В приятелството или в любовта постигаме екзистенциална пълнота? (3)

Известно е, че Платон например е определял приятелството между мъже като… ”истинска любов” и като поява на Афродита Урания (“небесната Афродита”!), докато любовта между мъж и жена смятал за израз Афродита Пандемос (“простолюдната Афродита”), която е “пошла”, “достъпна” и “понятна на всички”. Това по негово мнение се дължи на факта, че поколението на “любовта между мъже” било безсмъртно, при нея се раждали идеи и истини докато при любовта между жени и мъже се раждали просто деца, смъртни и преходни същества.

В приятелството мъжът “забременявал” също като жената в другия случай, но в “утробата” му се зачевала идея (“идея” е равно на “истина”!), вечна същност и “безсмъртно поколение”, което, веднъж родено, продължава винаги да съществува (та кой не познава “децата” на Омир, на Хезиод и на самия Платон!). Всичко това е възможно най-вече поради обстоятелството, смята Платон, че при приятелството между мъж и мъж “общуват само душите”, те взаимно се “оплождат”, “зачеват” и “раждат”, докато при любовта между жена и мъж неизбежно участват и телата, поради което пък “поколението” на тази тленна същност е така преходно и в някакъв смисъл незначително (по негово убеждение).

Вярно е че Платон не е изключвал изцяло телата от “мъжката любов” (от “небесната любов”!), но това било най-низшето “стъпало”, от което се тръгва, за да се стигне най-висшето, до “красотата сама по себе си”, въплътена в своя чист израз (но все пак само като “отблясък”!) в прекрасните постъпки, в добрите нрави, знанията и пр. Ако е така, както мисли Платон, то тогава не се ли оказва, че приятелството е безгранично по своя потенциал, че то граници не знае - щом като негов “предел” е само “божествената красота”, безсмъртната идея на красотата?

Платон обича “митовете”, “сиреч “приказките”, но аз тук не мога да вървя по неговите стъпки. Моята задача е друга: да разбера “докъде” свършва приятелството и какво съществува отвъд тази граница. Мога ли (водейки се от естеството на самото приятелство!) да реша задачата си, да постигна “верния отговор”?

Свързах приятелството с приятното преживяване, с наслаждението от общуването с един друг човек - независимо от пола му. Излиза че границите на приятелството следват границите на приятното; чувствителността и “чувствеността” на човека, изглежда, се “мери” най-общо така: от едната страна имаме “недостиг” на съответната емоция, това е полюса на отрицанието й (“не-приятно”), след това се появява приятното в съответните му степени (“малко”, “повече”, “съвсем”, “много”, “истински” и пр.), в неговата естествена градация, а накрая е “излишъкът” от съответната емоция, крайното и насищане (“прекалено приятно”!), при което неусетно се стига до нещо съвършено друго, т.е. “свръх-приятното” преминава в различно чувство. Ако приятелство не съществува там, където ми е неприятно с даден човек, ако съм приятел с някой само когато ми е приятно с него, то тогава какво съществува когато ми става “свръхприятно”, възможно най-приятно?

Някъде по тази скала е “истински приятното”, което поражда “истинското приятелство”, това може би е “мярата”, “идеалната средина”, “златното сечение” на приятното и приятелството. Но докъде се стига когато се “надрастне” тази мярка, какво се поражда когато приятното и приятелството е… “прекалено”?

Приятелството е неимоверна интензивност и пълнота на човешкото, в този смисъл то самото на себе си е предел, то значи е и предел на човешкото като такова - в някакъв смисъл. А може би когато се “прекали” с приятното и приятелството, когато се надрасне този предел, то тогава идва… любовта? Или двете чувства са “несъпоставими”, въпреки родствеността им?

Ако е вярно последното, то тогава няма ли да се окаже, че любовта е… извън приятното? Тя не е при неприятното, безспорно, при приятното е единствено при “свръх - приятното” - къде иначе?

Ето го и вечният въпрос кое кое превъзхожда: приятелството любовта или любовта - приятелството?

Платон смятал, че приятелството е “над” любовта, аз ще си позволя да не се съглася и ще приема, че любовта безспорно превъзхожда приятелството. При това ще използвам същите аргументи на Платон, тълкувайки ги другояче.

Това, че приятелството е само “душевна връзка” или “състояние на душите”, дори и да беше вярно (в което дълбоко се съмнявам), само по себе си говори в полза на любовта пред приятелството. Защото “чисто душевното” е по принцип едностранчиво и жизнено непълноценно: щом сме лишили съществената “половина” от естеството си от участие, щом не участваме в приятелството с целия си потенциал, с всичко, на което сме способни, и щом като точно това, пълнотата, единството на душевно и телесно, е само при любовта, то това свидетелствува категорично за превъзходството на любовта над приятелството, за жизнената пълноценност на първото спрямо второто.

Платон е смятал, че намесата на телата руши “чистотата” на чисто душевната връзка (която по “онтологичен заряд” според него е над този на телесните отношения), т.е. че едно приятелство “дегенерира” до любов когато телата се намесят, аз пък тук смятам, че само тогава едностранчивостта и “стерилността” (изкуствеността, “префинеността”, непълнотата и пр.) биват надмогнати и така нахлува “целостта на живота” - понеже жизнеността на душата се обединява с тази на тялото, двата потока на живот стават един, увеличават своята екзистенциална мощ, постигат пълнота, човешка (т.е. “душевно - телесна”!) цялостност. Наистина, защо пък “еднолинейността” на чисто душевното да превъзхожда в онтологически план “обемността” на човешкото като такова, особено пък като се вземе предвид , че човешкото не е друго, а непосредствено единство на телесно и душевно във формата на жива личност?

Ако изхождаме от естеството на човека и не намесваме съображения от друг порядък (напр. вероятно при ангелите наистина “чисто душевното” е същност на техните “приятелства”, на тяхната любов, но при човека едва ли!), то тогава неизбежно трябва да склоним към издигната тук теза: любовта за човека е “по-човешка” потенция от приятелството (ако обаче е вярно платоновото допускане, че приятелството било чисто душевна връзка, т.е. допускането, което лишава приятелството от личностност - с което не съм съгласен). Личността обаче е живо единство на телесно и душевно, тя е непосредствен израз и форма на съществуване на човешкото като индивидуалност, самобитност. В приятелството (тук вече преминавам към отричане, опровержение на платоновото разбиране за “чистото приятелство”) обаче участват живи личности, а не безплътни ангели, в него телата не са изведени “извън скобата”, поради което и от тази страна погледнато приятелството стои “под” любовта: при приятелството “сдържаме” все пак телата си, при любовта им позволяваме да участват с цялата интензивност, на която те са способни, позволяваме им да покажат какво могат, да се изявят в пълния обем на възможностите си - нима не точно затова любовта не е по-жизнено пълноценна от приятелството?

Това последното е така, защото тялото е носител на жизненост, на “воля за живот” и на отдаденост на живота (тялото ни е смъртно, и затова така силно обича живота, затова то е направило именно живота свой принцип и своя страст, затова то така е предано на живота!), която, добавена към собствената жизненост на душата наистина постига нещо повече, а именно жизнената пълнота, за която тук става дума. Тогава защо приятелството да е над любовта?!

Но тъй като и в приятелството телата не са се “изпарили” (след като то е дело на личности, а не на ангели), то с това неизбежно се възвръща достойнството и на приятелството - и само затова то може да съперничи на любовта по сила и по достолепие. Ако обаче го ощетим откъм “жива и жизнена телесност”, ако го направим “стерилно” заради една примислена “чистота”, то тогава как можем да свързваме приятното с него - след като именно приятното е така желано от телата, след като в някакъв смисъл именно телата най-силно обичат приятността?

Казаното дотук не трябва да се разбира грубо, а именно (както някой може да си помисли!) че и при приятелството приятелите си доставят приятност като докосват телата си, галят се, притискат едно към друго телата си и пр., т.е. на приятелството е непозволено да се придава израза на една хомосексуална любов - където вероятно всичко е така пълноценно както при всяка друга любов. Няма нищо такова, не бива да смесваме приятелството с любовта, хомосексуалната любов също е любов, стига да не е само приятелство (или пък не е деградирала до нивото на една еротично-телесна близост без чувства, което е само телесна връзка).

Телата при приятелството взаимно се възприемат като интегрална част на живата личност (ще ни е приятно ли повече с приятеля ако тялото му… “липсва” - например, друг такъв случай няма, когато той е умрял, само тогава тялото му остава “само по себе си”, и ние тогава останем единствено с “чистата му душа”?!), те неотделимо присъстват в приятелската личност, придават й изразителност, “физиономия”, лице и пр. Как тогава да лишим своите приятелства от телата си, от “половината” от онова, което можем да изпитваме при едно пълноценно приятелство? Приятелите, значи, няма защо да се галят и притискат един към друг (това правят тъкмо любовниците!), но въпреки това телата им са налице, те не са станали безплътни за да угодят на чистата стерилност на спиритуалистите, пуританите и на разсъдливите идеалисти, които винаги виждат в тялото нещо “нечисто”, “грубо”, “презряно”, “долно”, “мръснишко” и пр., но при това съвсем не забравят усилено да хранят телата си. Приятелите например могат да си доставят и… телесни наслаждения, например да си хапват и пийват, да седят на удобни столове и в приятна за очите обстановка, заедно да спортуват и да полагат грижи за телата си, да си натриват с масло гърбовете на плажа (без при това да влагат в действието си нищо еротично!), да лежат и едновременно с това да водят приятни разговори и пр. Тези, които внимават да не би с намесата на телата при приятелството да се породят… хомосексуални импулси, правят това изглежда като отговор на своята скрита хомосексуалност (от която се боят, от която обаче са така силно зависими!).

На второ място те забравят, че хомосексуалността не се поражда само заради присъствието на тела от същия пол около нас, а от други, много по-сериозни и дълбоки причини и пр. А и къде е доказано, че хомосексуалистите са неспособни на приятелски чувства, на истинско приятелство, че те само мислят за телесни наслади?!

И какво се оказа? Не излиза ли, че приятелството е само междинна “станция” по пътя от екзистенциалната празнота (“неприятното” в съществуването ни) към екзистенциалната пълнота, свързвана с любовта? Тоест, че при приятелството само ни е приятно, докато пък при любовта ни е “съвсем”, “изцяло” и “крайно” приятно - толкова приятно, че повече не може да бъде?! Така ли е, или това са “философски глупости”, в които, противно на обичая си, неволно се отклоних?

Нека всеки сам решава за себе си какво е изложеното тук разбиране и доколко то ни дава смисъла. За мен то е една проста истина, макар и непълна, макар и недостатъчна - “истината като цяло” е недостижима и неизразима с думи. Нека казаното в такъв случай да се смята само като един малък намек…

(Следва)

Откъсът е от моята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (Етика на достойнството), 2001 г.

Добави в Svejo