М.Баджаков: За политическата коректност (част 2)

Текстът по-долу е статия на доц. М.Баджаков (НБУ), чието начало можете да прочетете тук: М.Баджаков: За политическата коректност (част 1). А ето сега и втората част; очаквайте края на статията в най-скоро време:

Момчил Баджаков

ЗА ПОЛИТИЧЕСКАТА КОРЕКТНОСТ

... И както историята се пише от победителите, така и фактите, които интерпретира могат да бъдат или акцентирани (подчертани), или неглижирани (омаловажени). Например политическия („партизанския”) спор от 1990 г. У нас – чии жертви са повече и чия кръв е „по-чиста” – на убитите преди, или след 09.09.1944 г. Всеки защитава своята гледна точка и „не чува” аргументите на другия. При това сложни политически спорове като този са вкарани поначало в прокрустовото ложе на неустановимост на това в името на какво се е проляла невинна кръв и какви са били резултатите от тези жертви. Спорът остава неразрешен и неразрешим в масовото съзнание, в което започват да доминират две еднакво неверни представи – „и едните, и другите имат право” или „всички са маскари”! Което може би е била и целта на „занятието”...

В науката, за разлика от всекидневието, се спори не за факти, а за тяхната интерпретация. Макар ревизионистичната школа (например в историята) да оборва някои „истини”, които са подменили „фактите”, а също така и „факти”, които са подменили „истините”! Пример - спорът около термина и понятието „холокост” – той „факт” ли е, или е „истина”; „масов геноцид” ли е, или „жертвоприношение” пред Йехова?
„Политическа коректност” и „Идеологическа неутралност”

Понякога политическата коректност се отъждествява с идеологическата неутралност. Смята се, че за да се пише „политически коректно” е необходимо първо да се заеме „неутрална гледна позиция”. Но това не може да стане ако предварително са определени като некоректни обсъжданията на определени теми и проблеми! Дори като нецелесъобразни и несвоевременни!

Необходимо е да бъдат представяни обективно противоречивите гледища по даден проблем, без да се взема страна. Но това не може да стане, ако предварително е подходено с предубеждение дори само към един елемент, свързан дори не с идеите, а с личността на този, който ги изповядва.

„Ако палачът обича Бетовен, какво е Бетовен виновен?” (Радой Ралин).

И ако в сферата на музиката е ясно, че Бетовен не е виновен, че се харесва на палача (в случая се визира Ленин), то самото понятие за „палач”, предопределя нашето отношение към него (макар той възможно да е добър във всяко едно друго отношение). А проблемът е още по-сложен в сферите на политиката, идеологията и науката.

Например как може да оценим онези външно „благородни”, „хуманни” и „справедливи” политически идеологии, които проповядват освобождение на човека и човечеството от „всичката неправда на света”? Които дори ни сочат, че средствата за тяхното осъществяване са също така благородни, хуманни и справедливи? А практиката се е оказала катастрофално противоположна на мечтаното „светло бъдеще”...

Виновни ли са в този случай авторите на тези „справедливи идеологии”, осъществяването на които е довело до масов терор и глад? Трябва ли, за да бъдем „обективни” и „неутрални”, да премълчим тези факти?

Дилемата не е само за моралната отговорност. Тя е и за теоретическата, и за практическата, макар и не винаги юридическа отговорност.

Лесно е да бъдат представени противопоставящите се гледища по начин, който е сравнително приемлив за техните поддръжници, достатъчно е просто да се цитират точно техните аргументи и гледища. Но когато се коментират последствията от осъществяването на едните и на другите идеи, можем ли да бъдем абсолютно обективни и неутрални?

Да – можем да наречем глада и нищетата – „временен недостиг на средства от първа необходимост”; можем да определим терора като „прочистване на обществото от нездрави елементи”. Можем за наречем кражбата „присвояване”, а грабежа – „преразпределение на обществените средства”. Такива бяха „политически коректните термини” в новоговора на „реалния социализъм”. Но спечели ли от това обективния анализ? Спрени ли бяха с това „негативните явления”, „несправедливостта”, „беззаконието”, насилието, омразата, „нищетата” – физическа или духовна при социализма ( и не само!)?

Не е ли това измама и самоизмама на иначе „честни интелектуалци”?

„Това са временни явления” – говореше за „малката правда” (провала на социализма) „човекът от народа” („диктаторът”) Тодор Живков.

„Но с дълготрайни поражения” – репликираше го „човекът на народа” (поетът) Радой Ралин.

И досега си даваме сметка и изпитваме на гърба си последствията от „тяхната правда” и нейната дълготрайност...

И ето че се очерта нов проблем: неутралната гледна точка може да изглежда обективна за едни, но пристрастна за други. Едва ли надъхани радикални политици и идеолози – все едно – „отляво”, или „отдясно”, могат да бъдат убедени в правото на съществуване на гледни точки, различни от тяхната. Все пак, макар да съществуват „непреодолими” различия по спорен проблем, обикновено се смята, че само неутралната гледна точка позволява на хората да преценяват сами и да изберат своята гледна точка.

„Неутралната гледна точка се опитва да представя идеите и фактите по начин, с който да могат да се съгласят както поддръжниците, така и опонентите. Разбира се, 100% съгласие не е възможно: в света има идеолози, които не биха приели каквото и да било представяне, различно от твърдото представяне на тяхната собствена „истина”. (Цитатът е оттук.)

Но дали ако представяме по публично приемлив начин, обективно и неутрално противоречиви и противоположни гледни точки, с това самото ние можем да преодолеем обективни факти на реално съществуващи в обществото нетолерантни и агресивни (при това не само вербално!) гледища и практики? Не е ли това ако не лицемерие, то неосъзната заблуда на една определена философска школа? Може ли действителността да бъде променена (или подменена!) чрез неограничената, магическата сила на думите, в която са склонни да вярват много интелектуалци? (Думите могат и имат магическа сила, но малцина са магьосници на словото... Трудно е да си Йоан Златоуст...)

От друга страна, както вече изтъкнахме „политическа коректност” е и идеологически термин, отразяващ установяването на система от рамки и правила, въз основа на които не само се преодолява, но и забранява употребата на „езика на омразата” в името на "политическата коректност". Какво друго, освен нова форма на цензура е това!

Предисторията

В основата на тази нова идеология (макар и в преобърнат исторически смисъл!) стои идеята на Конфуций, че от думите, с които коментираме историческите факти зависи начина за възприемане на историческата истина. Конфуций изтъква, че дори ако се промени само една дума, може да се промени смисъла на историята. Ако вместо да се каже ,че „владетелят Х е осъдил на смърт философа У”, се каже „владетелят Х е убил философа У” – това променя историята!

Докато идеолозите на политическата коректност искат да променят не историята, а бъдещето чрез промяната на термините, които използваме в съвременността.

Защото Идеологията на политическата коректност е късен ляво-либерален теоретичен проект. Появява се като термин след 1968 г. в САЩ и Западна Европа. Тази година символизира връзката между три външно несвързани революции – началото на информационната, „разгара” на сексуалната и победата на либерално-демократичната.

Информационната революция преобразява модерното индустриално общество в информационно постмодерно общество. Сексуалната революция сякаш освобождава вътрешния подсъзнателен свят на модерния човек, прави го морално свободен от външно-налагани досега правила и норми. Победа на либерално-демократичната революция означава окончателното установяване и налагане като универсална политическа форма на нейния политически режим в Северна Америка и Западна Европа, който оттук започва да се разпространява и разширява към целия останал свят.

Тези три революции водят до появата на нов феномен – на глобалния, информирания, свободния от „всякакви предразсъдъци”, склонен към промискуитет, „либерален” западен човек, който моделира по свой образ и подобие останалия свят.

Тези революционни промени в западното общество са свързани с преодоляването на последните „слабости” в практиката на либералната демокрация. Например с окончателната победа на разбирането, че принципът за властта на мнозинството трябва да се ограничи от правата на различните политически (и не само!) малцинства. Че самото мнозинство се състои от множество малцинства (често нееднородни и нехомогенни!). Всичко това става, разбира се, не от само себе си, а вследствие на легитимния стремеж и законните борби на всички, които са се чувствали като дискриминирани малцинства за отстояване на техните граждански и политически права. Правото на жените, на инвалидите, на хомосексуалните, на социално-слабите, на расовите, етническите и религиозните малцинства за техните неотменими човешки и граждански права, които по един или друг начин са били нарушавани, а те самите – дискриминирани.

Проблемът настъпва, когато като резултат от тази легитимна борба се появява нова идеология. Тази нова идеология е политическата коректност.

За неин родител с основание се смята Херберт Маркузе.

Херберт Маркузе принадлежи на Франкфуртската неомарксистка школа. Неговите идеи стоят в основата на политическата коректност, които започнаха се осъществяват в САЩ и Западна Европа от края на 80-те години. Маркузе е ревизионист-марксист. Несъгласието му с Маркс е в една точка – Маркс смята за революционна класа пролетариата, която е призвана да унищожи буржоазното общество. Но това се видя, че не стана и не може да стане, защото според всички франкфуртци западният пролетариат „се е обуржоазил”. (Не се сбъдна „пророчеството” на Маркс за абсолютно обедняване на пролетариата!) Затова според Маркузе истинската революционна класа са различните ощетени от природата или живота малцинства. Изолираните случаи – това е истинският революционен елемент, това е бомбата, която ще взриви буржоазно-капиталистическо общество. Според Маркузе цялата патология (или по-точно – онова, което се смята за патология) трябва да бъде определена за норма, а цялата норма – за патология. Затова трябва да бъдат използвани маргиналите в развитото буржоазно общество. „... под станалите консервативни народни класи има субстрат от парии и аутсайдери, други раси, други цветове, потиснати и експлоатирани, безработни, и такива, които не могат да бъдат наети...Тяхната революционност ще взриви (frappe) системата отвътре...” (Маркузе, Херберт (1964), р.280)

В „Репресивната толерантност” (1965) Маркузе развива тези свои идеи с призив за „нова толерантност” към точно тези маргинални групи. От манипулирани, индоктринирани и репресирани те трябва да бъдат толерирани, техните недостатъци трябва да бъдат представяни като предимства, а нормалните човешки качества – като недостатъци!

„Едва тогава – заключава Маркузе в „Репресивната толерантност” – най-после ще разрушим буржоазното общество“. (Маркузе, Херберт (1965), р.258)

Всички тези „активисти”, които уж защитават правата на малцинствата – социално слаби, ощетени, „цветнокожи”, етнически и религиозни малцинства, хомосексуалисти, феминистки и др. - изобщо не ги е грижа за техните малцинства. Също както Ленин и болшевиците използват "работниците и селяните" като претекст и „материал” за завземане на властта, така и „новите леви” използват маргиналните групи като инструмент за натиск и контрол върху обществото. И разбира се, им причиняват много повече вреди и зло.

Всъщност други представители на Франкфуртската школа разширяват идеята. Трябва да се взриви демократичното буржоазно общество и държава чрез „разпарчатосване” на демокрацията. Идеята е всяка малцинствена група (не само от ощетените или дискриминираните!) да започне да иска по-голям дял от „демократичната баница”. Патрик Кенън описва точно този феномен – появата на „демокрацията на групите”, борбата между които има „нулев резултат”. „Индивидът престава да бъде индивид и се превръща в петролопроизводител, в лекар, в жена, чернокож, фермер, лесбийка – т.е. в член на група, която претендира да сложи ръка на националното богатство, група, която не позволява да и бъдат потъпквани правата, изпълнена с подозрение към всички други групи” (Кенън, П.(1995), Залезът на демокрацията, с.356)

Но в либералното отворено общество това не можеше да остане скрито и когато започна да се осъзнава смисъла на левичарската „защита” на малцинствата и неговото лицемерие, жените например в САЩ основават движението „Жените на Америка срещу феминизма“. Жените разбират, че феминизмът ги използва, пречи им да изберат това, което им харесва, а не онова, което им натрапват разни надъхани активистки. Затова хомосексуалисти протестират, защото не разбират какво основание за гордост (Proud to be Gay!) може да бъде тяхната сексуална ориентация?! Дори мюсюлмани не разбират решението на градските власти в Лондон да не се празнува Коледа като се развява английското знаме с кръста на Свети Георги, за да не се нарушели правата на мюсюлманите в града (напомняло им било за кръстоносните походи!)

(Следва)

Добави в Svejo