Преди известно време, още като бях в Долна баня, обещах да разкажа някои истории, с които ме запознаха местни хора, щеше ми се да опитам да опиша и настроението когато човек живее в такъв малък град, същинско село, но където хората са много непосредствени, естествени, свързани с природата, със земята; и по някакви причини там човек има настроение за отдаване на философията, при мен поне така се получава. Въпреки че имам много земни грижи там, които ме отклоняват. Та значи отложих да пиша този развълнувала ме тогава история, ето, все не намирам време да си изпълня обещанието, все нещо друго излиза за писане. Сега ми хрумна, че не се сещам за друго нещо, е, ще разкажа поне малка част от това, което тогава си бях наумил. И което ме впечатли. Нещо заслужаващо си. От самия живот взето, дето се казва. Аз тия неща най-много ги обичам.
А пък ме сърбят ръцете да пиша и философско есе за самоубийството, по повод на случилото се с Робин Уилямс. Но то иска повече време. Правя и някои
проучвания по темата в блога си. Сума ти народ се изказа. Значи темата е важна. Тия дни, живот и здраве да е, ще гледам да намеря настроение да напиша и есе по този въпрос. И ония мои щуротии за голотата, свободата, морала и любовта и пр., заради книгата ми с примерно заглавие
"Философия на любовта", ме чакат за премисляне и писане. Имам работа "до шия", а уж съм безработен, чудна работа! Лошото е че никакви пари няма, че нищо не печеля, нищо че се скъсвам от работа. Ето, и лекционните курсове във видеоформат ме чакат,
започнах един, но го прекъснах, а не бива, желязото се кове докато е горещо; тия дни трябва да зарежа всичко и поне този курс да доведа до края - и да го сложа в
оня платен образователен сайт. Впрочем, ето сега се сещам за нещо, ще се отклоня малко, ама нищо, то такова нещо е свободата: да не спазваш никакви планове, пълна импровизация. Плановете са... социализмо-комунизъм, животът обаче е друго нещо, той си иска свободата. Той е и истинското, всичко друго са глупости.
За преподаването на... агората, на площада, на улицата, за което ме посъветва онази инспекторка, по философия де, ако си спомняте (виж:
Образователна чиновничка ме прати да преподавам на агората, сиреч, на площада, на улицата - трябвало насила да ставам "пловдивски Сократ"!). Каза ми директно: защо искаш да работиш в държавно училище, иди преподавай философия на агората, като Сократ, нали се правиш на "пловдивски Сократ", що искаш да работиш в наше училище като в училищата редът не ти харесва, системата била порочна и пр., ето, на улицата си преподавай! Тя само забрави да ми предложи със средства за прехранване да се сдобивам като почна да... прося, виждате каква любезност и колегиалност прояви тази тъй съвестна и изискана чиновничка! Сократ навремето в своя си дом почти не се е хранил, а е бил канен да яде предимно по чуждите къщи, в къщите на своите ученици, които били все от заможни семейства. Но на него му стигало малко за да си задоволи глада: шепа маслини и къшей хляб. То и аз така опитвам да привиквам да се храня, щото е най-здравословна простата храна. Но друго исках да ви кажа в тази връзка, ето го директно: та аз с този блог фактически от години точно това правя, проповядвам това-онова, което ме вълнува, и то направо на агората, на улицата, сред хората - щото в днешно време тази същата едновремешна агора сега е... интернет, примерно блоговете, фейсбук и пр.! Точно това в наше време е агората, истинската улица, тук можеш да си философстваш, пък ако някой минувач иска да се спре, ще го стори, ще послуша, а ако иска и нещо ще каже, може и да плъне връз говорещия, връз мислещия, връз философстващия (както обикновено правят у нас), а може и мълчаливо да си отмине ако е по-възпитан. Та аз значи съм си на агората по начало, а пък и писането, в това число на философски книги, пак е проповядване, пак е форма на разговор на агората, където група събеседници (читателите) разговарят с проповедника (авторът) и обсъждат някаква тема. Списание
ИДЕИ, което издавам от доста години вече, и то е точно това. Та значи аз, бидейки философ, съм си бил винаги на агората, сред хората, не съм се преструвал на важен, както това правят учените академични философи, дето с "прости хора" се гнусят да разговарят; аз с всеки разговарям, с всеки се джафкам, по цял ден това правя, като Сократ: безделнича, шляя се по агората, водя си разговорите, това и на мен ми е най-любимо и всекидневно занимание.
А пък училището, в моето разбиране, ми беше продължение на тази същата работа, общуването, само дето там общувах предимно с млади хора, с ученици, които при това в училище, знаете, хич не обичат да ходят, ходят от немай-къде, ако можеше да не се ходи, с удоволствие не биха ходили (повечето). Аз моите битки за демократизация на живота в училище ги водих точно с тази идея: да заприлича училището на това, което трябва да е по понятие, именно място, където хората ходят да учат, ама го правят, щото има смисъл това нещо за тях, щото го искат, щото им е приятно. И го постигах в своите часове, въпреки съпротивата на училищната администрация, която, понеже страда от остарели немодерни представи, водеше война с мен, щото не съм бил "правилно", видите ли, "преподавал"! И по тази причина и бях уволнен, щото не можаха да ме натикат в калъпа. Пък бях и опасен де, давах "лош пример", "заразителен" - ами ако и други учители почнеха да се вдъхновяват от моя пример, какво тогава щеше да правим, и какво, най-вече, щеше да стане със системата? Е, затова ме и отстраниха. Такива лоши хора като мен, дето правят училището приятно и ползотворно място за учене, за пълноценно духовно общуване, за личностно израстване и пр., безусловно са вредни, най-кардинално с тях можем да се разправим ако ги... изтрепем. Ето защо церберите на системата положиха извънредни усилия да съсипят поне здравето ми, щот директния разстрел в черепа в наше време на врагове на народа като мен е забранен, но виж, с всекидневен тормоз, с административни гаври, гнусотии и пр. да му съсипваме живота, да го мъчим и да го тормозим можем колкото си искаме. Е, слава Богу, жив съм още. Оцелях някак. Вярно, платих жестока цена. Защото явно съм доста опасен. Тепърва ще се види, живот и здраве да е само, кой наистина е бил вреден, за какво именно толкова е вреден, а кой пък е бил полезен, ценен и пр., тия неща, знайно е, се оценяват по-късно, но животът и времето поставят всяко нещо на точното му място. Ний пък призовахме и съдът да отсъди тия неща преди да стори това справедливото време, преди животът и историята да са се произнесли: щото ако взема да чакам те да се произнесат май няма да ми стигне и времето, и животът. А и трябва да се живее междувременно. Някак. Стига толкова, това всичкото е все между другото. И е нещо като прелюдия към житейската история, която искам сега да ви разкажа.
Аз вече писах как един ден някаква жена извика майка ми от улицата, нея я нямаше, беше на санаториум, аз се показах, слязох, попитах какво има и тя, притеснена, ми рече: "Ако обичаш, постой тук с мен, щото иде погребение, пък не е хубаво човек сам да гледа как минава погребение!", аз лично това поверие не го знаех, ама ето, дойде момента да го науча. Постоях, мина едно особено погребение, с леки коли, даже катафалката беше кола, аз за първи път виждах такова нещо в нашия малък град, щото преди и доскоро погребенията си бяха като едно време, катафалката теглена от кон, попът върви отпред, а най-отпред върви някакво дете, дето носи кръста, друго носи кандилото, зад катафалката вече са опечалените и народът, почел мъртвеца; всички вървят пеша, а пък на кръстовищата процесията спира, попът чете нещо, после пак продължават - и така до гробищата. А сега профуча колата на попа най-отпред, той сам си я караше, свещеник Пламен, свещеникът на църквата в Долна баня, е модерен поп, в разцвета на силата си е, той, прочее, доста добри неща направи за църквата, инициативен е, както и да е. И в това необичайно за мен погребение минаха разни коли, доста коли, някои хубави, такива коли хората в Долна баня нямат, явно колите бяха от столицата. Заинтригуван, като отмина толкова мобилната погребална процесия, попитах жената до мен: извинявай, а кой беше умрелият?
Тя сякаш очакваше да й задам този въпрос и с охота започна да ми разказва една история отдалеко. Не знам дали да не опитам да пресъздам нейните думи, въпреки че не ме бива за тия неща, този род писане не ми се удава, но защо пък да не опитам? Как ще разбера че не ми се удава ако не опитвам? Може пък да е започнало да ми се удава вече, а аз ако не опитвам как ще разбера това? Та значи жената ми каза горе-долу следното:
- Не знам дали ти, професоре (така ме наричат доста хора в Долна баня, ето, такова "прозвище" ми е излязло, и то от млади години, когато работех в университета, е, не мога на всеки да обяснявам, че не съм професор, мълча си, сякаш живеем в Италия, дето всичко, дето преподава, все е професор!) се сещаш, но навремето имаше една история, която беше доста нашумяла, ти си бил тогава още тук, в Долна баня, няма начин да не се сещаш. Още при социализма една много лоша, страшна история се беше случила, ето, напомням ти вкратце, ти ще се сетиш непременно: някакви младежи, момчета, двама, поканили момиче в апартамент (в Долна баня има два-три жилищни блока, колкото да може да се нарича "град", това са мои думи за пояснение, не на жената, не на бабата, чиято реч се опитвам да предам), та значи поканили момичето и нали знаеш, опитали се там да се позабавляват с него, както си му е редът. То явно не искало, никой не знае какво точно е станало, говорят хората, че тогава момчетата, като се понапили, изглежда се опитали да го насилят, насила да си получат своето. И станала същинска трагедия: как е станало никой не знае, дали момичето случайно, като е отишло на терасата и е седнало на перилата, само е паднало (тя също може да е пила?), дали пък момчетата са го хвърлили след като са го насилили, защото то може да крещяло и да е плакало, как точно е станало никой не знае, но ето, момичето пада от по-горен етаж и се пребива, умира! Та това е станало, а как е станало, никой не знае; хората тогава говореха какви ли не приказки, имаше голям отзвук тая история, и вестниците дори писаха даже, въпреки че тогава вестниците мълчаха обикновено за подобни истории, дето не можеха да се случват в нашия "социалистически рай". Но още по-любопитно е продължението й: понеже бащата на едно от тия момчета беше от "големото доброутро", беше комунистически големец, те него го уредиха да не носи никаква отговорност, изкараха му някакви документи от лекари, какво точно направиха, не стана ясно, но той не беше съден, а беше съдено само другото момче. Хората тогава затова толкова се възмущаваха, ала какво може да направиш, срещу ръжен рита ли се? И осъдиха само него, процесът се водеше тук, в Долна баня, имаше голям интерес, вълнения имаше, ти няма начин да не се сети вече за тази история, сети ли се?
Аз потвърдих, кимнах, че смътно се сещам за тоя случай, наистина се сетих, а жената, обнадеждена, продължи:
- Осъдиха го туй момче, а на другото нищо не направиха, така беше тогава, ти знаеш, за децата на големците и тогава, и сега, за тях няма закон. И ходи онова другото момче, дето родителите са му прости хора, а не комунисти, в затвора, лежа известно време в затвора, а точно колко години лежа, не се знае, но дойдоха промените, имало е амнистия, не знам какво, и са го пуснали, какво е излежал, какво са му простили, не мога да ти кажа. И се е оженил, живял е след това в София, къде ли не, с бизнес се е занимавал, по чужбина е ходил, такива работи. Но говорят хората, че той специално много тежко преживял тази история, нали знаеш, съвестта го е гризала, подобно на това как мишката гризе царевичния кочан. Някак обаче всичко преживял и ето, историята вече се беше позабравила. Но изглежда има провидение и то наказва всеки според содеяното, според направеното, който каквото си е заслужил. Никому съдбата, провидението не прощава. И ето, погребаният днес е същият онзи човек, някогашното момче, което е участвало в онази история за "падналото" от балкона момиче, дето навремето или и било убито, или се е самоубило, това никой не знае, само той, прочее, го е знаел как е било точно. И виж какъв е краят на тази история, която говори, че провидението бави, но не забравя.
Жената, разбира се, разказваше историята си по-пищно, аз казах, че не мога да пиша така, както истински, живо се изказват тия т.н. "прости хора", чиято мъдрост стои много по-високо от книжната мъдрост, на която аз съм служител; пък и езикът им е къде-къде по-жив, истински, пълноценен; боравят така умело със словото, че шапка им свалям. Майка ми е такава разказвачка, която слага в малкото си джобче всички писатели, дори Достоевски, да не говорим пък за... собствения й син, дето сега се мъчи да ви разкаже тази история. И не успява, ама какво да се прави, нали знаете: недейте да стреляте по пианиста, той толкова си може! Така пишело в кръчмите по дивия запад, в Америка де, в нашите кръчми пък не сме паднали дотам да се унизяваме да имаме пиана, ний в тях си имаме само пияници! Да не се отклонявам, ами да продължа втората част от така богатата на смисъл история на тази възрастна жена, почти бабичка, но не беше от най-възрастните, същинските бабички, това съм длъжен да подчертая, затова се изказваше малко по-модерно тази бабичка. Истинските бабички са от съвсем стария свят, те още по-пищно умеят да се изказват. Та тази продължи ето как:
- Та значи преди два дена тоя същия, починалия, дето сега го погребват на гробищата, си бил вече проспериращ мъж, нищо не знаел какво го чака. Пътувал с някаква кола на фирмата си, подробности не знам. Разказват хората, че някъде към Дупница колата се развалила, не могла да тръгне повече. Опитали да я правят с местните майстори, но се оказало, че трябва някаква част, която те не могли да намерят, та се наложило да я поръчват чак от София. Е, докарали им тази част от София и така, край пътя, почнали да я сменят, да поправят колата. И как е станало в този момент не знам, но някакъв голям камион, тир или не знам точно какво, както се бил засилил, нещо станало, и като се праснал в тяхната кола - станало голяма поразия! Станало мазало! И точно този човек, за който говорим, бил убит на място! Това е причината за смъртта на този човек. Казват, че много бил страдал, много бил преживял заради смъртта на онова момиче, ала ето, явно не е било достатъчно, наложило се да си плати страшна цена, ето, и той се раздели с този свят по много страшен начин. И доста млад си отиде, преди да стигне петдесетте, горкият човек! Бог да го прости! Такава съдба имал, е, плати си за всичко явно.
Тази жена, разказвачката, особено акцентира на този момент, именно, че съдбата не прощава, че явно има някакво провидение, че от провидението човек не може да се скрие никак и то постига всеки, всеки в крайна сметка си получава заслуженото. Тема, благоприятна за философски разговор, аз зинах да подема темата, нали съм уж нещо като философ от... агората, ама реших, че няма смисъл повече да обсъждаме темата, предвид скорошната смърт и погребението на загиналия. Пък и в този момент брат ми, който е болен, инвалид, излезе от стаята си, явно през отворения прозорец беше чул за какво говорим, и последните думи на жената успя да ги чуе пред нея, а пък аз като казах, че така явно е било писано на този човек, казах "Бог да го прости!", тогава въпросната жена и брат ми започнаха друг свой разговор, сега ще ми позволите да не предавам и него, той обаче е не по-малко е интересен и също е пълен с философски смисъл, но някой друг път може и него ще ви разкажа, ако имам време и настроение. А ако нямам, може и да не ви го разкажа. А сега се поизморих, да спра дотук. Хубав да ви е денят! Бъдете здрави! Знайте, не забравяйте поне ето тази поука от разказаната ви история: има провидение, нека да не се преструваме, че не знаем, че има! И да внимаваме, щото никому нищо няма да бъде простено, тия, дето си мислят, че всичко ще им се прости и могат да си правят каквито си искат зулуми, да имат много здраве от мен, но не е така: всеки си плаща за всичко! Има висша справедливост и тя никому нищо не прощава...
Хайде, размишлявайте за това ако искате, пък денят нека да е чудесен за вас, радвайте му се до насита! Аз ще трябва да изляза на разходка да не изпусна сутрешната хладинка на улицата, щото после почват ужасни горещини, невероятен пек ни чака и днес, като вчера, както и оня ден; абе трудно се живее денем в пловдивското лято. Но сутринта е превъзходна, страхотно приятен бриз, бързам за разходката си, тръгвам за да мога да се порадвам на сутрешната свежест - докато безпощадното слънце не е напекло още! Чао и до скоро!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия,
изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
В интерес на истината - а за мен истината има най-фундаментално и важно значение, за мен тя е безценна по значимостта си! - съм длъжен надлежно да съобщя, че в отговор на Мое(-то) отворено писмо до Кмета на град Долна баня, написано на 9 септември, вчера, сиреч, 10 септември, или ден по-късно, Кметът на Долна баня Владимир Джамбазов ми се обади лично по телефона, разговаря с мен по поставените в писмото проблеми, обясни ми обстойно цялата ситуация, предложи да поговорим за всички тия неща в лична среща, също така ми съобщи, че във връзка с празненствата по отбелязването на 40-годишнината от обявяването на Долна баня за град моя милост, като бивш кмет, ще бъде поканен да присъства на тържеството (доколкото разбрах, то ще се състои на 27 септември) прочие. 
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
