Позволено ли е човек да мени някои свои убеждения?

Моята "фундаментална статия" от неделя - защото, ако сте забелязали, аз всяка неделя пиша по една статия, имаща по-сериозен, аналитичен и полемичен характер, която след това пращам и до някои вестници и сайтове - излезе вече засега в няколко сайта. Тя, впрочем, се казва Пътят към скорошното и същинско дясно управление на България. И породи, както очаквах, доста горещи разисквания там. Особено интересна ми се вижда дискусията в сайта Актуално.ком, която може да се прочете ето тук. За мен много интересно е, че, както установявам, отворената страница на публикацията се обновява сама всякога, когато някой сложи свой коментар. Дано не бъркам, но точно това установих, което за мен е странно, стига да не е някакво нововъведение, което по свой обичай съм проспал.

Впрочем, и в моя блог започна дискусия по същата статия. Както очаквах, реакциите са най-разнопосочни, като мнозинството от моите традиционни посетители-читатели ще бъдат разочаровани от един такъв неочакван поврат в разбиранията ми. Други, разбира се, няма да закъснеят да ме обявят за кариерист и подлизурко. Не искам обаче никой да подкупвам със статията си, нито пък очаквам някой да ме потупка по рамото. Най-нормалното е да си бъда охулен, както е обичайно. Но това, което съм написал, е нещо, в което вярвам; не се отказвам от нито една от думите и тезите си. Пък и колкото да изглежда на пръв поглед, че тия мисли и тези съвсем не се "връзват" с всичко, което съм писал досега.

Вярно е, че написването на тази моя статия съвпадна с "идейната преориентация" на в-к СЕДЕМ, срещу която, както е известно, аз остро възразих. Тази случка, впрочем, безспорно ме накара още повече да се замисля и да преоценя и своето собствено поведение като анализатор. Не съм толкова тщеславен, че да се хваля с някаква "правоверност" и "праволинейност" - аз просто искам да осмислям ситуациите колкото се може по-пълно и многовариантно. Т.е. както подобава за един философ. Еднолинейността никога не е била добродетел, с която да можеш да се гордееш, особено пък едностранчивостта в мислите. И е съвсем недопустима за философите. Вярно е, че трудно променям убежденията и принципите си, да не говорим пък за ценностите, които едва ли някога ще променя: бил съм и си оставам десен мислител, сиреч консервативен в максимална степен. Но пък за да си изобщо някакъв мислител, мисълта ти трябва да е по-гъвкава, по-пластична, а не съвсем закостеняла. По тази причина на човек му се налага, уви, да се променя, да променя и позициите си, но не като ветропоказател, а по един съвсем друг начин.

По един човешки начин, а именно да промениш възгледа си едва след като си изстрадал краха на предишни свои илюзии или позиции. Не просто ей-така, защото било модерно всички да се нагаждат към конюнктурата, а защото си осъзнал, че така повече не бива да се мисли или действа. Ако не се променяме, ако държим да сме си все същите, ако не търпим развитие, това означава, че сме допуснали да станем инертни, догматични, анахронични също. Времената се менят, а пък както от политиците, така и от политическите анализатори се иска да обхващат по нов начин променената ситуация. Който не може да го стори, ще си отиде в архивите. Който иска да е актуален и да разбира действителните потребности на момента, той трябва да е готов да се откаже, пък макар и с болка на сърцето, от ония свои убеждения, които са показали неефикасността си. Стига да не изменя на базисните си ценности. Всичкото това не само че е позволено, ами е и неизбежно...

Добави в Svejo