Трудно или лесно се сприятеляваш? “Зависи от човека” е тривиалният отговор, който обикновено даваме. Някои, излиза, се сприятелявали “трудно” и “много трудно”, а други - “лесно”, “прекалено бързо”, “без никаква трудност”. Също така излиза (тъй като “труд-но” иде от труд!), че едни се сприятелявали с “труд”, други - “без труд”, т.е. лесно и леко. Но, питам се, ако е “трудно” и “тежко” да се почувстваш приятно с някой, то тогава какво ли е истински “трудното” за такъв? Ето защо смятам, че “труд” и “трудност” за приятелството не съществуват, щом се е появила “трудността” /и свързаното с нея насилване на нещата!/, нещо не е наред, а в резултат ще се появи нещо друго, в никакъв случай не приятелство. Приятелството е израз на свобода, то е самата спонтанност и непринуденост - как тогава да е трудно?! Какво тогава пък е “лесното”?!
Имало “с-приятеливи” хора (подобно на “влюбчивите”), сиреч такива, които лесно се сприятеляват и бързо започват да се чувстват приятно с някой, но имало и хора, които… с мъка започвали да се чувстват… приятно - какъв е този абсурд ?! Нима това последното не е проява на “болна психика” - или по-скоро не е признак за “болезненост” и дори “извратеност” на психиката на онези, които си представят приятелството така?
Аз не твърдя, че в чувствителността си сме си “равни” и “еднакви”, но твърдо смятам, че въпреки цялата си раз-личност тъкмо в емоциите и в емоционалността си сме най-близки - стига да сме човечни, да сме човешки същества, не нещо друго. На нас не може като по “команда” да ни става еднакво бързо приятно, но ако на някой понякога (и с някой) не му е приятно, то това не значи, че на същия човек друг път и с друг човек няма да му е приятно още от първия миг, съвсем непринудено, “мълниеносно”, “веднага” и “изведнъж”. Ако кажа: “аз самият лесно се сприятелявам, бързо започвам да се чувствам приятно!”, то в този израз имплицитно се съдържа предпоставката, че “за други” това не е така, докато всъщност и при тях е точно така, другояче не може да бъде. (Спомнете си, че прословутото “с труд и мъка ми става… приятно” е просто една невъобразима глупост!) Излиза, че си приписвам изключителност, че си предавам особена ценност, лишавайки от нея голяма част от другите: аз, представете си, съм бил… “по-добър”, “бягайте тук при мен”, “моята стока е най-евтина” и пр.
Съществуват “механизми” на чистата човечност, които действат без изключение при всички, макар че се проявяват чрез твърде много “специфики”, с които е “обрасла” психиката на всеки отделен индивид; но това последното не може да замени или елиминира чистия механизъм на чувстването на приятното, за който тук става дума. Затова смятам, че “трудностите” при сприятеляването имат “обстоятелствена” или пък “ситуационна природа”, т.е. те се дължат на специфични ситуации и обстоятелства, които са в състояние да се затруднят, а понякога и да направят невъзможно усещането за приятност, възникването на приятелство. Но същият този човек, който се чувства безкрайно затруднен в някои случаи да се почувства приятно (по някакъв начин чувствителността и спонтанността му се оказват блокирани), в другия случай, с друг човек и в друга ситуация се чувства изключително приятно, т.е. лесно и без проблеми се сприятелява, значи спонтанността му се е разблокирала и е “потекла” в естественото й русло.
Във всеки човек е налице ресурс на спонтанното личностно само разкриване, който най-добре се проявява при неговите приятелства, а особено ярко - в любовта. Затова във всеки отделен случай когато се появят “трудности” и мъка при чувствата, приятелството и любовта, може да се открият (при внимателен анализ) основанията това да е така; всъщност тогава при този човек свободата му се е оказала потисната, той тогава затова не е при себе си (или “на себе си”!), поради което се е оказал неспособен на спонтанност, естественост, на (с лекота и без спънки проявяваща се) емоционалност. Тези обстоятелства могат да се открият (те обикновено се коренят в настоящето или в миналото съществуване, което този човек осъществява или е имал) и така може да му се помогне за “отпушването” на неговата автентична емоционалност и жизненост.
Ето защо ще заключа така по този въпрос: когато се чувствам приятно, когато с другия човек ни харесва да бъдем заедно, когато се сприятеляваме съвсем непринудено, то това става изключително лесно, без никакво усилие, с настроение и вдъхновение, което нищо не може да помрачи. Тоест става така, както изобщо може да стане, както трябва и може да стане, поради което става по най-естествения начин - и както другояче съвсем не може да стане. Когато обаче се появят “трудностите”, нещата не се развиват лесно и леко, ние се заплитаме в още по-големи трудности (трудностите започват да растат подобно на лавина!), и от тази ситуация може да се излезе едва когато чрез промяна било на ситуацията, било на нашата нагласа, било на нашето самочувствие, било на нещо друго отново се появи лекотата, естествеността, спонтанността, приятността и наслаждението.
Мъката е противопоказна за приятността, тя трябва да бъде надмогната, на нейно място трябва по непринуден път да се зароди приятното чувство и едва тогава всичко си идва на мястото - има ли нещо друго, което да е по-разбираемо от това?! Ако пък устойчиво с някой ми е все по-неприятно и изход от тази неприятност не се вижда, то явно с него приятел няма и не мога да бъда - и тогава аз не се насилвам да постигна нещо повече, съзнавайки че е безполезно, безсмислено, невъзможно.
Вярно е, че ми е приятно когато с другия човек намираме “интересни теми за разговор”, когато не си доскучаваме, когато един на друг сме си интересни и загадъчни, когато имаме “общи потребности” и сходни желания и предпочитания, когато по някакъв начин “ се допълваме”, бидейки в същото време твърде близки и т. н. Но това са неща, които се разбират от само себе си, поради което не ми се налага да се спирам отделно и по-подробно на тях.
(Следва)
Откъсът е от моята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (Етика на достойнството), 2001 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар