Навремето, в началото на XXI-ия век, трябва някъде към 2004-05 г. да е било, една мутра, представяте ли си, беше решила да учи философия в СУ "Св. Кл. Охридски"! Аз тогава вече няколко години се подвизавах из разни чатове и форуми, интересното е, че се представях като философ, и по тази причина, моля ви се, тази мутра попада на моето име - и аз получих чудато писмо: въпросната мутра ми предложи да й "помагам" по време на следването срещу хубаво заплащане, разбира се. Аз трябваше, според нашата уговорка, да пиша... доклади, есета, курсови работи и дори дипломна работа на тази мутра (която, разбира се, не можеше да говори като хората, камо ли пък да пише!), а пък в замяна получавах пари, каквито не бях виждал в ония времена (е, не забогатях, но с получените пари си издадох две-три книги!). Почнахме нашето общо предприятие, нашият бизнес с въпросната мутра, работата потръгна, а мутрата скоро се прослави сред съкурсниците си и най-вече сред удивените до крайна степен професори, че е "най-новата звезда на философското поприще" в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ!
Вчера като се ровех из един шкаф ми попадна диск, в който открих всичките тия писмени работи, които аз пишех, а мутрата представяше като плод на своя тъй внезапно бликнал "творчески порив", заради което професорите от СУ пишеха на мутрата щедри шестици (тя завърши, разбира се, с отличие, даже ми се похвали по едно време, че и изпитите избивал благодарение на тъй хубавите си есета: просто на професорите и на професорките им било неудобно да изпитват тъй талантливия си студент с ниско чело и направо му пишели шестиците: щот пред тях стоял българският гений във философията, тъй да се рече!).
Минаха много години и аз сега решавам да почна да публикувам тия текстове, които съм ги писал, разбира се, съобразявайки се донякъде с нивото на техния "автор"; той вече отдавна е взел дипломата си, не мога да му навредя, няма как да му навредя. (Той нищо чудно и доктор да е станАл вече, когато отвори дума да му пиша и дисертация, аз му казах, че "научният стил" на дисертациите ми е крайно неприятен, немам сили да се напъвам да пиша като учен тъпанар, затуй отказах предложението му, но той ми заяви, че други не били така глупави като мен: и така аз пропилях възможността да получа някоя и друга хилядарка!) Та тази сутрин реших да публикувам първия текст от тази поредица, воаля, ако обичате, четете:
КОНЦЕПЦИЯТА ЗА “ВИДОВЕТЕ ЛЮБОВ” В ДИАЛОГА “ПИРЪТ” НА ПЛАТОН
(ЕСЕ)
Диалогът “Пирът” на Платон е поразително творение на гръцката мисловност в лицето на философията. В него се поставят вечните проблеми за човека, живота, красотата и любовта, което само по себе си го прави крайно интригуващ: за нас е безусловно най-интересно да разберем как тогавашната култура е решавала тези въпроси, какви отговори е давала на въпросите, без които трудно се живее дори и сега, когато уж имаме яснота “по всичко”, а всъщност като че ли сме още по-объркани от всякога. Ако е вярно, че живот без любов не заслужава да се живее, то оттук следва, че истината на живота е любовта, онази любов, в която улавяме иначе непостижимата същина на живота. Ето защо, търсейки яснота най-вече за същината на живота, аз се впускам в разсъжденията на Платон за любовта, които са изключително пластични и неподражаемо дълбоки, което според мен е именно онова, което липсва на днешните наши “научни обяснения” и “теории” както за живота, така и за любовта: всъщност имаме ли изобщо такива?!
Крайно силно ме впечатлява митът за “видовете любов”, представена в този диалог, и ето тук аз искам да представя основното негово съдържание, като ще се опитам да изразя и своята реакция спрямо често така необичайните разбирания, които срещам у Платон; това ще е отправната ми точка в едно разсъждение, което искам да направя под въздействие на така богатата платонова мисъл…
Сократ е учителя на Платон, а и двамата изключително много се занимават с “темата за любовта”. Най-напред известна е тяхната концепция за “видовете любов”, която като че ли ни казва всичко, даже и на нас, късните хора. Сократ особено много харесвал мита за създаването на мъжа и жената като “пол-ове”, сиреч като “пол-овинки” на цялото, наречено човек. Ето съдържанието на този мит, разказан от Аристофан в “Пирът” (стр.442)
Някога хората не били като днешните, каквито сме ние, които цял живот не знаем по-фатална за нашето щастие грижа от тази да си намерим “своята половинка”, любимото същество, без което животът ни се оказва лишен от особен смисъл. В най-ранните времена съществували странни същества, “цялостни човеци”, които имали… два пола (два полови органа), четири ръце, четири крака, две глави… и всичко останало, което човек вече може сам да си представи на основата на казаното. Това бил така нареченият “андрогинен род”, съществата на който пребивавали в неизразима хармония и жизнена пълноценност, защото всичко потребно за своето щастие намирали… в самите себе си, на тях нищо не им липсвало, и нищо не трябвало да търсят, за тях били непознати нещата, за които днес ние така силно копнеем. При това тези “абсолютни” и “пълни”, а не като нас “пол-овинчати” човеци, били изключително силни, движели се не както ние на два крака, а се… премятали като кълбо и… така нататък, но най-важното за тях било, че любовта като копнеж, мъка и страдание по “своята половинка” им била съвсем непозната. Но ето че тук веднага се натъквам на нещо крайно интересно, касаещо любовта, нека да се задълбоча в него…
“Половите органи” на тези същества били два, но във всеки случай не били едни и същи при всички, тук имало няколко възможности, от които природата не била закъсняла да се възползва. Някои “цялостни човеци” имали нашите сегашни “мъжки” и “женски” полови органи, т.е. били “жена-мъж” едновременно; други били… “жена-жена” (ясно по каква причина!), а трети, явно, били “мъж-мъж”, един вид… “двойно пълноценен мъж” (!), тук също не се налагат уточнения защото това било така. Но и в трите случая “цялостният човек” пребивавал, както казах, в неизразимо усещане за пълнота от съществуването, което на нас специално ни е познато само в тайнствените мигове на нашата “пол-ова любов”. Любовта в нашия смисъл (като страст, копнеж, като влечение към друго същество, като порив към пълноценното удоволствие, в което животът като че ли е при самия себе си и т.н.) за тези същества съвсем не съществувала. За това обаче можем само да им завиждаме: те си се раждали “влюбени” и пребиваващи в най-съвършено “единение”, за тях пълноценният живот не бил жажда, а непосредствена даденост на съществуването, те били… сами по себе си щастливи. Но стига толкова за тях, вече като че ли нещата се изясниха поне отчасти…
Но ето че в един момент “андрогините” като че ли съвсем се самозабравили поради преситеността си от удоволствия и от щастлив живот, започнали да не зачитат боговете, поради което се наложило Зевс жестоко да ги накаже. Той много-много не се церемонил с тях, а им приложил най-жестокото наказание, което може да измисли един ядосан бог: започнал да ги… реже наполовина, да ги прави по-слаби - за да направи така, че “безчинствата” им най-сетне да престанат. Зевс ги режел един по един, а Аполон му помагал, като изцерявал страшните рани, завивал откъм гърба кожата и показвал уменията си по пластична хирургия: защото все пак “произведенията” им, независимо от всичко, все пак се получили достатъчно красиви: това вече сме самите ние, двата “пола”, мъжете и жените…
Историята по-нататък за всички е от ясна по-ясна. Разрязаните “половинки” от блаженото по-рано цяло… се загубили една друга, започнали да се търсят, обикаляли земята без покой и не се успокоявали докато не намерят “своята половинка”, появило се любовното влечение и копнежа по единение на душите и телата, познат ни като любов, а наред с него и страданието, мъката и ужаса при съществуването, в което си сам, без “твоето друго” и т.н. Няма защо повече да разказвам този мит, който Сократ често разказвал и изцяло споделял: защото той му давал решението на великата загадка на любовта.
Но този мит решавал и проблема за… “сексуалните ориентации”, при това съвсем убедително. Онези “пол-овинчати индивиди”, които били части на цялостния човек, известен ни като “мъж-жена”, търсели съответно “другия пол” и сред него се надявали да срещнат “загубената си пол-овинка”: това са така наречените “хетеросексуални” в нашата представа, това е… “сексуалното мнозинство” (макар че не е съвсем ясно защо и… дали е и… трябва винаги да е… мнозинство?!). Онези пък, които били част от цялото, наречено “жена-жена”, ясно какво търсели, случило се така, че те по неизвестни причини обитавали прекалено много остров Лесбос, поради което и получили името си. Накрая, половинките от някогашния пълноценен “мъж-мъж”, станали… “хомосексуалисти” или “гейове”, защото именно мъж за тях бил заветният индивид, който може да ги допълни до безвъзвратно загубената цялост и така да им даде любовта, усещането за пълнота, без което изобщо едва ли си заслужава да живее човекът. И в трите случая дълбоката потребност от единение на душите и телата, наричана “сексуално” или по-точно любовно влечение, така изгаряла както душите, така и телата, че индивидите, каквито сме всички ние, не знаели по-коварна задача от тази да намерят “своята половина”, другото същество, което, веднъж намерено, ни дава онази радост от съществуването, която иначе е недостижима за нас, смъртните. И че това е така ние разбираме едва в съкровеното “нещо”, наричано любов…
Ето я общогръцката представа за половете, секса и любовта, която, струва ми се, е съвсем удовлетворителна и за нас, независимо от пластовете предубеденост, с която ни е натоварило по-сетнешното културно развитие. От гледна точка на това нали не е “странно” и “парадоксално” защо този или онзи изпитвал влечение към мъже или към жени, защо този или онзи там е или “гей” или пък не е… “гей”, защо този или онзи индивид “си позволявал лукса да бъде даже… лесбийка”?!
Дотук разбирането на Сократ и Платон (а Платон си е бил завършен… “хомосексуалист”!) ни казва много, но не всичко. Ето че сам Сократ се заема с тежката задача да доразвие общогръцкия възглед за любовта и красотата, на която посветил и живота си. Какво Сократ ни казва вече “от себе си”? (А младият Платон дотолкова изпитва възторг от учението на любимия си учител, че почти нищо едва ли е прибавил от себе си в своите знаменити “Диалози”, макар че е съмнително дали сам, възторгнат от догадките на Сократ, не е “измислил всичкото”!). Ще се опитам да предам по-синтезирано разбирането на Сократ-Платон с оглед… “икономия на място”, с оглед на краткостта…
Ето че вече имаме два “пола”, мъже и жени. Всеки от тях си има своя незаменима и субстанциално обусловена мисия и роля в живота, която трябва да бъде изчерпателно разбрана. Жените неслучайно съществуват именно като жени, мъжете също, при това важното е да се разбере какво е това да си мъж, а също и жена. Не е достатъчно, както ние наивно си мислим сега, че мъж е онзи, който има… пенис (фалос на гръцки), а че жена е съществото, което е лишено от пенис, и затова е така зависимо от пениса на мъжа (това последното прозрение дължим “нашия” Фройд!).
Да си мъж в истинския смисъл на думата (както, от друга страна погледното, жена) не е проста принадлежност към своя “пол”, мъж човек не се ражда, а става мъж, докато в много от случаите това едва ли му се удава (за жените като че ли това важи в по-малка степен, тъй като тяхната същност и роля е съвсем друга!). Ето сега вече ще изложа по-накратко разбирането на Сократ-Платон, тъй като нещата вече се поизясниха.
Има няколко прости неща, които “половете” трябва без спорове да приемат като неизбежни и дори като разумни. Например нима не е ясно, че жените съществуват заради това… да раждат деца, тоест да продължават в лицето на новороденото самия живот? Жената може само това, докато пък мъжът това… съвсем не го може, тук смесванията са невъзможни и абсурдни. Жените, на които “им се гади” при споменаването на тези “елементарности” на Сократ-Платон, би трябвало, изглежда, да се позамислят доколко са останали верни на своето предназначение да зачеват, износват, да бъдат беременни с живот, да раждат и продължават живота, т.е. да изпълнят с чест своята велика мисия на този свят. На жените значи при това принадлежи грижата за отглеждането на децата до към 11-12 годишна възраст (след което момчетата би трябвало да бъдат поети, както е в Спарта, Крит, Тива и по други места от тогавашна Гърция, от мъже, които да им дадат от своята мъжественост, да ги посветят в тайнствата на мъжкото и на мъжествеността!), тяхна е и ролята да се грижат за дома (за миенето на чинии и метенето, което все още се смята за… “чисто женска работа”!) и така нататък. С жените свършихме, при мъжете нещата обаче неимоверно се усложняват, за Сократ и Платон мъжката отговорност е безкрайно по-велика.
Да си мъж, истински мъж, според тези дълбоки философи, съвсем не проста работа като женската. Малко са мъжете, които стават истински мъже, мнозинството като че ли е по-склонно да “дегенерира”, тоест да бяга от тежката отговорност. Какво означава да си мъж, а също и да бъдеш мъжествен?
Мъжете също… раждат, но не деца, а значително по-грандиозни неща, това са именно идеите. Идеята е нещо страхотно велико, да роди идея един мъж означава че си е изпълнил задачата на този свят, иначе изобщо не е мъж, той е “кастрат”, напълно безплоден, и значи непълноценен индивид, който трудно може да се нарече мъж. Идея за Платон не е друго, а истина и битие, тя е същината на непреходно съществуващото, следователно мъжете имат, за разлика от женското, едно съвсем безсмъртно поколение: идеята не умира, напротив, тя е същинския извор на живота, на съществуващите “неща”. Не е мъж онзи, който не е родил една истина в живота си и не направил нужното тази истина да придобие живот, “реалност”, “битие”, тоест да бъде “постигната” и “осъществена”. Но ето че възниква въпросът: а как мъжете “зачеват” своите деца? И как “раждат” идеи, истините, които без… “мъжката любов” не биха се родили по същия начин, както не биха се раждали и деца ако сред нас са само… фригидни или безплодни жени?
Ето тук вече идва темата за видовете любов и за типовете мъже. Една част от мъжете съвсем е безплодна за раждане на идеи, тези харесват жени и само с лекото им “участие” помагат за раждането на “женските деца”, на смъртното поколение на жените. Това е така наречената “любов на простолюдието”, гърците си имат и отделна нейна богиня (Афродита “Пандемос”, всенародната Афродита), благодарение на нея тук се създават и раждат деца в собствения смисъл на думата. “Небесната Афродита” (Афродита Урания) има отношение само към мъжкото начало на живота, нейният Ерос поражда влечението на мъж към мъж, като импулсът за това е пак да се зачене и роди “дете”, но от особен род, а именно идея, която е вечна и безсмъртна (например “поколението” на Омир, двете му деца, “Илиадата” и “Одисеята”, никога няма да остарее и умре!). И как зачеват, как са “бременни” мъжете и как те раждат своите деца - ето го главният въпрос, от който се вълнуват както Сократ, така и Платон?
Ами не е трудно, но като че ли не е и лесно: срещат се двама мъже, които по някакви дълбоки подбуди започват да изпитват силно еротично-любовно влечение един към друг, като основата тук не е тялото, както е при любовта “мъж-жена”, а именно душата, душевното, духа: защото, както се твърди, едва ли съвсем основателно, “само мъжете имат дух” и само при мъжете душата им може да е свободна от капризите на тялото, докато душата на жената не знае друга емоция освен тези, които поражда тялото и неутолимата женска страст към секса (това така или иначе трябва да бъде признато, тъй като жената, както се каза по-горе, “по природа” служи на живота и неговото продължаване и запазване, а нима това може да бъде направено извън секса и любовта?!). Значи истинската любов между мъже (защото има и “мъже”, които не познават друго желание освен сексуално-телесното!) е чиста душевна и духовна връзка, при която телата участват дотолкова, доколкото трябва да импулсират душите към висшата задача за зачеването и раждането на истини, на идеи. Когато двама мъже са истински влюбени, то техните души са овладяни от порив към зачеване и раждане, те се чувстват безкрайно приятно, водейки “така интересни разговори”, душите им изпитват неописуем възторг, предусещайки своята потентност само по този начин да родят истина или идея - и това е истинската любов-приятелство между мъже, която нищо друго не може да замени. Общуването между двама влюбени един в друг мъже в представата на Платон (на него трябва да вярваме, той е бил истински влюбен и затова е родил толкова много така красиви идеи!) е непостижимо иначе блаженство, това са прекрасни мигове на пълна хармония и “душевен комфорт”, зароди ли се подобно чувство на ентусиазъм, то тогава няма как да не се “зачене” поне една велика истина - и тогава тези мъже са изпълнили предназначението си на този свят!
Тези мъже живеят заедно, не могат един без друг, техните души се обичат и се чувстват “едно”, тук човечността, добротата, красотата на чисто душевната връзка е в най-висока степен, и всичкото това води до оня велик миг, в който душите им така взаимно се “оплодяват”, че “забременяват” с идеи, “износват” ги в своите приятни беседи, а в един непостижим другояче и още по-велик миг,… “раждат” детето си, идеята, истината, безсмъртното поколение на истинския мъж. Който иска да разбере “как стават” тези неща, нека да прочете Платон, всичките му книги-диалози са описание на пътя към идеята, по който вървят влюбените един в друг (и само така и в мъдростта на живота!) мъже…
И защо казах всичко това, по-скоро защо го “пре-раз-казах”, защото аз тук почти нищо не съм “родила” или “измислила”?
Ами за да се замислим поне малко: когато заемаме позата на “съдници”, осъждайки “странностите” и дори “извратеността” на любовта между мъже например, защо нима не е факт, че днешното общество у нас е доста нетърпимо, да кажем, към… “любовта между мъже”, наричана с толкова обидни имена?!
Защото не бива да забравяме поне това: ако тя е любов, то няма любов, която е за “осъждане”, всяка любов е нещо, на което просто трябва да се радваме!
Всяка любов, ако е любов, е любов-чудо, което ражда онова, без което животът не би бил това, което е…
Любовта е сила на живота, първичен порив за живот, тя, може да се каже, е космическа симпатия, от която е пронизано всичко живо, пък и дори онова, което само ни изглежда “мъртво”: защото всичко е живот, всичко е пропито от живот и жажда за живот. Ако е така, то тук възниква и “проклетият” въпрос “А що е животът?”, от който за нас, смъртните, спасение няма: ако истината на живота е в любовта, то значи самият живот не може да бъде разбран без разбиране на любовта, както и любовта не може да бъде рабрана без разбиране на живота. Живот и любов са неразделни - нима това все пак нещо не ни казва?!?!
Навярно да, казва ни, но и това не значи почти нищо; казах, смисълът тук е да се търси не… “знание”, а да се живее във вярност както спрямо любовта, така и спрямо самия живот. Да живееш… влюбено, да не понасяш живот без любов - ето я истината, която така силно гори в сърцата особена на младите, че съвсем не се нуждае от “доказване” или пък “обосноваване”. Животът не е живот без любов - на мен ми се струва, че това ни стига като разбиране както за любовта, така и за живота, така и за самия човек, защото какво пък е човекът - “живеещото”! - без… живота, без и любовта като сърцевина на самия живот?!
Но къде е казано и “доказано”, че истинската любов не е многолика, поне има… две лица?!
ПОДКРЕПА: Become a Patron!
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар