В продължение 15 г. за мен “вкъщи” беше на две места. В България, където имах малък апартамент, банков кредит, но нямах добре платена работа и в Либия, където имах голям апартамент, банков влог и добра заплата. Тялом бях там, духом тук. През всичките тези 15 г. живях с една мечта: някой ден да се завърна и да си купя малка селска къща с двор в бащиното село. Бях дала дума на тате. И двамата ми родители се споминаха скоропостижно за 6 месеца един след друг, всеки с първата си пенсия, оказала се и последна. Две много важни брънки от невидимата връзка между мен и България просто изведнъж изчезнаха. След още 6 месеца ги последва и свекърва ми също с първата си и последна пенсия. Няма да питам къде отидоха спестяванията им в пенсионният фонд, от които не можаха да се възползват, защото знам.Откраднаха ги. Отидоха си толкова млади, недостигнали дори средно статистическата възраст за продължителност на живота според световната здравна организация - 75 години. И тримата си отидоха по една и съща причина - ниско ниво на една система, кой знае защо нелепо е наречена здравеопазване. Неправилна диагностика (недостатъчна подготвеност на висшият медицински персонал - кадри, избълвани от рабфакове), липса на помощни диагностични средства - мед.техника и апаратура, липса на лекарства, липса на правилно организирана и функционираща система, поради вечната причина - липса на пари. Липсва от покрива на болницата и оня голям светещ надпис ”Грижата за човека,основна грижа на партията”. Несправяйки се с грижата за отделният човек партията-кърмилница изхвърли девиза и насочи парите на човеците в отглеждането и изхранването на собственото си лакомо и ненаситно кърмаче Държавна Сигурност, което под грижите й се клонира на СДС, ДПС, НДСВ.
Никога няма да си простя, че ние, синове и дъщери допуснахме да казваме “Бог да прости” за родителите ни, без да можем да кажем същото по адрес на ония, които ограбиха живота им и продължават да ограбват и нашия, и на децата ни. Една по една брънките на невидимата нишка с Родината се късат. Губиш родителите, после приятелите, които те гледат тъжно от прокъсана хартия, вееща се на някой електрически стълб. Намусени и злобни съседи, виждайки те с куфарите, в които разнасяш през годините все едни и същи парцали насам и натам с удоволствие тряскат вратата под носа ти, за да ти е гадно досущ като на тях, че си се върнал в тяхната кочина. Закупената от мен брава за входната врата, която монтирах само преди няколко месеца липсва и на нейното място зеят дупки. (Съсед я преместил на мазата си под всеобщото неодобрение и търпение.) Измазаното и боядисано входно антре от майстор с мои средства като компенсация за това, че през годините не съм участвала в общите разходи на входа, изглежда като след бомбардировка - изпокъртено, издраскани стени, с изпочупени пощенски кутии и разпиляни по пода намачкани и накъсани рекламни материали (пощенската ми кутия не могла да поеме всичките), фасове, опаковки от закуски и кал, липсващи осветителни тела и лампи, изтръгнати за пореден път ключ за осветление и звънец, липсваща стелка пред вратата ми, няма ги и цветята. Нищо няма, освен само една отвратителна свинщина и простащина. Как да не съпоставя този български вход с оня другият, френският от където идвам?
Входна врата, заключваща се с код. Общото стълбище постлано с мокет (не боклуци, а шум няма на тракащи токчета, на тупуркащи детски ботинки и мъжки кубинки, които в най-късните или ранни часове на нощта натрапливо безпардонно оповястяват присъствието си. (Все още не познавам съседите си в новото си френско жилище. Не знаех какво да правя с красивите си цветя, циклами и хризантеми и кой ще се грижи за тях по време на отсъствието ми. Купих си цветарник на колелца и реших да ги оставя в антрето на входа седмица преди да тръгна. Не само че не изчезнаха, не бяха изпочупени и окъсани, а след два дена установих, че някой ги беше полял. Грижлива ръка беше почистила пожълтелите листа, а в едно от празните места за саксия беше оставил пакетче с някаква растителна добавка, гъбка и спрей за почистване на листата. Как мислите ще сваря ли цветята си, оставени във входа на френското си жилище? Аз знам, че не само ще ги сваря, ами вероятно ще има и още други. Защо тук, у дома не сварих нито цветята, нито невероятният 20 годишен лимон на мама, красивите китайски рози, бръшляни, палми и прочие, които така стояха на белите стени, нито новите осветителни тела, нито бравата, нито ключа за осветление, нито звънеца си? Защо боядисаното с мои пари входно антре изглеждаше в такъв жалък и плачевен вид?
Разбирам това момче защо казва "вкъщи". Направило е своят избор. По една простичка причина че простащината и свищината отблъскват и отвращават. По причина, че на човек родината му е там, където му е добре. Всеки път се връщам тук с нетърпение, с трепет, с радост, които биват покосени още при първата неизбежна среща с таксиметровият шофьор, който ме мами с някакви си помпички, с грозната картина на входа ни, с иронично подхвърлената ми касова бележка в магазина, за която всеки път трябва да напомням на кварталните продавачки, сбабичосаните кремвирши, които при попарването пускат червена боя, която захабява съдовете ми, а на мястото на кашкавала зейват каверни и стават само и единствено за храна на кварталният помияр, който предано ме чака пред вратата ми всеки път когато се върна. На какво да се зарадвам тук освен на преданият помияр, който незнайно как удушва присъствието ми и всеки път ме чака кротко пред вратата ми. На факта, че успях да хвана хубавото време и да се промъкна от София до Търново и не бях заклещена в ледената прегръдка на непочистената магистрала?
Да се радвам на това, че живея в града, а не в едно от 130-те села в общината останали без ток три дни? Или на необяснимия факт, че три месеца никой не е живял у дома, а дължа сметка на ЕОN 100 лв. за ток!? Че срока на жалбата ми е 30 дена, а аз нямам толкова време да чакам, за да реша този проблем, който някой друг е стоварил на главата ми. Ако платя тази сметка, която не е моя няма да е справедливо нали, защото ще пълня с труда си нечий чужд джоб. Пладнешки грабеж, който нямам намерение да стимулирам. Ако не я платя ще изпусна срока на плащане и тока може да бъде прекъснат, докато дойде време да излезе решението от жалбата ми без да е сигурно, че ще бъде в мой интерес, т.е. справедливо. По-скоро обратното и ще трябва да водя съдебно дело. А аз нямам време да се занимавам с мошеници. И какво правим в такъв случай? Вземам тефтера с телефонните номера, намирам телефона на старата съученичка Верчето, която работи в самолетно бюро на Балкантурист, поръчвам си самолетен билет за най-близката дата, преди да са ми откачили тока, защото се отоплявам с климатик и се измитам по-възможно най-бързият начин преди да я завалял следващият сняг, преди да са ми откачили тока, преди да съм почнала да псувам на глас… и си отивам "вкъщи", защото за мен вече няма две места, а само едно - Франция.
Това тук нито е държава (пълно безхаберие и безконтролност), нито града е град - улици, клокочещи реки, непочистени тротоари, стоки менте), обуща, които пропущат вода, хващаш гъбички от неотработени кожи, ядеш храни, причиняващи стомашно-чревни разстройства, даже и сода каустик може да изпиеш с бутилка бира, чупиш си колата по дупките на пътищата, фирми монополисти - енергото, топлофикация, ВиК те крадат като за световно, даже частниците не те пропускат (предплатени едногодишни такси за кабелна тв и интернет, прекъснати предварително, щом са установили, че абоната липсва)...
Не знам. Нямам обяснение как се справяте с всичко това? Как издържате? Аз нямам вече нито нерви, нито време да търпя всичко това. Отивам си у дома.
Автор: Ружа Братанова, Франция.
Послепис: Прощавай, татко, че не сбъднах мечтата ти, която ти така и не доживя. Не ти стигна времето, защото ти го отнеха. Не те послушах и пях заедно с тях “Времето е наше”, докато загрея, че е тяхно. И аз като теб си бях камуфлаж. Как ти се присмивах за перографираната казармена кутия, в която пазеше отличията си - грамоти, значки, медали “Ударник”, ”Най-добър в професията”, ”Герой на социалистическият труд” и те пращах с тази кутия в кварталният магазин да купиш кило месо, поне едно ти, татко, който си строил Хаинбоаз, заводите в Девня, цялата топлопроводна мрежа на града ни, с мазолести ръце и очи, пълни със сълзи ме гледаше изумен, недоумяващ,
неразбиращ, безпомощен като малко дете, което не знае какво да прави със счупаната си играчка, защото сякаш в миг трябваше да проумееш, че са ти плащали със счупени играчки… и аз ли, те ли? Събаряхме целият ти живот и отнемахме смисъла му безжалостно и безмилостно като нескопосни хирурзи. Отворихме рана в теб и вместо да изрежем тумора до последната му клетка, окепазихме душата ти и я отървахме. Не само твоята, а и на другарите ти, както наричаше приятелите, колегите, наборите си. След промяната на смисъла на тази дума, тя изчезна от речника ни. Татко, вече няма другари. С кавички, без кавички, другари просто няма. За ума ти, работохолизма и добрината ти целият град те помни като вуйчо Братан...
Настана време на голямото отърване. Отървахме родителите си, приятелите си, децата си. Отървахме момента да вземем съдбата си в собствените си ръце тук, у дома. И аз като другите отивам там, където това е възможно.
Татко, прости ми, не сбъднах нашата мечта. Бог ми е свидетел, че исках.
И на мен не ми стига времето. Прости ми, че няма да легна недоволна и нещастна до теб. Неиздържам гледката на оскверненият ти гроб. Твоят и на другите. Тук няма мира даже за покойниците. Прости ми, татко, отивам си вкъщи, където цветята ми ме чакат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар