През лятото на 1991 година станаха доста събития, които заслужават да се отбележат: стачката на 39-те с искане за избори; довършването и подписването под звъна на чашите с шампанско на т.н. гиньоганева, а всъщност на сега действащата, конституция; превратът срещу Горбачов и попарването на всички спотаени дълбоко в душите надежди - сред нашите дебелоглави комунисти - че комунизмът все пак може и да оцелее; обявяването на дата на новите парламентарни избори. Ще представя, както обикновено, своето тогавашно възприятие на случилото се, съпоставено обаче със сегашното мое осмисляне и осъзнаване на смисъла.Гиньо Ганев, да, същият този, престарелият "парламентарист" от тодорживковите парламенти, зетят на историческия превратаджия Кимон Георгиев, а пък сега по ирония на съдбата омбудсман на европейска България, игра главна роля в приемането на сегашната конституция, което именно стана през лятото на 1991 година. Той беше заместник-председател на Великото народно събрание и понеже председателят беше някакъв изкукуригал академик-социалист, наш Гиньо изпъкна като фактически председател и най-активен "конституционалист", разбира се, заедно с момчето Янаки (Стоилов). Догановите депутати също се интегрираха с комунистите да правят конституция, и то в момент, в който икономиката беше в смъртен колапс и беше крайно време за реформи, а не за това конституционно театро, съчетано с патетична говорилня. В други страни в това време се водеше люта битка за коренна промяна на икономическия строй (Полша, Унгария, Чехия) чрез т.н. "шокова терапия", ала у нас "другарите" не бързаха нещо да променят, понеже те бяха заети с преливането на ресурсите на държавната собственост в своите фирми, и за да баламосват народеца, му предложиха това приспивно-омайно шоу, наречено "правене на конституция". Хората на СДС в Парламента се разцепиха по този въпрос, мнозинството, насърчавано от доказани сега ченгета на ДС, се хвана рамо до рамо с комунистите да правят нова конституция, а пък ония 39 депутати (сред тях също изпъкваха някои по-активни ченгета на ДС като Георги Марков примерно), които излязоха с искане за избори, понеже бяха малцинство, се наложи да прибягнат до отчаяни действия: напуснаха парламента, излязоха в палатъчен лагер до него, обявиха дори и гладна стачка. В ръководството на СДС начело с Филип Димитров надделя, неизвестно как, тази втората линия, то подкрепи 39-те, СДС фактически се разцепи на три, което, както се оказа, беше доста полезна за БСП история и ситуация, понеже така беше преотвратено вземането на властта от СДС с голямо и стабилно мнозинство. Стачката на 39-те беше подкрепена и от "масовия седесар от улицата", хората подкрепяха акцията на 39-те, ходеха в лагера им в градинката на парламента, изобщо емоциите се засилиха и се нажежиха, та се наложи ония вътре да се поразбързат, та да направят своето "недоносче", каквото се оказа тази т.н. гиньоганева-лильова конституция. (Лилов тогава беше шеф и вожд на БСП, а той говореше мило-напевно и то така, че собствената си фамилия би изрекъл по този начин: Лильов!)
Аз и друг път съм писал по този въпрос, но се налага сега съвсем накратко да заявя пак своята позиция по конституцията от 1991 г. Тази конституция беше правена прибързано и то с решаващото парламентарно мнозинство на БСП, на ченгесариата от ДПС и СДС, което може да покаже какво е и качеството й: тя се оказа възможно най-лошата конституция, която изобщо може да бъде изобретена. Но пък за сметка на това новата конституция стана най-полезна за проектирания включително и чрез нея така дълъг и мъчителен преход от комунизъм към "свободно пазарно общество". Както и всичко друго, което ставаше у нас през ония години, Конституцията беше правена за да гарантира господстващо положение на най-висшия номенклатурен слой на БКП-БСП и на нейните сателити, а именно за превръщането на комунистите в капиталисти и също за запазване на тяхното водещо влияние върху съдбините на нацията. Тогава в мозъчните центрове на БКП-БСП и на същия този т.н. "стратег" Лильов и на приятеля му Луканов на България се е отреждала съдба подобна на тази, която днес, да речем, има една Белорусия - или пък която имат тираничните бивши съветски републики от Средна Азия. И това, че подобен злокобен замисъл все пак не беше постигнат, а България сега е член на Европейския, не на Азиатско-руския, съюз, се дължи на това, че ДС още в лятото на 1991 г. загуби решаващото си влияние върху опозицията, върху антикомунистическото ядро на СДС. И на тази основа от този момент нататък беше водена дългогодишна мъчителна и трудна битка за промяна на геостратегическата и ценностна ориентация на страната, която в крайна сметка беше спечелена от проевропейските сили на страната, оглавени от реформатора Иван Костов. Но пък силите, които загубиха битката за пътя на България, все пак успяха да вземат реванш в периода след 2001 година благодарение на своето подставено лице Симеон - и по тази причина сега България само формално принадлежи към западната общност, а фактически в страната господства една проруска и пропутинска арогантна олигархия. Която успя да бетонира своето доминиращо положение не само в икономическия, не само в политическия, но дори и в културно-духовния живот на нацията.
Но нека все пак да обособя основните недъзи на приетата тогава конституция, понеже и по този въпрос у нас доста се мълчи. Тази конституция беше изпробвана и проверена в периода след 1991 година и вече с точност знаем всичките и дефекти. Най-напред беше избрана най-неподходящата за България форма на държавата - парламентарната република - без ефективен баланс на различните власти и с най-символична роля на държавния глава. А пък институцията на държавния глава по принцип има решаваща роля за хармонизиране на действията на отделните власти за постигане на единство и целеустременост на държавния живот. В действащата още конституция, която обаче добре обслужва интереса на мнозинството сред политическата класа, се прокара такова отношение на трите власти - законодателна, изпълнителна и съдебна - което може да бъде сравнено с известния принцип на "орела, рака и щуката": всяка действа сама за себе си, и трите са под хегемонията на парламентарното мнозинство, нарушен е механизма за взаимен контрол и взаимно ограничаване, който изобщо не действа, а за сметка на това се стигна до положение за взаимното им блокиране и за постоянната им парализа. Толкова негодна и зле действаща конституция България никога не е имала: сякаш специално се е гледало да се изработи възможно най-лошата конституция и в тази насока са постигнали голям успех. По тази причина днес България има най-корумпираната, най-порочната и склонна към постоянни злоупотреби власт и в трите й ипостаси: и парламентарната, и правителствената, и дори самото правосъдие, което е съвсем скандално. Президентът пък е само позьор, който обаче, бидейки партийно лице, има възможността подмолно да се меси и да прави заговори, каквито, да речем, правеше лицето Жельо Митев Желев: докато беше президент този човек работеше постоянно срещу интереса на своите собствени избиратели и в услуга на партията, с която уж нямаше нищо общо, което едва ли се дължи на глупост, а е по-скоро резултат на някаква зависимост и сговор. Стигна се до положение след цялата поредица от предателства на президента Желев собствените му избиратели да му поискат оставката, и се почна една битка през 1993 година, която доникъде не стигна. Но основата за такива ексцесии е поставена в самата конституция. Също на няколко пъти се разбра, че по конституция не беше предвиден действен механизъм за предизвикване на оставка на некадърните правителства, и се наложи такива смени да стават под натиска на улицата (Беров, Виденов), като държавният глава, който по начало тук би трябвало да има по-решителна роля - то всъщност затова и съществува най-вече неговата институция! - по конституцията от 1991 г. беше изцяло безсилен да се намеси и да защити общия държавен и народен интерес. И така нататък, за съжаление тук нямам възможността - понеже целите ми са други - да се спирам по-обстойно на тези въпроси.
През лятото на 1991 година аз, както вече казах, бях кмет в Долна баня, и отблизо наблюдавах реакциите на хората по повод на случващото се в държавата. Моето родно градче се оказа място, в което демократичните и антикомунистически настроени хора бяха пълно мнозинство, което особено ме радваше. В клуба на СДС идваха ентусиазирани млади хора, но и също по-зрели, цялата интелигенция на градчето беше на страната на СДС и на демокрацията, комунисти си останаха само ония, които години наред се бяха облагодетелствали от предишната власт. Аз се опитах да въведа в града една по-пряка демокрация от атински тип и по тази причина задвижих институцията на общоградските събрания: кажи-речи всеки месец обявявах свикване на общо градско събрание за разглеждане на най-животрептущи проблеми на града. Тогава още си имаше ТКЗС и поминъка на хората зависеше от него, ала вече се бяха появили и хора, които твърдо си искаха бащината земя, а пък някои даже сами си бяха окупирали "бащинията" и заплашваха, че кръв ще се лее ако комунистите отново се опитат да посегнат върху нея. Напрежението по тази линия нарастваше, и ето аз като кмет се захванах да бъда посредник в конфликтите, а това ставаше чрез съвсем свободни дискусии в общоградското събрание. Долна баня, макар и град, тогава беше кметство към община Самоков (заради "окрупняването" на общините от байтодорово време още), и по тази причина аз, кметът, имах съвсем орязани фактически правомощия. От друга страна "другарите" владееха и държаха в свои ръце всички фактически властнически ресурси: икономическата (ТКЗС, Наркооп), комуналната (тяхно беше комуналното стопанство, което те почти вече бяха "приватизирали" и се го чувстваха като свое - те всичко си чувстваха като свое! - и всички други сфери на живота. Аз почнах да развалям бавно техния монопол като правех тия събрания, та да се усети от самите хора, че от тях, а не от благоволението на "другарите", зависи какво ще става. Ето един пример: другарите бяха окупирали и държаха ръководството на местната потребителна кооперация "Напредък". В частност единствената фурна в градчето тогава беше тяхна. Редовно пред фурната се виеха постоянни опашки, появи се недостиг на брашно, хората масово недоволстваха. Хлябът често беше некачествен и недопечен, хората намираха разни боклуци в него и т.н. И ето, аз като кмет свиках няколко общи градски събрания по тия проблеми: на тях ръководството на "наркоопа", съставено все от "заслужили другари", трябваше да отговаря на въпросите на гражданите и да поеме върху себе си техния гняв заради неуредиците. Няколкото магазина за хранителни стоки пяк си бяха техни и си оставаше добрата практика от комунистическо време да се продават дефицитните и по-евтини стоки през задната врата на магазина, и то само за "наши хора" - ето и на тази практика трябваше да се тури край, и то именно чрез задействането на пряката демокрация. Най-големи проблеми си имах с комуналното стопанство - което трябваше да се грижи за почистването, за поддържането на улиците и пр. Другарите си го бяха кажи-речи приватизирали, а то си беше формално общинска собственост, при това го бяха приватизирали до степен, че развиваха несвойствена дейност: бяха купили няколко... тира и развиваха бизнес с международни превози даже! Разбира се, никакви отчети не даваха на мен, кмета, а си получаваха тлъсти поръчки и финансиране директно от кмета на общината, от самоковския кмет, който, познайте, си беше, разбира се, комунист, си беше от БСП! Установеният отдавна механизъм на сговаряне и на злоупотреби с общински средства се опитах да го проваля по обичайния си начин: чрез повече прозрачност, чрез повече гласност, чрез повече и то истинска демокрация. И тези другари от комуналното стопанство, срещу които имаше постоянни недоволства и оплаквания от гражданството, трябваше да се изправят лице в лице срещу разгневени граждани и да дават обяснения на събранията. Имах си големи разправии и със общинския, със самоковския кмет, успях да разваля достлука им с другарите от долнобанското комунално стопанство и по тази причина за няколкото месеца успях да уредя две неща: асфалтирана беше главната улица на Долна баня, а също беше асфалтиран беше и гробищният парк.Пиша тия неща не за да си приписвам заслуги, защото ние тези акции ги планирахме в клуба на СДС, а пък аз ги осъществявах при помощта на демократично мислещите граждани от тогавашната опозиция. Хората обаче видяха с очите си и се убедиха, че управници-некомунисти могат да вършат работа, че те могат да развалят злоупотребите на "другарите-комунисти", и че властта може да бъде употребявана в интерес на хората. Всеки ден в кметския кабинет при мен идваха много граждани, които ми изплакваха болките си, и аз правех всичко, което е по силите ми, за да им се решат проблемите. На тази основа стана така, че се изостриха отношенията ми с чиновниците от кметската администрация, които, знайно е, си бяха назначавани още от комунистическо време и си бяха все червени. Те именно се опитваха да бойкотират мои инициативи, да ми дават умишлено погрешни съвети, всячески се опитваха, вместо да ми сътрудничат, да ми пречат. Тогава аз минах в настъпление - не можех да допусна да са не под мое подчинение, ами да се подчиняват и да изпълняват инструкциите на партийното бюро на БКП! - и почнах да избирам хора за уволнение и съкращение. Тогава именно привлякох и назначих няколко млади хора в поземлената комисия и в кметската администрация и подготвих съкращението на някои от "другарите". Те, разбира се, почнаха да се съпротивляват и да ме шантажират по най-гадни начини: караха ме да подписвам някакви книжа, а пък после се оказваше, че са ме подвели и са искали да ме обвинят в злоупотреби; викаха всякакви ревизори, докато аз бях кмет, в кметството все си стоеше някакъв ревизор да ме проверява; стигнаха дотам, че скриха или задигнаха един съветски транзистор ВЕФ, а пък после ме обвиниха, че аз, кметът, съм го бил... откраднал и пр. дребни неща на префинен комунистически терор упражниха срещу мен другарите тогава. Факт е, че заболяването на сърцето (аритмия и тахикардия) ми започна от тези 5-6 месеца докато бях кмет.
Но пък имаше и хубави неща: хората, които се идентифицирахме като демократи, станахме приятели, събирахме се и по домовете, и в клуба, бяхме в приповдигнато настроение, защото се чувствахме ангажирани с една промяна на бъдещето на страната ни, бяхме млади хора (аз тогава съм бил 32 годишен). Спомням си как танцувахме и пеехме песните на СДС - тогава излезе една касета с предизборни песни, изпълнявани от най-добрите певци на България! - радвахме се, че хората ни подкрепяха, правехме всичко, та да спечелим избирателите и СДС да вдига авторитета си въпреки клеветите, обидите и хулите, с които озлобената комунистическа напаст ни обливаше всеки ден. На мен например като кмет ми пращаха често разни бабаити с дебели вратове, които да ме изнудват или да ме съблазняват с разни "оферти-далавери". Особено голям беше натиска за определяне на строителни петна за строежи на безиностанции (предлагаха ми подкупи, та да ме изобличат!) и най-вече за завладяване на минералната питейна вода, заради която се явиха кандидати, които искаха да получат правата за бутилирането й. Моята стратегия, която ги вбеси, беше: аз съм временен кмет и не мога нищо да реша, нека да се избере новия кмет, тогава той ще решава. Тогава именно от СДС ми предложиха да се кандидатирам за кмет на предстоящите местни избори (те се проведоха едновременно с парламентарните през октомври 1991 г.), но аз отказах: реших да се връщам в Пловдив, в университета, понеже там положението ми беше съвсем висящо. Разбира се, сега вече точно знам, че направих грешка: два месеца след връщането ми в ПУ аз бях уволнен и изритан от другарите в този университет. Така че нито кмет останах, нито асистент, от двата стола, между които избирах, седнах, както е обичайно за тия, дето много мислят, направо на земята.
Една сутрин пък разбрахме, че в Москва е направен преврат и че Горби е свален от власт, и то от най-твърдоглави комунисти и от самото КГБ. Другарите вдигнаха радостно глави: сметнаха, че е дошло отново тяхното време, че комунизмът ще се върне, и че отново ще могат да режат глави като през септември 1944 г. Ненавистната им демокрация сякаш си отиваше и се задаваше пак черната сянка на комунистическата нощ. Два-три дни ликуваха комунистите, и в Долна баня те най-нагло в очите ни заявяваха: свърши вашето време, край с демокрацията, гответе се скоро да усетите нашето възмездие! БСП в София пък два-три дни чака и не посмя да има реакция, в смисъл да осъди преврата, докато СДС най-решително го заклейми, и то още в първите часове. Чакането от страна на БСП да види как ще се развият събитията в Москва й изигра лош номер: всички разбраха, че тия наистина са си все същите, и още продължават да чакат инструкции от Москва, т.е. още са си истински национални предатели. Този път като такива се изобличиха самите те и то по най-глупав и баламски начин: наистина чакаха няколко дни да разберат какво ще стане в Москва, та да ударят поклон на новия си господар! Срам и позор: хубавото е, че целият народ видя колко чинат комунистите. Оказа се обаче, че Горби беше върнат на поста си, а демократичните руснаци начело с Елцин надделяха над превратаджиите! Това беше края на комунизма най-сетне! Другарите у нас посърнаха: и последната им надежда умря! В Москва Елцин принуди Горбачов да подпише декрет за извеждането извън закона на Комунистическата партия на СССР! Исторически момент: този акт беше подписан, руснаците за миг ни изпревариха, забраниха своята комунистическа партия, а нашите комунисти от страх станаха по-ниски от тревата!!! Ето тогава изглежда е бил моментът СДС да призове народа да излезе на улиците с искане за забрана и за разтуряне на нашата БКП-БСП, сгодният момент обаче беше пропуснат! СДС се надяваше да спечели пълна победа на наближаващите избори и не предизвика такава акция за забрана и на българския комунизъм. Илюзия обаче беше, че под действието на този психологически фактор по демократичен път ще се вземе цялата власт: ДС беше направило така СДС да се разкъса на три части, опозицията беше разделена, много гласове бяха загубени, и победилото СДС (щото имаше още две, с "тирета", които не влязоха в парламента, защото не минаха за малко 4% бариера!) нямаше самостоятелно мнозинство: всичко се оказа в ръцете на агента на ДС Доган! Жалка история: така е обаче когато се проспиват решаващите мигове и когато не се действа отчаяно и твърдо в подходящия момент! Моето мнение е, че БКП е трябвало да бъде забранена през септември 1991 г., в предизборна обстановка, и то под силния натиск на улицата, и то с акт на доминираното от самите комунисти Велико народно събрание. Само така то щеше най-после да оправдае името си...Но това не стана. Уви, ние, антикомунистите, не проявихме нужната смелост и дързост. Проспахме решаващия момент да се отървем окончателно от комунистическия мастодонт и го оставихме да трови живота ни и досега. Но и от нас, редовите демократи, тогава почти нищо и не зависеше. СДС беше коалиция от много партии, които в координационните съвети си се отдаваха на празно говорене и много трудно вземаха решение. СДС не беше партия, партия я направи по-късно омразният Костов: и едва тогава демократите у нас взеха цялата власт. А пък Доган беше изтикан далеч от властта и се оттегли някъде из сараите си, за да си ближе раните и да трупа нова злоба, да крои нови отмъщения. На българската демокрация й предстояха най-тежки години на борби и все нови изпитания, та да укрепне и да достигне до своя триумф през 1997 г., когато опозорените комунисти за пръв път бяха изритани истински от властта. А какво стана около изборите през октомври 1991 г. и след това, в месеците, в които управлява първото демократично правителство на Филип Димитров, ще разкажа в следващия очерк.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар