Правилна ли е позицията на Марио де Андраде че на зряла възраст човек трябва да оттегли от публичния живот и да живее само с най-близките му човечни хора?

"Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега. Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде. Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та. Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи. Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения. Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните. Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли. 

Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни. Хора, които обичат да се смеят на грешките си. Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят. Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива. Които не бягат от отговорностите си. Които защитават човешкото достойнство. Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството. Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва. Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят. Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри. 

Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде. Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял. Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест. 

Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?" 

Марио де Андраде, “Душа” (Чрез проф. Peter Tivchev; взето от страницата на Daniela Miteva Krokodilova)

Ангел Грънчаров: Правилна ли е позицията на Марио де Андраде че на зряла възраст човек трябва де оттегли от публичния живот и да живее само със семейството и най-близките човечни хора? Аз не смятам, че е правилна тази позиция... Нима не може не само да пазим човечността си като активно участваме в публичния живот, но и да я разпръскваме около себе си - с оглед и обществото ни да се очовечава лека-полека? Тъкмо човек на зряла възраст, ако е запазил човечността си, е особено ценен за обществото - и на вече за по-младите. Не ми се вижда правилна тази позиция на г-н Андраде, призоваваща да дезертираме от обществото тъкмо когато сме му най-нужни...

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo