Опърничави, свободолюбиви личности, способни да дадат първия тласък на промяната в позорящия ни манталитет на послушанието са ни съдбовно необходими

Да си продължа разсъжденията по толкова важната тема за това как всеки един от нас, било образователен деец, било ученик, млад човек, било родител може да прави с оглед да промени нещичко било в съзнанието си, в разбирането си, било в поведението си, в делата си - та в резултат в крайна сметка многострадалната реформа в българското образование най-сетне да мръдне от мъртвата точка, в която е заседнала. Обещах да пиша в дните до началото на новата учебна година по такава една тема, т.е. да представя проект за една работеща промяна "отдолу" в отношенията в образователните общности, в училищата, след като промяната "отгоре" не се вижда на хоризонта, кой знае защо. Имам намерението да си изпълня обещанието. Тия дни обаче се отклоних от темата си поради това, че бях зает с кандидатстване за работно място за учител по философия в Математическа гимназия в Пловдив. След като се проведе събеседването вече трети ден, кой знае защо, се бави обявяването на резултата, което трябваше да стане още в петък в късния следобед, според заявлението на нейния директор.

Вчера - понеже напрежението от това чакане в пълна неизвестност, в атмосфера на пълно мълчание от страна на институцията е голямо - ми се наложи да се обърна в писмена форма към въпросния директор и да го запитам какво става: Моето току-що изпратено писмо до директора на Математическа гимназия в Пловдив г-н Старибратов. И по повод на това мое писъмце много мои приятели ми заявиха, няма да скрия, че съм бил произвел "голям гаф" - като съм изразил обезпокоеността си от случващото се. Позволих си да реагирам, да изразя публично реакцията си, но това, видите ли, щяло да направи крайно лошо впечатление, което щяло пък да има крайно негативен за мен ефект; трябвало да си мълча и да чакам, та да направя един вид добро впечатление. Всички кандидати мълчат и чакат, само ти си позволяваш да изразяваш недоволство, така не бива, мълчи си бе, човече, затрай си, ето, сега сам си опропастяваш шансовете да те изберат! Такива и подобни съображения ми изказаха загрижени мои приятели, в чието благоразположение към мен не мога да се съмнявам. (Да не споменавам какво пък ми казаха моите критици - вижте коментарите към цитираната публикация.) Ще ми се да кажа нещичко в тази връзка. То има пряко отношение към темата ми, ще разберете какво.

Системата изисква послушни хора, не парадиращи с личността си, с личностното си отношение. Знаем, че в нашите условия този лукс, именно да дръзнеш да се държиш като личност, т.е. да реагираш човешки е твърде дразнещо, неприятно за повечето хора. Трябвало да има граница в изявите на личностното, да има предел, който ни бивало да се минава. Особено силно дразнят ония, които си позволяват по-ярко личностно отношение. А по-ярко, за разлика от по-сивичкото личностно отношение е онова, при което една личност си е позволила лукса да се държи свободно. Ето че опираме до фундаменталния въпрос за "позволената свобода", за онази "приемлива свобода", която системата може да понесе, може да изтърпи. У нас често се прави разлика между свобода и така наречената "свободия". Ето, мен в случая изглежда ме възприемат като човек, който си позволява да минава някои граници, т.е. моето поведение се възприема като проява на въпросната "свободия"; изглежда тя именно е дразнещото. Аз много съм писал по тия въпроси в книгите си, който иска да се задълбочи, да заповяда да чете там; тук ще кажа само следното.

Няма "позволена" или "приемлива" свобода, ограничената свобода всъщност е отказ от свободата. Който постоянно се съобразява как неговата свобода ще се възприеме от този или онзи, дали ще натъжи някого и т.н. не прави друго, освен да жертва свободата си. Това е отказ от свобода. Или е страхливост. Страхливците, нагаждачите не могат да бъдат свободни. Те и достойни не могат да бъдат. Мижитурката си остава мижитурка. Или безличност. Аз лично презирам страхливците, щото страхливостта е проява на малодушие. Малодушникът не е свободен, такъв не заслужава свободата. Има нещо, което може да се нарече достойнство за свобода. Само ако е налице известен вътрешен или душевен, личностен ресурс, само тогава един човек е достоен за свободата. Свободата винаги има в себе си ирационален момент, тя е чиста спонтанност; разсъдливата, "премерената" свобода влиза в съществено противоречие със самата идея за свобода.

Е, аз с това писмо до директора на МГ в Пловдив дръзнах да си направя един тест. Понеже, бидейки философ, за мен е твърде важно да разбера доколко това длъжностно лице е способно да оцени един такъв жест. Как ще изтълкувам резултатите от този тест ще ви уведомя след като ги имам. За момента нищичко не мога да кажа. Да, позволих си нещо рисковано, но пък трябва да се знае и това: "Който не обича риска се е отказал от свободата". Бидейки учител и то тъкмо по философия, бидейки възпитател на младежта аз имам известни задължения, е, позволих си, така да се каже, авансово да започна да си ги изпълнявам. Хора разни, всекиму не можеш да угодиш. Презирам подлизурското отношение към началствата. На мен просто не ми е по силите да се подмазвам някому. Привърженик съм на друг тип отношения, основани на зачитането на правата на всяка личност. Все пак началниците, в съвременните условия, не са ни нещо като господари, а пък ний не сме им слуги, нали така? Нека взаимно да се уважаваме. Аз съм привърженик на този принцип.

Понеже подобни нравствени и психологически въпроси са от моята област, си позволих просто да си изпълня задължението. Учител е онзи, който има несретната съдба постоянно да изнася разни уроци. Включително и на ония, които са, така да се рече, "по-високопоставени"; като капак на всичко аз също така се възприемам като демократ, горещ привърженик съм на демокрацията. Автентична демокрация без уважение и зачитане на суверенните права на личността не може да има. Усетих, преживях, почувствах тия дни неуважение към моята личност, е, дръзнах да реагирам, за да защитя нещо принципно важно. Интересно ми е да разбера следното: посочвайки грешката на този директор и правейки му по този начин ценна услуга, той дали ще се засегне - или ще оцени по достойнство жеста ми. Това нещо за мен има възлово значение. Как можех да разбера всичко това ако просто си бях замълчал просто сякаш съм нещо като... дънер?! Ами ако умният директор на МГ (той е математик, т.е. априори може да бъде смятан за умен човек) по този начин, забавяйки публикуването на резултатите, от своя страна си позволява да тества кандидатите?

На това нещо някой може да възрази: да бе, Грънчаров, но ти се държиш като идеалист, сиреч като изцяло непрактичен човек, откъснат от нашите реалности на живота; държиш се като пълен наивник или направо като мухльо, което е недопустимо предвид възрастта ти, язък ти и за образованието, и за опита, и за годините? Ти не научи ли, че така не подобава да се държиш с едно началство? Откъде-накъде ще си позволяваш да се държиш като "равнопоставен" пред евентуалния си бъдещ шеф, ти не разбираш ли още, че пред един шеф трябва да се държиш подобаващо, именно покорно, верноподанически, мило усмихнат, готов да услужи, нямащ нищо против да се унижи и т.н.? Това обичат у нас шефовете, ти видя ли докъде докара работите с директорката на ПГЕЕ-Пловдив - като си позволи да се държиш като равен с равен? До под кривата круша ги докара, стигнахте до същинска война, стигнахте до Върховния съд даже. Значи имаш в корена си невярна, неработеща представа за това как подчиненият следва да се държи към един шеф в типичните наши родни български условия. Поради твоите объркани представи по тия въпроси ти си навличаш разни беди. Ето, и с този шеф на МГ още предварително си отряза всички пътища за нормални бъдещи отношения като си позволи високомерието да го разглеждаш като равен, да реагираш като личност, стигна даже до дързостта да му устройваш разни тестове и пр. Искал той, видите ли, да разбере дали шефа на МГ е умен, дали по достойнство ще оцени поведението му, представяте ли си? Кой си ти бе, кой ти разреши да се държиш по този начин, ти за какъв се мислиш бе?

Ето че стигнахме по необходимост - такава, изглежда, е логиката на живота, най-важната, върховно важната в сравнение с всички други логики! - до проблема за отношенията между училищен мениджър и "подчинен" учител, или представител на училищния персонал. Важна е тази тема, не е за подценяване, неслучайно изхвръкна изневиделица в тия мои изследвания или писания. Животът, дето се казва, ми я поднесе на тепсия тази толкова важна тема. Защото, знайно е, по закон училищните директори или мениджъри (да ги наречем по-модерно) имат огромни пълномощия, толкова големи, че някои с основание определят българския училищен директор за нещо като феодален владетел или господар. Всичко може да прави училищният директор в нашите условия, в него, дето се казва, е "и ножа, и сиренето, и хляба", абе изобщо всичко. Той е пълномощник на абсолютистки разбираната държава, а държавата в образователната сфера особено у нас има пълна хегемония, монопол, има пълно всевластие. Цялата власт е у директора, всичко останало, дето има "демократична окраска", е про форма, е само за заблуда на наивниците.

Една от причините нещата у нас да не вървят е тази: училищните директори имат прекалено много власт. Те преядоха с власт. Те са нещо като царе. Държавата им даде тази власт за да е сигурна, че в училищата ще цари тъй лелеяното спокойствие. Училищният директор има една-единствена грижа: в училището, в което той царства, да има по възможност пълно спокойствие. Та да са спокойни и висшестоящите органи. Никакви спорове, раздори, конфликти и пр. не трябва да има в училищните общности, те трябва да бъдат "изцяло сплотени около любимия си директор колективи", както благоволява да се изразява в блога ми една манифестираща всеки ден скудоумието си дежурна тролеща особа. А директорите, респективно, според тази представа, са "непогрешими" - как тогава някакъв си безумец ще си позволи дързостта да се усъмни в тяхната непресекваща дързост?! Респективно "разумното поведение" на членовете на "сплотените колективи" е следното: да прославят неуморно непресекващата мъдрост на непогрешимия по принцип директор-феодал. Друго, различно от това поведение се възприема като скандално, то при това понамирисва и на анархия: как така някой ще си позволи, моля ви се, да критикува директора, особено като знаем, че училищните директори са непогрешими?! А те безспорно са непогрешими, те са подобни на римския папа; знаем, че в католическата църква има т.н. догмат за папската непогрешимост, оказва се, че в нашите училища директорите са тъкмо като папата, са нещо като папи и пр.

Как се държи и как мисли в рамките на тази система умният и глупавият училищен мениджър нека всеки сам преценява. Не мога да скрия, че в нашите училища се подвизават във функцията на непогрешими феодали и папи безчет директори, които са стигнали до пълен аморализъм благодарение на усещането за тази безпределна власт. Е, вярно, всеки ден от Министерството и от Инспектората идват безчет телеграми, изискващи безукорно изпълнение, което нарушава властовия монопол на директорите, прави ги нещо като "кукли на конци", държани от всемогъщото Министерство. Но те добре знаят: щом от тях Министерството иска безукорно подчинение и изпълнение на директивите, та самите от своя страна трябва да правят същото спрямо подчинените си, именно клетите учители (да не говорим за учениците). Да се дадат права на учителите в рамките на тази мисловна, с извинение, система или структура е нещо като призив за анархия; за да има ред всички трябва само да изпълняват, а един, именно господарят-директор, ще издава заповедите. Заповеди, които не подлежат на обсъждане, да демократичен дебат. Директорът на оперативки спуща заповеди, а учителите с благочинно изражение на лицата кротичко си ги записват - и безукорно ги изпълняват. Точно такава атмосфера се възцари в ПГЕЕ-Пловдив след като старият демократичен и либерален директор излезе в пенсия и властта тури нова директорка. Моят епичен конфликт с нея, довел до уволнението ми, беше именно на тази почва: понеже си позволих лукса да възразя, да се противопоставя. Е, платих си там цялата цена за този лукс. Абе, Грънчаров, требе да си много прост човек щом не си направи съответните изводи от цялата тази история: що сега и в МГ тръгваш "с рогата напред"?! Как може да си толкова тъп бе, човече?! Каква "демокрация" бе, в нашите училища действа изпитаният принцип на единоначалието. Като в казармата. Молчать! Не рассуждать! Исполнять!

И сега кой, простете, е "добрият" и кой е "лошият" учител от тази гледна точка? Аз имам славата на "много лош", като капак на всичко съответните бдителни органи ме удостоиха и със званието "пълен некадърник като учител" и пр., и то в строга документална форма, тия неща ги пише за мен в прословутата и смехотворна заповед за моето уволнение, пише ги също черно на бяло в протоколите на нагласените свидетели на администрацията на ПГЕЕ-Пловдив пред съда, в пледоариите на тяхната адвокатка и пр. Да оставим обаче всичко това, а да се опитаме да осмислим по-пълно ситуацията: как следва да се държи учителят в настоящите български родни условия, в рамките на господстващата авторитарна, командна, ретроградна, административна система на директорското всевластие и на пълната обезправеност на злощастния учител? Кое е разумното и кое е неразумното - в начина, по който той може да избира да се държи?

Думата "разум" и производните й у нас се използват за щяло и нещяло. Абсолютно не се разбира що е разумно в нашите родни условия. Първо, не се прави разлика между разум и разсъдък у нас, тия неща се смесват и бъркат. Ум (разсъдък, интелект) е едно, разум е съвсем друго. Да си умен не значи, че непременно си и разумен. А да бъдеш разумен в истинския смисъл съвсем не е същото като да си разсъдлив или умен. Разумността е нещо висше, което рядко се среща. То наподобява мъдростта. Разумността е нещо е по-ценно от златото и от диамантите даже. Но кой ли ти разбира това у нас. Същевременно у нас е пълно с умници, с разсъдливци, с дървени "философи" и прочие, които друго не могат да вършат освен добре да си правят сметката. Да, разсъдливостта и умът в нашите родни условия е просто добре да си правиш сметката, съвпада със сметкаджийството. Сметкаджии у нас колкото щеш. Нищо разумно обаче няма в туй сметкаджийство - ако погледнем на него от една друга, по-висша, разумна позиция.

Ние от толкова много сметкаджийство и от толкова много тарикатлъци сме стигнали до това плачевно състояние на нещата в свидното ни отечество. Аз, примерно, ако тия дни бях решил да се променя и да плюя на защитената с целия ми живот житейска философия, разбира се, че щях да си замълча непременно и кротичко щях да чакам резултата, т.е. момента, в който директорът на МГ щеше да благоволи да обяви височайшото си решение. Нещо повече, тъй благоразумните сметкаджии в нашите родни условия не чакат подобни назначения да се правят на съвършено честна основа, знаете какво правят въпросните сметкаджии и умници в нашите родни условия, досещате се какво правят те, нали? Ами обикновено търсят връзки, протекции на каква ли не основа, шуро-баджанашка, политическа, каквато искате още. И така се уреждат на заветните места, на спокойна държавна служба, където, веднъж докопали се, векуват блажено до пенсия. А не като теб, Грънчаров, да си опропастяват бъдещето като правят разни там тъпи "революции", "нови поврати", "реформи", циркове, сеирища и пр.

Темата за това какви следва да бъдат отношенията в една модерна училищна общност за мен е изключително важна и интересна. И много ме вълнува това как следва да се трансформират сегашните актуални отношения в отношения от коренно различен, модерен, демократичен, либерален или както искате го наречете вид. Този род трансформация или реформа по моя преценка е една от най-трудните задачи на многострадалната българска образователна реформа. Защото докосва промяната на един утвърдил се вековен манталитет, според който, знайно е, "Началството никога не греши!". У нас, в училищата, никога не е имало никаква демокрация, ако изключим един кратък период веднага след 1989 г. - и времето през Възраждането, когато в условията на тираничната Османска империя българските училища са били изцяло демократични, да, парадоксално е, но само тогава, в условията на прословутото "турско робство" училищата ни са били истински демократични!

Аз имам своите отговори за това как следва да се прави промяната. Възловата, движещата роля според мен имат отделно взетите и авангардно мислещи личности, било сред "учителските колективи", било сред учениците, било някакви по-опърничави люде сред родителите. Да, опърничави, сиреч свободолюбиви личности, способни да дадат първия тласък на промяната в позорящия ни манталитет на послушанието са ни съдбовно необходими, тук е разковничето според мен. Личността, държаща на себе си, т.е. на достойнството си, на правата си, не харизваща за едното нищо - или просто за да угоди на суетността и властолюбието на началството! - своите суверенни човешки права, е опорната точка, е центърът на тъй дълго и напразно чаканата реална промяна на отношенията в училищните общности. Или на онова, което наричаме с вече нищо неозначаващата фраза "образователна реформа". Личности ще правят реформата, а такива личности обикновено са същинска рядкост - или просто съвсем, за жалост, ги няма у нас. Между другото, такава личност дреме там нейде вътре, в недрата, в дълбините на душата на всеки учител, просто трябва да се направи нещичко, та той да придобие кураж и да почне да се държи както подобава за мисията му. Щото да си учител и възпитател на младежта е мисия. Духовна мисия при това. Неоценима по значимостта си. Велика мисия е учителската, поне за това съгласни ли сте с мен?

Аз много пъти в книгите си съм употребявал известното изречение на моя любимец Стефчо Стамболов, ще си позволя да напомня думите му и тук, и с тях ще завърша, защото се изморих от писане (тия дни ще продължа разсъждението си); ето какво е казвал Стамболов на треперковците, които се е опитвал да буни, да ги вдига на революция, на въстание, говорел им за тъй сладката свобода, а пък те го гледали в смъртен уплах и мърморели: "Убаво де, ама като се вдигнем на бунт, пък сме шепа хора, какво ще правим като турците тръгнат с войската, какво ще стане тогава с имотите ни, с къщята ни, с плевните ни, с жените и с децата ни?!", повтаряли те в несвяст все това, а пък Апостолът им думал:

- Лудост, лудост ви трябва, господа! Без капка лудост Отечество не се освобождава!

Лудетина е бил незабравимият Стефчо, и Левски е бил лудетина като него, даже още по-голям, и Ботев също заслужава туй прозвище, и мнозина други наши апостоли на многострадалната, ала още неродила се в истинския си блясък българска свобода. Свобода без свободни личности няма и не може да има в никоя страна, даже и в опитващата се да прецака самия смисъл на живота България. Даскалиците в нашите училища дрънкат подобни празнословия пред учениците, ала сами с примера си нима показват, че сами са способни на подобно безразсъдно поведение, което да увлече и техните ученици?! Не, сакън, Грънчаров, недей така, изеднико и душманино, ти какво искаш, да ни подпалиш Родината ли бе, нещастнико?! Как учителките ще показват с поведението си пример, подобен на това, което са правили навремето Левски и Ботев, и Стамболов, и Захарий Стоянов и прочие?! Тогава са били други времена, робски, а ний сега сме си свободни, що се правиш на изоглавен че не знаеш това - ти за какъв се мислиш бре, мизернико?!

Спирам дотук. Май прекалих съвсем, а? Подразних ли ви днес прекалено? Можете ли да понесете подобен род провокации?! Или са ви свръх силите? За луд ме мислите вече, нали? Познах, естествено, как няма да не позная за какъв ме мислите! (Знам ви кътните зъби, камо ли мислите ви да не знам - и това ще кажа, за да ви ядосам съвсем!) Простете за нещо ако има за какво де, мислете ме за какъвто си искате, ваша воля, аз пък съм си такъв, късно ми е да се променям вече. Писна ми да пиша тази сутрин и затова се оттеглям. И ви оставям на мислите ви. Приятно мислене в неделния ден! Чао и до скоро, бъдете здрави! Не се хабете да се ядосвате толкова де, може просто да се шегувам с вас с... научна цел, що се вълнувате чак толкова?! :-) А по темата пак ще продължим, щото си струва. Но тия дни. Има време. Но изтича вече. Време е да се променяме и то най-решително. Животът няма да ни чака да се туткаме безкрайно.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo