Саморазкриващата ни се човечност - “човешкост”, “самост на човешкото”, самата “себестност”, чистата “азовост” пр., и то в нейната неподправеност, в нейния чист поток, в непосредствената й наличност и даденост - може да се определи като сфера на практическото, т.е. на самодейността на човешкото. Става дума за регистрирането на една своеобразна “екзистенциална практичност”, явяваща се основа на всички други практики, която има предимството на жизнената достоверност, на близостта със самия живот, на неотделимостта си от самия човек.
Затова изглежда е казано, че “най-добре знае онзи, който може”; ние ще търсим само пригодното за живота и човека, което можем да намерим единствено с самия живот, в самия човек. Улавяйки по този начин “духа на екзистенцията”, нейната сърцевина и конституиращото я ядро, приближавайки се постепенно до дълбоко потребната ни “жизнена духовност” (носеща в себе си самите истини на живота, съответстващи на нас самите!), ние имаме гаранцията за съответния ефект върху душите, за човешката съпричастност към добитото, за правдивостта и разбираемостта (“понятността”) на постигнатото.
Човек живее преди всичко “практически” (това са най-вече т.н. “вътрешни практики”, неспирните актове на чистата човечност в нейната непосредственост като душевен живот, като “усет за тялото”, като чувство за самата жизненост, за жизнената сила в нас самите, която не знае покой!) и тази сфера на многоликите му изяви напълно го удовлетворява - при спазването на верността спрямо живота, спрямо неговата истина, спрямо самия себе си в своята уникалност. По този начин навлизането в практическото ще ни даде всичко потребно, едва така ще се доберем до истините за самия себе си, без които животът наистина се превръща в абсурд, във всекидневно предателство (“изневяра”, “убиване”, невярност и пр.) спрямо жизнения порив.
Излиза, че работата се свежда до това да постигнем, да повторя, вярност (към себе си, към напиращата в гърдите ни жизненост, към истината на съществуването, към самия живот като висша ценност за човека, към свободата, средството да бъдем себе си по най-добрия начин и пр.), да се приучим към всекидневна вярност спрямо самото битие (където е скрито разгадаването на всички загадки). Смятам, че тук се ражда и човешкото достойнство и затова си позволих да нарека книгата си “етика на достойнството” като център на изкуството да се живее.
И така, по-надолу ще правим опити да разгадаваме поражданите от живота и нашата свобода истини (изразяващи собствената ни вярност към самите себе си), които точно затова са съвсем "приложими", "служещи на самия живот", жизнеспособни и жизнеустойчиви, т.е. изцяло "практични", израз на една непостижима иначе практичност. Лутайки се всекидневно в живота, правейки опити да се справяме с неговата проблематичност (всичко тук е поставено под въпрос: аз сам стоя срещу живота си, и никой не може да ми помогне!), търсейки опори чрез прояви на непрестанния устрем да разберем самите себе си, да постигнем съдбовно необходимата ни яснота, "учейки" се от самия живот с цената на толкова много изстрадани провали, грешки, "подхлъзвания", оставайки обаче верни на непреодолимия порив към истината на своето съществуване, ние - човешките същества на тази прекрасна земя и под това изпълнено със загадки небе - всъщност само това правим: постигаме своята философия на живота, "градим" своята изпитана от самия живот "практическа антропология", т.е. търсим и се доближаваме до великата мъдрост на живота - и човека.
Така всеки сам постига своите човешки истини и - веднъж добрал се до тях - им остава верен цял живот, дори и да не ги "съзнава". Разбира се, ние все пак си плащаме за това, губейки толкова ценно време във вървенето по пътища, по които след това ни се налага да се връщаме назад - за да поемем по нови. Затова има смисъл да получим известна предварителна ориентация как се прави всичко това (преди всичко друго най-важното е да сме наясно със самите себе си!), което ще ни облекчи, надявам се, в онова "търсене на човека у себе си", което все пак трябва да извършим сами: защото "този човек" за всеки от нас е различен, съвпада с мен самия, с моето уникално, неповторимо Аз, с моята "безмерно ценна", единствена личност.
"Търся човека!", "Къде е човекът!", "Не виждам човека!" - крещял някога Диоген със запален посред белия ден фенер и блъскайки се в иначе многолюдното множество на Атина; всички му се смеели и го смятали за луд.
Ако ние сега, толкова векове по-късно, дръзнем да направим същото? Дали този път ще ни разберат? Дали за толкова време си е пробило път съзнанието, че това не е смешно и не е лудост, а е съдбовна човешка потребност? И дали, усетил опасността от разпад на битието си, нашият съвременник ще се вслуша в думите ни? Нима - ако не стане така - времената са работили напразно? Едва ли…
Затова изглежда е казано, че “най-добре знае онзи, който може”; ние ще търсим само пригодното за живота и човека, което можем да намерим единствено с самия живот, в самия човек. Улавяйки по този начин “духа на екзистенцията”, нейната сърцевина и конституиращото я ядро, приближавайки се постепенно до дълбоко потребната ни “жизнена духовност” (носеща в себе си самите истини на живота, съответстващи на нас самите!), ние имаме гаранцията за съответния ефект върху душите, за човешката съпричастност към добитото, за правдивостта и разбираемостта (“понятността”) на постигнатото.
Човек живее преди всичко “практически” (това са най-вече т.н. “вътрешни практики”, неспирните актове на чистата човечност в нейната непосредственост като душевен живот, като “усет за тялото”, като чувство за самата жизненост, за жизнената сила в нас самите, която не знае покой!) и тази сфера на многоликите му изяви напълно го удовлетворява - при спазването на верността спрямо живота, спрямо неговата истина, спрямо самия себе си в своята уникалност. По този начин навлизането в практическото ще ни даде всичко потребно, едва така ще се доберем до истините за самия себе си, без които животът наистина се превръща в абсурд, във всекидневно предателство (“изневяра”, “убиване”, невярност и пр.) спрямо жизнения порив.
Излиза, че работата се свежда до това да постигнем, да повторя, вярност (към себе си, към напиращата в гърдите ни жизненост, към истината на съществуването, към самия живот като висша ценност за човека, към свободата, средството да бъдем себе си по най-добрия начин и пр.), да се приучим към всекидневна вярност спрямо самото битие (където е скрито разгадаването на всички загадки). Смятам, че тук се ражда и човешкото достойнство и затова си позволих да нарека книгата си “етика на достойнството” като център на изкуството да се живее.
И така, по-надолу ще правим опити да разгадаваме поражданите от живота и нашата свобода истини (изразяващи собствената ни вярност към самите себе си), които точно затова са съвсем "приложими", "служещи на самия живот", жизнеспособни и жизнеустойчиви, т.е. изцяло "практични", израз на една непостижима иначе практичност. Лутайки се всекидневно в живота, правейки опити да се справяме с неговата проблематичност (всичко тук е поставено под въпрос: аз сам стоя срещу живота си, и никой не може да ми помогне!), търсейки опори чрез прояви на непрестанния устрем да разберем самите себе си, да постигнем съдбовно необходимата ни яснота, "учейки" се от самия живот с цената на толкова много изстрадани провали, грешки, "подхлъзвания", оставайки обаче верни на непреодолимия порив към истината на своето съществуване, ние - човешките същества на тази прекрасна земя и под това изпълнено със загадки небе - всъщност само това правим: постигаме своята философия на живота, "градим" своята изпитана от самия живот "практическа антропология", т.е. търсим и се доближаваме до великата мъдрост на живота - и човека.
Така всеки сам постига своите човешки истини и - веднъж добрал се до тях - им остава верен цял живот, дори и да не ги "съзнава". Разбира се, ние все пак си плащаме за това, губейки толкова ценно време във вървенето по пътища, по които след това ни се налага да се връщаме назад - за да поемем по нови. Затова има смисъл да получим известна предварителна ориентация как се прави всичко това (преди всичко друго най-важното е да сме наясно със самите себе си!), което ще ни облекчи, надявам се, в онова "търсене на човека у себе си", което все пак трябва да извършим сами: защото "този човек" за всеки от нас е различен, съвпада с мен самия, с моето уникално, неповторимо Аз, с моята "безмерно ценна", единствена личност.
"Търся човека!", "Къде е човекът!", "Не виждам човека!" - крещял някога Диоген със запален посред белия ден фенер и блъскайки се в иначе многолюдното множество на Атина; всички му се смеели и го смятали за луд.
Ако ние сега, толкова векове по-късно, дръзнем да направим същото? Дали този път ще ни разберат? Дали за толкова време си е пробило път съзнанието, че това не е смешно и не е лудост, а е съдбовна човешка потребност? И дали, усетил опасността от разпад на битието си, нашият съвременник ще се вслуша в думите ни? Нима - ако не стане така - времената са работили напразно? Едва ли…
(Край)
Няма коментари:
Публикуване на коментар