самия себе си, защото при него “другояче и не може да бъде” – което е съвсем слаба утеха, и лошо извинение. Защото по този начин науката оставя най-трудното познание – самопознанието – на неопитния в познанието изобщо човек, проявяващ интерес най-вече към себе си, към своята душа и живот, а не към “всичкообясняващите” абстракции на подобна наука – която, сама изпитвайки боязън от наистина сложното и трудното, си позволява да дава наставления на другите как те да се заемат с него. Оказва се, че науката извършва своеобразно бягство от реалността, която е призвана да познае: конкретните и живи човешки същества с тяхната непосредствена и също така жива душевност, и в замяна на своята истинска задача си позволява безкрайно да се вглъбява във фантастичната действителност – теорията, системата на своите понятия – която сама е изобретила и с която се опитва да подмени действителния си предмет. От тази гледна точка е съвсем разбираемо разочарованието, което повечето хора изпитват, когато вместо истински и действително значимото за тях – човешката реалност, скрита зад всеки две очи – им предлагат хитроумни, но непълноценни заместители, т.е. скучновати теории, класификации, схеми, модели, понятия и наред с тях – толкова много безпочвени и неоправдали се претенции, амбиции и обещания. Разочарованият от науката човек, не намерил в нея това, което търси и което му е потребно, се устре­мява към други (всевъзможни) начини да задоволи интереса и любо­питството си. Защото има и други книги, по съвсем друг начин гово­рещи за човека, чийто език му е понятен и близък и където той намира това, което търси за себе си: това са романите от “различен сорт и калибър”, долнопробните или пък истинските произведения на литературата и изкуството, които обаче не бягат от конкретния индивид и неговия живот, а се опитват да изразяват точно тях и точно такива, каквито те са.

2.Превъзходството на изкуството над науката, така привле­кателно за човека и затова се оценява като истинско предимство се състои в това, че то е понятен за всички език, чрез който се говори за човека и живота, но не абстрактно и всеобщо, а конкретно и непосредствено, чрез изобразяване на отделни човешки същества – така както те живеят и прежи­вяват, чувстват и усещат – като между ситуациите и перипетиите на литературния герой и на читателя принципна разлика няма и не може да има. Чрез произведенията на изкуството читателят се чувства “потопен” в своя свят и в своя живот, в тях той намира своята душа и своите преживявания. Затова такива творби на изкуството и литературата са истинско откровение за живота и човека, те отекват силно и незабравимо в душата на читателя, техният ефект е силен и с нищо несравним, тяхното превъз­ходство в този смисъл пред “творенията” на науката и психологията (под формата на скучни “учебници” и “монографии”) е несъмнено и безспорно. От тях по парадоксален начин се научава много повече – нищо, че не са наука, по-скоро точно затова, че не са наука. Психологията, която иска да е ефективна и работеща с полза за хората, има какво да научи от изкуството и литературата. Нали за една наука не е срамно и лошо да учи и научава всичко онова, което има по-голям смисъл от вече достигнатия и овладения. Ясно е, че ако успее да го направи, неимоверно много ще спечели и нещо няма да загуби.

Отстраним ли е дефектът на науката, за който тук стана дума? Може ли тя да се избави от обременителните си абстракции за човека, живота и душата, които така малко казват – или така го казват, че нормалният човек не го разбира и не иска да го разбере: защото такова знание му е безразлично? Може ли психологията да възсъздаде по свой начин конкретната, жива и индивидуална чо­вешка реалност – такава, каквато е тя непосредствено при отделния индивид и човек – която да интригува и да не е безразлична на нито един жив и живеещ човек на тази земя? Възможно ли е това и как то може са стане?

3.Моят опит с написването на настоящата книга е точно в тази насока. Смятам, че синтеза на философия и наука може да ни даде пълноценно разбиране за душевния живот на отделната душа – нещо, което психологията като наука сама никога няма да достигне. Всичко, написано по този начин, е значимо и се отнася пряко до душата на всяко човешко същество – и това не е само декларация. Защото философията притежава едно основно предимство пред всяка наука, а именно тя се явява концентриран израз на човешка позиция спрямо нещата, тя не е нищо друго освен цялостен човешки поглед към съществуващото и към самия човек, който не абстрахира и не отделя един от друг компонентите на жизнената човешка представа, а се стреми да достигне тяхното пълноценно (живо и непосредствено) единство. Това може да стане чрез идеята, явяваща се от своя страна единство на мисъл и чувство, на знание и ценност, смисъл на нещата – в и извън човека съществуващи. По този начин философията е в състояние да прониква дълбоко в жизнения свят на човека и да го изразява с адекватни на него средства. Тя има предимството да постига жизнената и душевната цялост – такава, каквато тя пулсира зад гърдите на всяко човешко същество. Философията по своето понятие и идея (“любов към мъдростта”) не строи безжизнени абстракции, в които да противопоставя едната половина на живота на другата му съществена половина, а се опитва да разбере неговата цялост, непосредствената идея за живот, която е конкретна точно толкова, колкото е конкретно отделното човешко същество, явяващо се неин израз и въплъщение – защото в неговите вени пулсира неподправен същия този живот. Затова моята нагласа – да разбера живота на душата – не ни отделя от живота, който усещаме в себе си (всеки един поотделно и сам по себе си), а ни свързва неотделимо с него, обогатява ни с разбирането, без което животът е само порив и страст, не обаче пълноценно овладяла ни любов към живота, която единствена разбира живота. Оказва се, че любовта към мъдростта е по начало същото, каквото е любовта към живота, следователно мъдрост и живот са едно и също нещо, по-скоро мъдростта е откритост към живота, това да си свързан дълбоко и неотделимо от него, да “присъстваш” в него, да отговаряш всекидневно на неговия могъщ призив. Разбирайки живота на душата, преизпълвайки се с подобно разбиране, приемайки нагласата да бъдеш открит към този живот, човекът всъщност разбира самия себе си, своята най-съкровена вътрешност, своята сърцевина. Такова разбиране ни привързва дълбоко и истински със своя живот, със самите себе си, човекът – овладян от него – се приучава да не живее в раздор със себе си и със своя живот, а да постига жадуваната хармония, вписването в естеството на живота. Така между човешкото същество, стремящо се да разбере самото себе си, и неговото вътрешно естество не застават като бариера или стена мъчно смилаемите абстракции на науката, а само един добронамерен посредник и водач в трудното изкуство на самопознанието, един партньор в това велико изкуство – какъвто иска да бъде психологията, пронизана от фило­софски дух и обогатена от философската или, което е същото, човешката, нагласа и позиция. Постигането на тази висша цел – изразяването на дълбокото вътрешно родство между човек и философия – е необходимо условие за постигането на друга такава цел – “ведението” на душата (нека всеки го разбира както може!) – което е смисъл на съществуването на психологията. Философията е квинтесенцията на човешкото и на човека, техен завършен и тотален израз – като тази “всеобемност” на философските идеи остава само да бъде изразена в жива, понятна за човека форма. Дали това последното е поне отчасти постигнато в моя текст остава да съди читателят…

Извинявайки се за това като че ли напълно излишно въведение към темата за личността, аз съм принуден да навляза в нея. Ако все пак има някакъв смисъл написаното по-горе – смисъл именно по дадената тема: за личността – той се свежда до изискването да не говорим за личността прекалено абстрактно и теоретично, а по-пълноценно, т.е. по философско-психологически и човешки начин.

4.Ще започна със самата дума личност, която на латински език е persona (“персона”, оттук е влязла в много западни езици). Първо­начално думата персона е служела за обозначаване на маската в античния театър, или булото, което актьорът слагал, играейки своята роля. Тази маска изразявала основното съдържание, един вид воде­щата гримаса на изобразявания персонаж. Трябва да запомним основния и изначален смисъл на думата персона: това е маската, с която актьорът криел своето лице и която напомня и намеква за лицето на пресътворявания персонаж, на неговия герой. “Персоната” стои между двете лица: едното е истинското, на артиста, а другото е сътворяваното, но още непоявило се в своята цялост и многоизмерност лице на героя – за което отчасти се съди по маската и нейната гримаса. По-късно римляните, които освен с войнствеността и с разврата си са известни и със своето право (юриспруденция) използват думата персона за понятието лице или “лицето пред закона”. За тях е било естествено това, че робът, несвободният човек не може да бъде “персона”, което иде да намекне за дълбоката връзка между личност и свобода.

В езиците със славянски корен думата “личност” произлиза от лице, лик, външен об-лик, онова, което днес наричаме “физионо­мия”. Трябва да се отбележи това, че “лик” е дума във възвишен план, както и “облик”, докато в “ругателния” смисъл лицето бива наричано “рожа” или “мутра”. Смятало се е, че лицето на човека е представител на висшите духовни дарове: челото символизира “небесната любов”, очите – “разумението”, разумното съзерцание, ушите – разбирането и послушанието, носа – постигането на доброто (?!), бузите – постигането на духовните истини (?!), устата – “духовната хвала”, а брадата – “външността на учението” (По “Толковый словарь…” на Вл.Даль) От друга страна, лицето обозначава особата, човекът, като същевременно служи и за назоваване на “по-добрата, предната, връхната, лицевата страна на предмета” в противополож­ност на задната, не-главната, онази, която е отзад и встрани от фасадата. Думата лице носи и един друг смисъл, например, когато казваме “налице”, “наличност”, т.е. в действителност, реално, наяве, а не мнимо, само “по книга” и пр. (Например, както е в израза “По списък са 100 човека, налице са 90”.) Лицева страна на предмета, е тази, която съставя неговото “лице”, а пък когато придавам красив външен вид, изглаждам нещо, придавам му лице, полирам го, се е казвало “лицевам” или “лицовам” – оттук се е запазило нашето “облицовам”. (Майсторът на дрехи, шивачът “прелицова”, преобръща дрехата, когато бива накаран да обърне вътрешната страна “в лице”, т.е. отгоре и значи един вид е префасонирал дрехата и я е обновил.) Ясно е, че нещо е лично, когато е принадлежащо на конкретното частно лице, на този човек или мое. “Личен” е оня, който се откроява от другите, като върху някакъв фон, той е “раз-личен”, т.е. по-особен, по-друг, по-красив и пр., докато останалите са просто “при-лични”. Казваме също “аз лично ще направя това”, като разбираме непосред­ствено, пряко, аз самият, моята особа се захваща да го прави, а не чака друг да го свърши вместо нея. Знаем също кой е от-личен със звание или орден (а може би просто с “шестица” в бележника), той се е откроил с “нещо в сравнение с другите, “от-личил” се е над тях, показал е лице, докато те си стоят неразкрили се или “без-лични”. И така, след тази “разходка” около корена на думата личност и неговите разнообразни и различни смисли можем по-подготвени да пристъпим към нейното разбиране и към психологически анализ.

5.Личността е лицето, самостоятелното, отделното човешко същество. Да бъдеш личност означава способност да проявяваш себе си смело, без заобикалки, без страх от своето лице и облик, а един­ствено със страх и нежелание да бъдеш без-личност, т.е. да “изблед­нееш” и да се превърнеш в задна страна на фасадата, която е противо­положна на лицевата и следователно е в сянка, е просто фон. Личност е оня, който отстоява своето лице и своята физиономия, а също умее да си слага подходяща и желана... маска пред другите – за да не издава истинското си лице. Анализът на личността непрекъснато ще се сблъсква с тези две като че ли противоположни движения на смисъла: от една страна, да разкриваш лицето си, същността си, точно и безпогрешно и, от друга страна, да скриваш облика си и наличната си физиономия зад подходяща маска – защото другите едва ли заслужа­ват да те видят в истинското ти лице и облик, а може би и защото не е нужно наивно да разкриваш пред тях това лице, което те не могат или няма да оценят по достойнство. Личността има някакво лице, някакъв облик или някакви качества и същност, тя проявява лицето си и затова е личност, но въпросът си стои: това “видимо” отвън лице съответства ли на действителния лик на човека, нима всеки разкрива изцяло и напълно действителната си същност и я представя на всеобщо “обозрение” пред всички, пред другите – без нищичко да е скрил за себе си, без никакъв остатък? Тук съвсем не става дума за лицемерието в истинския му смисъл, т.е. когато някой съвсем предна­мерено представя пред другите коренно различно лице от това, което има, и значи лице-мери, т.е. старателно отмерва кое лице подхожда за пред другите, а кое трябва да бъде скрито и запазено за себе си. Изглежда, лицемерът прекалява с “меренето” и с “мярата”, но нима всеки човек не е изправен пред същата ситуация: какво и колко да скрие зад подходящата маска, която, щом е маска, представя различно от истинското лице – което искаме да имаме или искаме да показваме? Може би е парадоксално, но без разбирането на лицемерието е невъзможно да бъде разбрана лич­ността на човека. В това едва ли има нещо толкова странно: нали и фасадата на една най-обикновена къща под­вежда, нали “вътрешността” на къщата не е изнесена на показ и не може да бъде разбрана по външния вид и на “лицето” й? Тогава защо искаме при човека явното, видимото лице да “отразява” напълно вътрешната същност, която да личи изцяло в него и нищо да не бъде покрито, нищо да не бъде оставено извън обсега на общия “взор” на другите? Наричаме лицемерие скриването на част от истинските качества на човека, неизнасянето им пред очите на всички; незави­симо от това, че и тук има “мерене” какво да скрия и какво да покажа: за да не се издам, за да не ми се смеят, за да не ме е срам после или пък защото няма да бъде разбрано и оценено по достойнство. Или пък защото другите не заслужават доверието да ме видят в истинския ми облик – откъде накъде да се “разголвам” пред тях, по-добре да се скрия зад маска и пр. Тялото си крием зад дрехите, нима душата не трябва да бъде скрита зад особена “дреха”, която претенциозно нари­чаме “личност”? Ако е така, тогава защо всеки облечен не наричаме “лицемер”, т.е. отмерващ какво от тялото да скрие и какво да покаже (показваме без боязън главата, ръцете, части от краката си през лятото, но грижливо крием други части от тялото), а по отношение на същото, направено във връзка с душата, употребяваме тази зле звучаща дума? Личността не е, разбира се, физическото лице на човека, тя е личното и “личащото” в нейните душевни качества, в проявите на индивида, които са “отпред” или са “изнесени” на фасадата и затова така “личат” и се виждат от другите, а също са “полирани” и “лъснати” – за да привличат, вероятно, погледите. Защото никой няма да изнесе и да изложи пред чужд поглед нещо, което “не е за пред хората”, не става за всеобщо разглеждане и следователно трябва да бъде оставено за себе си или за най-близките. Личността е човекът, но не какъвто е той сам по себе си (или “за себе си”), а какъвто той е за нас, за другите, какъвто се представя пред нас. Следователно тази външна проява на вътрешната човешка същност в и чрез личността е основното в смисъла на понятието за личност, което тук се опитвам да разкрия. Ако за “човешка същност” приема да смятам вътрешните, душевните качества на конкрет­ния индивид – една безкрайно динамична и подвижна реалност – то изявяването на тази същност навън, проявяването й в отношенията с другите и със света е онова, което конституира сферата на личността и на личностното у човека. Ясно е, че между двете сфери – на вътрешно-душевното и външно-проявеното, личностното – няма и не може да има пълно покритие, а само съответствие в степен. Всеки човек е личност, доколкото проявява себе си (заложените и развитите у себе си потенции и дарби) навън и ги реализира “на дело” като действителни възможности и способности. В този смисъл човек “става, а не се ражда личност”; същото, впрочем, може да се каже и за човека: всеки сам себе си е направил човек, отговаряйки на заложената у него възможност да бъде човек, превръщайки я в действителност. Човешката реалност тъкмо затова е човешка, защото в пълна степен е човешко създание и творение, защото всеки сам непрекъснато създава себе си като човек – стига да е пожелал, да иска да е такъв. Човешкото у човека е синоним на дълбоката същност у него, именно на душевните качества, които правят човека човек, но тази същност възниква в съществуването и живота, а не ни е дадена наготово – както същността е дадена на животните и на предметите. Затова и казах, че човекът е творецът на човешкото у себе си и на самия себе си, избирайки най-напред своето съществуване, от което пък следва, че става такъв, какъвто иска да бъде. Ето защо първото условие на човешкото и човека е свободата.

Единственото, което е “заложено” и дадено на “все още не станалия човек” и на “все още не станалата личност”, е Божията искра, нетленната душа с всичките й възможности, която Бог ни е дал заедно с живота, а всичко останало вече зависи от самия човек и от свободата, с която той разполага. Съответно личността се развива успоредно с душевността на човека, тъй като и двете неумо­лимо водят до прояви навън на “вътрешните съкровища” (или: на изключителната нищета и бедност) на душата, т.е. до развитие на личността, доколкото и каквато я “имаме”, или по-скоро сме. От гледна точка на казаното, имащо значение на принцип или начало на разбирането, е съвсем ясен отговорът на въпроси от рода на “Кога човекът става личност?” или “Детето личност ли е?”, а също “Можеш ли да бъдеш човек, но не и личност?”.

6.Тъй като човечността (равно на душевност) неизбежно се проявява чрез личността, екстериоризира (или се “овъншностява”) чрез нея, то следователно появата на първото – душевността – вече означава и прояви на личността, човешките, душевните качества и същности се съпровождат от съответните личностни реминисценции или “отблясъци”. Това означава, че и най-първите прояви на душевност (и човечност) у детето всъщност са прояви на неговата личност, двете форми са неразделни както полюсите на магнита. Излиза, че всяка, дори и най-елементарната душевна или човешка реакция на детето (емоция, чувство, осъзнаване, внимание и пр.) – доколкото е надмогнала и “очовечила” пряката си биологична или физиологична основа и следователно й е придала специфично човешки израз и форма – е вече проява на личността на това дете, колкото и малко да е то, тя е също проява и на неговия характер и темперамент. Затова всякакви глупости от рода на “личността се появява със социализацията на индивида”, “личността е обществената същност на човека”, “не е личност онзи, който не живее в единство с обществения интерес”, “личността е детерминирана от конкретните обществени условия” и пр., които могат да се намерят във вехтите книжлета на т.н. “материалистическо-марксистко-комунистическа психология”, не представляват никакъв интерес и нямат никаква стойност. Личността не може да се появява на някакъв по-късен етап от психичното развитие и един вид от нищото, личността преминава опреде­лено развитие, което е успоредно на развитието на психиката и чо­вечността на човека, а и трите всъщност не са нищо друго, освен три модуса, три начина за назоваване на тоталността, която може да се нарече душевност-човечност-личностност. За нуждите на психологическия анализ сме принудени да разчленяваме, да “разглобим” тази тоталност на нейните съставни части, но никога не бива да забравяме, че реалното им съществуване е в тяхното единство и цялост. Такъв аргумент напълно подкрепя излаганата тук концепция за паралелното развитие на трите форми, а също и разбирането на личността като външен израз и екстериоризация на душевно-човешкото. Затова, ако трябва да отговаряме конкретно на поставените три въпроса, то по отношение на първия – “Кога човекът става личност?” – отговорът е: тогава, когато започне да става човек, т.е. в най-ранната зора на човешкия живот и когато са се появили първите душевни реакции на детето, включително и безсъзнателните. Разбира се, тук не става дума за “завършена”, “оформена” и пр. личност, а за начало на личността, която вече е на-лице, на-лична, съществува и живее заедно с малкия човек. Това разбиране предопределя отговора и на втория въпрос – “Детето личност ли е?” – който не може да бъде друг освен утвърдителен: да, детето е личност, естествено, малка, детска и дори “детинска”, но тя друга и не може да бъде, защото и душата, а и човешкото същество на детето е също такова. Накрая отговорът на третия поставен въпрос – “Можеш ли да бъдеш човек, но не и личност?” – е закономерно отрицателен: няма такава възможност, за да си човек, трябва да бъдеш вече личност, проблематичното е друго, а именно доколко и дали наистина си... човек, което зависи и се определя от насоката и характера на развитие на душевните качества на индивида. Ясно е, онзи, който по опреде­лени причини е успял да загуби “човешкия си облик” и вместо да развие душата си я е оставил да дегенерира биологически до нивото на животно, съвсем не може да претендира за личност – защото тъкмо животните никога не могат да бъдат личности. Но това е рядко срещана екстремна ситуация и в нея не влагам никакъв оценъчен момент, не говоря за това “добра” или “лоша” личност е такъв човек; дори и природно обременените, олигофрените и пр., доколкото имат някакви изяви на душевност, на човечност, са някакви личности, наистина нещастни, страдащи, ощетени, но личности.

7.Но понеже личността е лицето на душата, а също и на човека, то неизбежно душевният живот – какъвто и да е той – налага своя отпечатък върху нея и това лице строго и точно съответства на основата, от която израства: душевният свят на този конкретен човек. В този смисъл думата безличност – ако изобщо нещо изразява – означава неспособност да изявиш себе си пред другите, или неразре­шими трудности в адекватната изява на своите душевни качества и сили, или липсата на ясна тенденция в изявата на своя душевен живот – което свидетелства за неовладяност, неорганизираност и хаотичност на този последния. Липсата на лик, лице или облик, що се касае до проявеността на собствената душевност, е често срещана ситуация – толкова често, колкото са безизразните лица, с които се сблъскваме по улиците в своето всекидневие. Това е така, макар физиономичната безизразност, която ни оставя абсолютно безразлични към подобни лица (и погледи), да се различава по-лесно от онази безизразност, която свързваме с душевността, явяваща се наистина по-неразличима, по-неуловима и скрита, по-замаскирана. Когато се смесва едната с другата безизразност – физическата с душевната безличност или обратно – това е свидетелство за отсъствието на психологическа прозорливост, необходима за различаването на душевното от телесно-физиономичното. Ясно е, че между двете има съществено различие, но за да се схване то, е нужно да се обсъди по-общият въпрос за тяхното съотношение. Казано другояче, става дума за съответствието между двете лица: “истинското”, онова, което обикновено наричаме лице, физиономия и другото, това на душата, наречено от нас лич­ност. Впрочем, кое от тях е истинското и кое е само фасада или лустро, е все още проблем.

8.Това не е второстепенен въпрос, както обикновено ни се струва. Не са случайни, струва ми се, необяснимите съответствия между двете лица на човека. От друга страна, за психолозите е изключително важно да разберат съотношението между физично и психично, между тяло и душа, което тук изпъква съвсем пряко и емблематично, твърде красноречиво. Човекът е едно непосредствено единство на душа и тяло, връзката между тези основни форми на човека е безспорна и не се нуждае от коментар. Разделяйки двете реалности на човека за нуждите на психологическия анализ, всъщност засенчваме факта, че в действителност те са една единна реалност на човешкото същество и следователно живеят общ живот, живота на този човек. Явно е, че в такъв случай те са дълбоко свързани и синхронизирани, от което пък следва, че няма как взаимно да не си налагат отпечатъка или клеймото. Лицето на тялото е онова, което, собствено, наричаме лице (или физиономия) и в него е кон­центрирана същността на тялото, в него тя се проявява в кристално чиста и ясна форма. Не вярвам някой да отрече, че каквото е тялото, такова е и лицето, “характерът” на тялото е изписан най-категорично и ясно на лицето, на неговия не­повторим облик. Между тяло и лице има строго съответствие, лицето е лице на това тяло, не може грубото, “недодялано” тяло да е надарено с несъответстващо му нежно, красиво и симпатично лице, както и обратното – красивото, гъвкаво, хармонично и атлетично тяло да е ощетено тъкмо в лицето, което да е грозно, несимпатично, отблъскващо. Нарочно употребявам подобни изрази с оценъчен, естетически характер, които са в състояние да изразят по-обемно ситуацията, която искаме да разберем. Тялото и лицето на тялото са оформени от една и съща “стихия”, в тях тя е вложила своята сила, за да одухотвори еднакво и тялото, и лицето – и трябва да признаем, че това й се удава твърде добре. Засега аз не казвам коя или каква е тази сила, със замах дала родството и подчертала единството на тяло и лице – може би засега това още не е необходимо, не му е дошло още времето. Но оставаме при удивителния, ненуждаещ се от повече аргументи, ясен и безспорен факт за строгото и пряко съответствие между лице и тяло, между това тяло и неговото лице.

9.От друга страна, независимо от възможностите за прикриване и по-голяма тайнственост, душата така или иначе съответства на своето “лице”, т.е. налага себе си в тази своя външна проява, каквато е личността. Ясно е, че тук връзката между душа и личност не е пряка и непосредствена, защото ние знаем, че личността не е самото лице на душата, а е в известен смисъл маската, сложена върху това лице и прикриваща го. Но както в античния театър “персоната”-маска върху лицето на актьора е изразявала емблематичната за същността на героя гримаса, ясно намекваща за нея на зрителя, по същия начин личността – бидейки “маскирано” лице на душата – съответства на нея не с една, а с безкрайно много изразителни гримаси. Личността е динамична “маска” на душата, която в своята динамика стриктно следва динамиката на самата душа, отчита нейните вибрации и в този смисъл е без­крайно изразителна – много повече от една издялана от дърво маска, каквато е била античната, или пък от една днешна, купена от пазара маска. Следователно тук съответствието нараства до степента на онова, което имахме при тялото и неговото лице – независимо от склонностите към лицемерие, за които вече споменахме. Затова трябва да приемем, че личността в този смисъл е някакво копие на душата или поне нейна сянка, която не е крайно различна от оригинала – вътрешната същност на човека, неговата душа. И така, достигнахме до главния въпрос, поставен тук: има ли съответствие между физическото лице на човека и личността, лицето на неговата душа? Отговорът ни дава шанс да хвърлим светлина върху връзката на телесното и душевното, лежаща в основата на актуалното единство на човека.

10.Ще разгледаме последователно два алтернативни отговора, които по различен начин обосновават връзката между двете “лица” на човека. Изоставяме отрицателния отговор – който отрича такава връзка – защото го смятаме предварително за несериозен, повърх­ностен, лишен от психологически измерения.

Първата алтернатива изхожда от предпоставката, че тялото е храм на душата, а душата е негово божество. Това означава, че душата, бидейки активната сила и формата на тялото, изцяло формира и “из­вайва” – както скулпторът извайва статуята – своето тяло и затова отвсякъде в тялото “просветва” и проличава нейната същност. Тялото по този начин е творение на душата, тя одухотворява тялото, явяващо се нейна материализация и обективация, неин външен израз. Душата налага своя отпечатък върху тялото и вероятно това са имали предвид древните римляни, изричайки своята прочута максима “Здрав дух – в здраво тяло”. Принципът, изходното начало на тялото е неговата душа, между двете има строго съответствие при запазване на предимството на душата по отношение на тялото – чийто живот изцяло зависи и се определя от живота на душата. В този смисъл душата е извора, от който блика животът на тялото, енергията, даваща им­пулсите за живот и самата жизненост на човешкото тяло, първичната виталност, от която произлиза жизне­ната сила на тялото и на човека. За да завършим и “закръглим” тази идея, сме длъжни да добавим, че душата не е нещо самостоятелно съществуващо, а е проявление на първичната реалност на Духа, от който тя получава своята жизненост и енергия. Следователно отговорът на интересуващия ни въпрос е вече ясен: приликата между физическото лице на човека и душевното му лице – неговата личност – е, така да се каже, субстанциално обусловена, тъй като душата е същност на живото тяло, осъществяване или “ентелехия” на неговото битие (Аристотел), подобно на това както зрението е същност и осъществяване на окото. И тъй като физическото лице на човека е концентриран израз и проява на неговото физическо тяло, а – от друга страна – личността е също така външен израз на скритата иначе душевност на този човек, то между двете има дълбоко родство, двете “лица” изцяло съвпадат. Душата оставя своите знаци както върху лицето-физиономия на човека, така и – в още по-голяма степен – върху личността на този човек, от което следва, че от нас се иска само умението да разчитаме тези знаци и да улавяме тези съответствия. Всеки човек разбира това, без да е в състояние да си го обясни, използва го в своите отношения с другите “лица” без достатъчно да го е проумял, тук е напълно достатъчна интуитивната увереност. Така например някое лице дълбоко ни впечатлява, а друго ни оставя съвсем безразлични. На какво се дължи това? Нима е случайност, обусловена от някакъв хаотичен “прилив” на внимание и на впечатлителност? Впечатлението от някакво лице, каквото и да е то, означава, че чрез него нашата интуиция е успяла да улови в това лице знаците на душевността (или: телесността) на този човек, които – освен че са израз и ясно свидетелство за нейната характерна същност – по ня­какъв начин са влезли в дълбоко отношение и вътрешно родство с нашето собствено естество, с нашата личност, душа и тяло. Внезапно породилата се симпатия към едно лице и произтичащото от нея привличане е категорично свидетелство за наличието на такова интимно, вътрешно родство на душите, взаимно успели да “разчетат” знаците, които бележат и дават възможност за излаз навън на вътрешни качества на душата на единия и на другия. Благодарение на това става възможно установяването на някаква общност, дълбоко родство на душите, а също и на телата. “Подобното се привлича от подобно” – това е древен и значим принцип на разбиране, на който тук установя­ваме приложение. И тъй като този пример беше за случайно срещнат, непознат човек, към когото сме изпитали необяснима симпатия и привличане, изключително благоразположение, то това означава, че сме влезли в контакт единствено с неговото физическо лице или физиономия, и само чрез неговото излъчване сме “прозрели” същностни моменти на неговата личност и оттук – на неговата душа, на неговата иначе скрита вътрешност. Евентуалното по-нататъшно преоткриване на неговата личност, което е възможно при запознанство и общуване, вероятно все повече ще потвърждава първоначалната интуиция и само ще я детайлизира. Впрочем, нима внезапно избликналата емоция не е достатъчно красноречив израз на близост на душите при посредничеството единствено на лицата – и на погледите?

11.Всичко щеше да бъде прекрасно, ако това беше единствената възможност. Обяснителната схема, която приложих по-горе за да развия едно разбиране, не е единствената. Съществува още една възможност за осмисляне, която също трябва да реализираме, има още един път, който трябва да “извървим”.

Втората алтернатива тръгва от други предпоставки, които също трябва да признаем за законни. Връзката между двете лица на човека се извежда от противоположни принципи, главният от които е този, че тялото – явяващо се въплъщение на изначалната воля за живот, си е изградило и създало един “израстък”, който ние наричаме душа. Тялото е носител на първичната виталност в лицето на волята за живот, а като допълнение към нея – и в служба на нея – съществува душата, която в определени свои прояви – като мисленето и разсъдъка например – се явява “противоестествена” сила, опитваща се да “обуздава” и да противостои на желанията на тялото и поривите на волята за живот. Знаем вече, че безсъзнателното е носител на живота на тялото и на волята за живот, а негов фокус или ядро е либидото, сексуалното желание и непрекъснатия стремеж към удоволствия, чрез които волята за живот реализира себе си. По този път на разсъждение постепенно навлизаме в една прекалено “трънлива” област, която обаче сме длъжни да избродим – независимо от рисковете.

Телесният израз на либидото, ерогенната зона, в която то е кон­центрирано и центрирано, са гениталиите, половите органи на човека. Гениталиите един вид са другото, прекалено критото и скривано “лице” – за разлика от физическото лице или физиономията, имаща привилегията да бъде винаги оставяна на открит показ. Оказва се, че съществуват две физически лица, едното непрекъснато показвано, а другото непрекъснато скривано. Случайно ли е това?

Някога Адам, прародителят на човечеството, след като извършил първородния грях, изпитал срам и в отговор на този срам скрил със смокиново листо не физиономията или очите си, а тъкмо гениталиите си – случайно ли е това? Осъзнал бил, че е гол – но голотата на тялото защо бива “неутрализирана” чрез покриване на гениталиите, а не чрез покриване на лицето – което ние като че ли прекалено прибързано нарекохме истински лик, лице на тялото? Щраусите крият главите си в пясъка, а човечеството след своя прародител Адам крие упорито гениталиите си и се присмива от сърце на щраусите – но не е ли и неговата една прекалено “щраусова” позиция? Човекът не крие (при срам) лицето си, а крие гениталиите си – какво означава това? Кой тогава е истинският телесен израз, кое от двете лица на човека е истинското лице на неговото тяло?

Причината да крием гениталиите си и да оставяме на открит показ своя образ-физиономия (лицето) е, безспорно, съзнанието. Човешкото съзнание, безспирно воюващо с безсъзнателното и сексуалността, а също и доминиращо над човека в по-голямата част на денонощието, налага себе си и затова човек крие половите си органи, а оставя лицето – като че ли тясно свързано с мисленето и съзнанието, обитаващи главата – съвсем открито, като само на карнавалите и маскарадите го крием зад маска. В случаите, в които безсъзнателното вземе надмощие и поривите на сексуалността и либидото станат неудържи­ми, съзнанието е принудено да отстъпи и тогава човек се... разголва, показва гениталиите си – вероятно не само поради практическата нужда да ги използва, задоволявайки нагона си. Длъжни сме да при­знаем, че голото тяло има два полюса и две лица: лицето (на главата – “главното”) и гениталиите, намиращи се в центъра на тялото. Погледът, съзерцаващ едно красиво голо тяло, се задържа най-вече върху тези лица и само мимоходом се спира върху рамене, крака, талия, гърди и пр. Защо е така?

12.Голото тяло е една цялост, чиято същност се задава, а също и най-пълноценно се изявява тъкмо там, където са локализирани двете велики сили на човека: безсъзнателното – гениталиите – и съзна­нието, претендиращо за власт над лицето, физиономията. Голият човек е истинският и цялостният човек, тук видимото, тялото, е в целия си блясък – или пък представлява достойна за съжаление и дори отвращение гледка. Но при голия човек и душата е съвсем “разго­лена” и “обезоръжена”, защото се вижда и нейното дъно: безсъзна­телното и неговият център, гениталиите. Парчето плат, към което най-напред посяга голият човек, за да прикрие “срамните си части”, не е ли онази маска – персона – с която обикновено свързваме личността?

Така установихме търсеното съответствие между личност (лице на душата) и лицето на тялото, което всъщност има “лице” – физиономия – и “опако”, а това е реалната основа на първото, това са гениталиите. Неразвитата, страдаща душа, която живее непълноценно, се изявява навън чрез също такава личност, която е непомерно слаба и уязвена. Ясно е и това, че разбирането на тази жизнена непълноценност би било невъзможно, ако не намерим нейния корен. А той е: жестоко ощетено тяло, липса на виталност и сила, безжизненост, подтисната сексуалност. Основата на срама от половите органи е съзнанието или пък усетът за сексуално безсилие и немощ, оттук иде и вечното скриване и покриване на онова “опако” лице на човека и неговото тяло, което ние свързахме с гениталиите. Следователно, каквато е личността, такава е и нейната сексуалност и обратно. Тук никакви маски и грим не помагат – защото всичко се излъчва от тялото и лицето и по никакъв начин не може да бъде скрито, а душата или страда, овладяна от безсилие, или пребивава в блажено спокойствие и удовлетворение. Идеалът – уви, недостижим за човека – са онези времена, в които виталността и нейната сексуал­ност са се изразявали непосредствено, съзнанието не е пречело (защото едва е мъждукало), а човекът не се е нуждаел от “превръзки” за да крие своите гениталии и свободно е имал две физически лица, но за сметка на това е нямал “култура”, а също, може да се предположи, и личност.

13.Ако има някакъв практически смисъл всичко казано по-горе, то той не е в някакъв призив “да ходим голи” – както някой може да си помисли – а в потребността за улавяне на дълбоките жизнени основи на човешкото съществуване, а също и разбирането на условността и ефимерността на всичко онова, което културата е създала: за да прикрива едно израждане на виталността и жизнеността на индивидите. Трагедията на човешките същества произтича от пресекването на жизнеността, което като компенсация, ни е дало една прекалено усложнена душевност и съответстваща на нея личност. Драматичните обрати в тази душевност са породили културата и достиженията на цивилизацията, но за сметка на това са откъснали човека от неговите корени, от неговата естественост и съответно са го превърнали в много от случаите в едно жалко, озлобено, непълноценно живеещо същество – което даже не иска да разбере и признае своето страдание, какво остава пък да потърси начин да го премахне. Психологията, която иска да помогне на човека – за което е нужно да разсее илюзиите – не бива да спестява някои като че ли непоно­сими истини, напротив, длъжна е да ги изважда на показ и да изисква разбирането им. Желаещият да бъде човек, стремящият се към живота и обичащия живота човек не иска да бъде “изкуствен човек”, каквито културата произвежда в изобилие. Тази изкуственост всъщност е фалш, пораждащ безсилието пред живота, и обусловен от жизнената непълноценност, за която стана дума. А едва ли някой иска да бъде личност, чиято личностност всъщност не е друго, а само една старателно прикривана вътрешна пустота, едно безкрайно фалшиво лустро – зад което зее страшна и гибелна празнота и мъртвина.

Не казвам коя от двете алтернативи е “правилната” или разумната, защото и в двете има прекалено много разум, а също така, струва ми се, и известна доза мъдрост. Нека всяка от двете алтернативи бъде оставена да ни помогне – доколкото и както може. Впрочем, всичко зависи от нас самите, от никой друг: животът на всеки човек е негово собствено и отговорно дело. Надявам се, че нищо от казаното по-горе не е породило отчаяние или поне мъчителна гримаса по нечии лица, а само ги е озарило със светлината на разбирането… 

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo