Изглежда такава ми е съдбата: където и да отида, все се сблъсквам с какви ли не нередности и понеже съм човек, който не може да търпи, ми се налага да реагирам, да се ангажирам с проблемите, да настоявам пред различните власти за решаването им, да изисквам като данъкоплатец администрацията да работи за доброто на хората, а не за собственото си добруване. Това при мен се е случвало и на работното ми място, и по отношение на работата на администрацията най-вече в сферата на образованието, към която съм причастен не само професионално, и къде ли не другаде, ето, сега пък се случва това по отношение на работата на местната власт в родния ми град Долна баня. Бидейки ангажиран гражданин и блогър, не мога да замълча и по този повод, напротив, считам, че съм длъжен да реагирам: хора като мен са подобни на конските мухи, на комарите, на осите - не дават покой на съответните склонни към отпускане организми, ами ги жилят, та да са будни и дори... съзнателни. Ще изразя проблема, с който се сблъсках, под формата на открито писмо, на изложение, адресирано до Кмета на гр. Долна баня Владимир Джамбазов; реших да се обърна до него и то съвсем публично след като вчера установих, че като гражданин по друг начин не съм способен да повлияя с нещо на чиновниците да си свършат задълженията; но ето в крайна сметка какво написах и изпратих тази сутрин по имейла на долнобанския кмет:
До г-н Владимир Джамбазов
Кмет на гр. Долна баня
ОТВОРЕНО ПИСМО
от Ангел Иванов Грънчаров, ангажиран гражданин, философ, блогър, роден в Долна баня, тел. 0878269488, e-mail: angeligdb@abv.bg
Уважаеми господин Кмете,
Първо държа да Ви съобщя, че въпреки обстоятелството, че вече много години не живея постоянно в родния си град Долна баня, се чувствам долнобанчанин, такъв ще си остана, а пък, живот и здраве да е, стига да доживея до пенсия, смятам да се върна и да прекарам последните си дни именно в Долна баня, където ми се ще и да бъда погребан. Казвам това, защото по никой начин не желая да бъда възприеман като "външен човек", който, видите ли, си вре носа в работи, които изобщо не го засягат; държа твърдо да кажа, че всичко случващо се в Долна баня ме засяга по някакъв начин, аз към Долна баня няма как да бъда безразличен. Много често си идвам в Долна баня, напоследък даже и продължително живея тук, тъй като най-близки мои хора, майка и брат, живеят тук, а пък на мен ми се налага да се грижа за тях - понеже и двамата са инвалиди, нуждаещи се от непрекъснати грижи.
Първо, г-н Кмете, си позволявам да Ви поздравя за това, което направихте в годините на своето управление, най-вече за това, което е видимо с просто око: градският площад с фонтаните, обновен и модернизиран от Вас, прави много приятно впечатление и създава чудесна атмосфера; сградата на общината е санирана и разкрасена, чувам от близките си и от други хора добри думи за Вас, за това, че се грижите за града, за старите хора, че сте деен и инициативен човек и прочие; на хубавото не може и не бива да се казва, че е лошо; е, на всички човек не може да угоди, винаги ще има и недоволни, и мърморковци, и критикуващи. Продължавайте да работите, заслужава си човек да прави добро, да си върши съзнателно нелеката работа, желая Ви нови успехи - за доброто на Долна баня и на долнобанчани!
За да бъда кратък, директно ще си позволя да Ви съобщя проблема, с който аз се сблъсках тия дни. Надеждата ми е да опитате да повлияете на администрацията та да бъде по-активна, с оглед решаването му. Проблемът, който възнамерявам да поставя, е в някакъв смисъл личен и частен, но той касае много хора, сиреч, има обществен смисъл. Ето за какво става дума.
Възрастната ми майка от няколко години е инвалид със 100% процента инвалидност, с чужда помощ. Брат ми пък е с 80% инвалидност, но заболяването му е такова, че почти не може да се обслужва сам, и за него са необходими много грижи. Криво-ляво, както се казва, с помощта на близки хора и на съседи, също така и с моя помощ (често ми се налага да пътувам от Пловдив, където живея и работя), до този момент някак се справяхме, вярно, опитвахме да уредим на майка ми полагащите й се по закон социална грижа чрез т.н. "личен асистент", много пъти чиновниците ни обещаваха, че нещо щели да направят, но до този момент нищичко не беше направено в тази посока. Напоследък обаче се влоши състоянието на майка ми, и ето, сега двамата болни са изцяло на моите грижи, за всичко, наложи се да стоя тук със седмици, майка ми постъпва в болница, наскоро беше изписана, изобщо положението е доста тежко и за болните ми близки хора, но и за мен, дето единствен се грижа за тях. Вчера пак реших да отида до общината да попитам как стои въпросът с тия пусти "лични асистенти", има ли някакъв напредък, какво може да бъде направено - щото аз все пак няма как да стана болногледач и да си зарежа всичките други работи; пък имам и свое семейство. Ето какво се случи, казвам Ви, щото бях, признавам си, доста разочарован от отношението на администрацията към нашия проблем.
Първо, в сградата на Кметството (общината) течеше ремонт, обстановката много е променена (в сравнение с времето, когато съм влизал в тази сграда, аз в един период преди много години бях и временен кмет, та имам доста впечатления), фоайетата и стълбищата бяха "облечени" в мраморни плочи, хубави лъскави парапети на стълбищата са монтирани, абе изобщо, както се казва, човек не може да познае сградата и отвътре, не само отвън. Доста луксозна обстановка за работата на чиновниците е създадена, няма що, в това няма нищо лошо, макар че бие на очи, че е в рязък контраст с общата и ширеща се бедност на населението. На нито един кабинет нямаше указателна табелка каква служба стои и работи зад вратата, което за мен създаде доста затруднения докато разпитвам, чукайки произволно на много врати и обяснявайки на изненаданите чиновници каква именно служба търся. Установих, че докато по времето, в което аз бях временен кмет, цялата кметска администрация, заедно с кабинетите на кмета, заместника и секретаря се разполагаше на един етаж, именно на третия, сега и трите етажа бяха заети все с кабинети на чиновници (!), което по груби сметки иде да покаже, че администрацията се е разраснала в сравнение с онова време ако не три пъти, то поне два пъти със сигурност. Вярно, сега времената са други, но такова една разрастване на администрацията, и то в период на "нова" криза (то у нас кризата кога ли пък изобщо е свършвала?), държа да Ви уведомя, г-н Кмете, не прави добро впечатление на посетителя, на прошителя (молителя), на гражданина, с чиито данъци все пак се издържа така разплулата се администрация. Честно си казвам впечатлението, Вие пък си правете изводите, тия неща едва ли всеки човек Ви ги казва, независимо от това, че всички всичко забелязват. Е, ний, философите, имаме това задължение: да казваме истината право в очите, пък дори и да не е удобна на този или онзи. И особено пък на властващите персони, щото, знайно е, властта, както са писали учените хора, по начало развращава, аз пък имам теория, че тя действа подобно на опиум, подобно на силен наркотик; искам да кажа, че като Ви съобщавам тия неща, г-н Кмете, Ви правя една услуга, вярвам, че ще оцените моя така добронамерен жест. Аз и на живо, в очите бих Ви ги казал, но хайде, да не Ви досаждам във Вашето натоварено ежедневие, та затова сега като начало само ги пиша.Но да оставим това. Искам да кажа впечатлението си за работата на многобройната кметска администрация. Първо, след като успях най-сетне да намеря чиновничката, отговаряща за разните социални програми, се оказа, че тя не била таман по тях, ресорът й бил малко по-друг, та ме отпрати при друга чиновничка, на друг етаж, която се била занимавала директно с това, което ме интересуваше. Мисля, че фамилията на тази втората чиновничка беше Дренкарска, простете, ако бъркам, аз трудно помня имена и фамилии. Е, отидох при нея, ала нея я нямаше в кабинета, другата чиновничка в него ми каза да почакам, е, почаках. Докато чаках видях, че има едно място, на което пишеше заплашително "ВХОД ЗА ГРАЖДАНИ СТРОГО ЗАБРАНЕН!", там обаче влизаха често разни чиновници, даже и зам.-кмет по едно време влезе, подозирам, че там е място за пушенето на чиновниците, а пък може, знае ли се, да има и нещо като барче, където те да отмарят в работно време. Не ща да се заяждам, но и това не прави хубаво впечатление на нашенеца, който чака пред някой кабинет. Както и да е, дойде въпросната чиновничка и започна нашия интересен разговор, който ще се опитам вкратце да възсъздам.
Щом разбра за проблема ми, чиновничката веднага ме уведоми, че нищичко не можело да се направи по моя проблем, тъй като всички "проекти" и "програми" в тази посока (за "подкрепа за достоен живот" или "подкрепа за достойни старини" и пр., не им помня точно имената) били... или "замразени", или "спрени", или "изтекли", сиреч, нищичко, ама нищичко не можело да се направи за да се осигури някаква грижа за моите двама болни. Почнахме един диалог, в който аз се опитах да обясня, че все пак тия служби явно с нещо се занимават, още повече, че моята информация си разминаваше с това, което чиновничката ми казваше (в смисъл, че някои стари хора-инвалиди все пак имат лични асистенти). Тя ми заяви, че някои са били устроени, но повече от 50 човека, въпреки че се нуждаели и имали право, останали извън списъка на устроените; попитах, е, какво да правят тия хора, да мрат ли, тя ми отвърна, че не знае, нищичко не можело да се направи. Относно това кога все пак ще има някаква промяна и напредък тя ми отвърна, че не знае, че процедурата била тежка и сложна, че много чакане трябвало, което, съгласете се, е доста обезнадеждаващо, особено за човек, който отчаяно търси някакъв изход. Не знам, на мен това ми прозвуча крайно бездушно, аз имам някакъв рефлекс и особено силно и болезнено чувствам бездушието на администрацията, вярно, тия хора ги обучават, ала до промяната изглежда трябва да мине много време. Е, бях отпратен без никаква надежда, стой, "чакай Михаля", "бъдещето ще покаже", абе докога на стари и болни хора ще им се говори за някакво "светло бъдеще", при положение, че тия хора във всеки момент могат да си отидат, а пък се нуждаят от грижи ето сега, не в неопределеното бъдеще!
Не крия, силно бях разочарован от срещата ми с тази чиновничка. Тя, разбира се, няма вина, "ситуацията" е такава, но така не бива да е, нещо все пак трябва да се прави. Обяснението й, че общината била малка, че всички средства за тия програми били отивали за големите общини, на мен не ми прозвуча убедително, щото на мен лично ми се чини, че когато контингентът от чакащи хора е по-малък, има по-голяма възможност на тия хора да се помогне някак. Знам, че правите "всичко в рамките на възможното", знам, че чудеса не можете да правите, но ето, оказва се, че хората, нуждаещи се подкрепа, са оставени на произвола на съдбата. Мен лично ми пламти главата какво да правя сега, при това положение, с тия двама болни, след като живея и работя в друг град, след като имам свое семейство, за което трябва да се грижа и пр. Нищичко не мога да измисля. Ужасна работа! И ето, в крайна сметка от неуредиците страдат обикновените хора, те понасят всички тежести.
Ще кажете: е, като е така, защо мен сега ме занимаваш с тия неща?! Само ти ли си ми на главата, след като цял град ме чака и разчита на мен? Нищо не мога да направя по проблема ти, след като всичко е в прерогативите на централната власт, която сама е в такъв ступор, че повече от това не може да бъде. Така е. Но ето, реших да Ви кажа как изглеждат нещата от моята гледна точка, това може, драги г-н Кмете, да Ви помогне ако не за друго, то поне да се замислите. А като се замисли човек, може и нещичко да измисли. Не Ви е лека работата, изобщо не Ви завиждам. Но щом сте се отдал на тази работа, ето, и негативите трябва да поемате, волю-неволю!
Сега е предизборен период, точно сега политиците са най-отзивчиви към проблемите и тревогите на хората. Не крия, пиша това писмо с оглед на това да разбера каква ще бъде реакцията Ви. Много ме вълнува този проблем. Ще ми се да разбера, че има някаква все пак промяна в психологията на днешните управленци, на днешните властници. На властта се налага да изпитвате не само меда, а и жилото. Изобщо не е лесно човек да управлява, да им се чуди човек на тия, дето се навират толкова да стават депутати или министри. В моето разбиране властта е най-тежка работа и още по-тежка отговорност за доброто на хората. Явно много хора не го разбират това. Е, аз съм за това - за да го напомням. И да следя реакциите на съответните субекти на властта.
Моят блог, уважаеми г-н Кмете, е изпълнен с критики към всички управляващи от 7-8 години насам; на никого, дето се казва, не съм "цепил басмата". Сега към Вас, драги г-н Кмете, виждате, че съм доста мек в критиката си - и то е щото ми се ще да Ви дам шанс да поправите грешките и да изправите недостатъците. Пък наистина ми е интересно как ще реагирате на това писмо. Не очаквам да решите конкретния проблем, не ща "ходатайства", не ща някакви несправедливи добрини, отпуснати за мен специално, тази мисъл ми е изцяло чужда (ако имах такива намерения, нямаше да пиша такова писмо, а щях да ида да опитвам да решим проблема на четири очи). Аз сам ще си блъскам главата какво да правя в сложната ситуация с моите болни най-близки хора. Умът не ми побира какво да измисля, но така е, всички тежести понасяме ние, хората. У нас личното отдавна е в жертва на социалното, социализмът още е в главите на хората. А не бива да е така: ако властта е поне малко по-съпричастна и човечна, това на нас, гражданите, ни стига. Ала тия неща са рядкост. Ние, дето не мислим по социалистически, не щем личните ни проблеми да ги решава държавата, ала все пак властта следва да е по-отзивчива към хората в беда, особено пък към хора-инвалиди, които единствени заслужават подкрепа чрез социалните програми. Аз съм дясномислещ човек и така разбирам нещата. Не знам, но ето, правя си своята проверка, за да си направя длъжните изводи. Това е.
Приятно кметуване! Всичко добро и в личен план, желая Ви успехи!
С най-добро чувство: Ангел Грънчаров
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар