Славната "нежна трансформация" на комунизма в капитализъм (12)

1991 година беше годината, в която се случиха доста неща, заслужаващи да бъдат споменати в тия мои записки. През тази година, м. октомври, се проведоха парламентарни избори, които за първи път бяха спечелени от СДС - тогава се създаде първото демократично правителство на България, начело с Филип Димитров. Но преди да се стигне до тази тъжна победа трябва да се споменат доста процеси, довели до това СДС да спечели само с нищожна разлика от 1% повече от гласовете на БКП-БСП. Например трябва да се обясни защо стана така, че СДС се разцепи и на изборите участваха и две "СДС-та с тирета" наред с истинското СДС. Ето тази бе причината опозицията да не спечели убедително мнозинство и да се стигне до патова ситуация в управлението, при която всичко в крайна сметка зависи от хората на ДС, именно от... Ахмед Доган.

Но да караме по ред. Аз в първите месеци на 1991 г. все още си бях на работа в ПУ, в който бившата катедра по марксизъм водеше отчаяна борба за оцеляване и нагаждане според "духането на вятъра". Ръководството на университета си беше в ръцете на верните на БСП кадри като ректора проф.Н.Балабанов, и катедрата се уповаваше на надеждата, че именно по тази причина ще оцелее въпреки крещящата си парадоксалност. Сиреч въпреки анахронизма, който тогава тя вече символизираше след като вече повече от две година в България уж ставаха промени. Хората в катедрата се бяха поляризирали, както си беше обичайно, на два лагера: на привърженици на опозицията-демокрацията, и на "верни на Партията чада", като за отбелязване е, че от първата група, тази на некомунистите и на "неутралните" (имаше и такива, нещо като "надпартийни" и "независими", наричах ги слънчогледи!) бяха по малко и от пръстите на едната ръка. Аз бях един от учредителите на синдиката "Подкрепа", на синия синдикат в ПУ, и времето ни течеше в безкрайни спорове и съвещания как да се "реформира" катедрата, която символизираше миналото. В тия безплодни спорове си личеше, че се залага на една подличка мимикрия, та белким другарите да запазят местенцата си, където навремето ги е турила "майката-партия-кърмилница". Аз бях доста активен в тия борби, поддържайки страховитата за другарите теза, че катедрата трябва да се закрие, а пък после да се проведат конкурси, и то най-вече за дисциплината философия, която единствена имаше място в един университет. Другите псевдонауки като "научен комунизъм", "история на БКП" и "политикономията на социализъма" трябваше да бъдат пожертвани, независимо от това, че те вече се бяха "преустроили" и вече се наричаха така: преподавателите по "научен комунизъм" мутираха изведнъж в "политолози", преподавателите но БКП изведнъж пък се усетиха като "обективни историци на... България", а пък най-голям и съкрушителен удар нанесоха бившите преподаватели по "политикономия на капитализъма и социализъма", които се извъртяха точно на 180 градуса и станаха ненадейно преподаватели по... "икономикс"! Та моята теза за закриването на катедрата, която се опитвах да прокарам чрез синдиката "Подкрепа", беше за закриването на катедрата, и тази се оказа причината да стана съвсем ненавистен единодушно на всички в катедрата. В един момент се усетих малцинство, защото разбрах, че в рамките и на самия университет общността на демократично настроените хора беше съвсем скромна, а пък хегемонията на комунистите беше тотална. Ето защо живеех с усещането, че самият аз ще стана тяхна скорошна жертва, но въпреки всичко се бях вече прежалил, та се опитвах като ме изритат да си запазя поне честта.

И така, в описаната ситуация минаха месеците от януари до юни. Във Великото народно събрание след създаването на правителството на Попов и след отпочването на някакви реформи от икономическия екип на СДС (Костов и другите) се откри възможност наред с приемането на някои належащи икономически закони да се заработи и върху новата конституция. Във връзка с дискусиите по конституцията в Парламента се произнасяха патетични речи от изявилите се вече като най-големи оратори, сред които блестеше най-вече сега покойният Петър Дертлиев, лидер на социалдемократите в СДС, и неколцина други. Този именно човек беше прецакан по най-подъл начин от Жельо Желев, който успя да стане президент още през лятото на 1990 г., след оставката на комуниста Петър Младенов. Този пък трябваше да се оттегли под натиска на улицата, на "Градовете на истината", на студентски политически стачки, предизвикани заради възмущението от една видеокасета, на която се чуха думите му по време на събията от 14 декември 1989 г., а именно историческата реплика "По-добре танковете да дойдат...". П.Младенов, избличен, дълго отрича, както подобава за комунист, че е изрекъл тези думи, претендираше, че записващото устройство "не го е разбрало правилно", че той всъщност бил казал "По-добре... Станко да дойде...", а пък този Станко (Тодоров) беше председател на тогавашното Народно събрание. Тази хитрост обаче не му помогна, хората се възмутиха още повече и поискаха да си иде незабавно, касетата беше пратена за експертиза в чужбина, доказа се, че е казал именно че танковете трябва да дойдат, и П.Младенов най-после съвсем опозорен си подаде оставката. В Народното събрание започнаха да се обсъждат разни кандидатури, които обаче все не можеха да съберат мнозинство, понеже, разбира се, другарите имаха пълна възможност да си турят който си искат. П.Дертлиев точно тогава беше провален на избора, и изведнъж след консултации между ръководството на СДС (Жельо Желев и компанията му) и БКП-БСП (Луканов и Лилов) съвсем неочаквано беше предложена за президент кандидатурата на самия Жельо. Комунистите под команда гласуваха за него, той беше избран, и под бурните ръкопляскания разчувстваният, ухилен и разплакан от радост че е станал президент Жельо предложи за вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев, бивш вътрешен министър, специалист по прочистването на досиетата на ДС. Овациите бяха френетически и комунисти и опозиция едва ли не се хвърлиха да се целуват, при това и забравиха дори да гласуват за вицепрезидента. Сделката стана ясна, по нашенския принцип "ти на мене, аз на тебе", Семерджиев беше избран с ръкопляскания, а пък веселиновският хитрец Жельо се оттегли на заслужен отдих. Именно да президентства и да се сговаря със своите покровители от БСП за всякакви други дребнички облаги за приятелския си кръжец: той си тури свои хора навсякъде, където можа, някои от тях добре се и облажиха (примерно безскупулният хитрец Петко Симеонов, станал незабавно шеф на прословутата Агенция за чуждестранна помощ, която дои доста време).

Но това всичко стана преди, по-рано, през лятото на 1990 г., още преди падането на Лукановото правителство. А в 1991 г., след отшумяването на събитията около бутването на Луканов, вече парламентаристите почнаха дълги прочувствени дебати около новата конституция. Постепенно хората взеха да усещат, че ни баламосват нещо с тази конституция и с дребнавички спорове примерно кой да ни е химнът, а пък какъв да ни е гербът, или пък какво да ни е знамето, след като страната беше същото време в ужасна криза. И тогава именно се стигна до разпадането на СДС, защото едната, по-голямата част от неговите "велики депутати" почнаха да играят под свирката на комунистите и се хванаха да работят с тях по конституцията. А пък другите, "лошите" в СДС, сред които, както сега разбираме, се открояваха кресльовци-ченгета като Георги Марков, Стоян Ганев и пр., но и хора като Стефан Савов, Ф.Димитров, Ал.Йорданов и др., настояваха да се проведат предсрочни избори, като конституцията бъде отложена за по-нататък. В един момент отношенията на двете фракции се усложниха и обтегнаха дотам, че "групата на 39-мата" (толкова бяха "лошите" депутати, наричани тогава и "екстремисти"!) излезе от Парламента и обяви дори и гладна стачка - седяха в палатков лагер до парламента тия депутати, а пък хората ги поздровяваха и им симпатизираха. От тази именно група се оформи "тъмносиньото СДС" на Филип Димитров, което през есента на 1991 г. спечели изборите. Другите, "добрите" от СДС, сред които се открояваше и Дертлиев, решиха, че трябва да сътрудничат на комунистите за изработването на една нова конституция. Те се почувстваха призвани мисионери-конституционалисти и "бащи на демокрацията", поради което се откъснаха от СДС и си направиха именно своите "СДС-та с тирета", т.е. "СДС-либерали" и "СДС-център". И на изборите тия две партийки за малко не можаха да минат бариерата от 4%, останаха извън парламента, но успяха да откъснат достатъчно гласове, та СДС да няма самостоятелно мнозинство и пълната власт: всичко, казах, в онзи тогавашен парламент зависеше от благоволението на ченгето Доган и гласовете на неговата партийка-балансьор ДПС. Ами и сега, позволете да запитам, нима не е същото?!

Разбира се, че манипулаторите от ДС бяха крайно доволни от един такъв развой на нещата, който при това самите те бяха инспирирали. С всички сили се водеше битка верните на БКП и на ДС хора да заемат възлови позиции в икономиката като "честни частници", като водачи на мафии и групировки, като лидери на борчески структури, които си имаха цели отбори от "момчета дебели с вратлета", та чрез тях рекетираха и изнудваха, и грабеха, и правеха какви ли не далавери на нашата "нежна трансформация на комунизма в капитализъм", правена под диктовката на комунистите и на ченгетата от ДС. Съзнателно употребявам някои понятия, та да се осъзнае по-ясно абсурдността на ония тогавашни процеси, парадоксалността на случващето се тогава пред очите ни. Много несправедливости ставаха пред очите ни, другарите си правеха свои банки, даваха куфари с пари на свои хора, източваха ресурса на държавните предприятия чрез свои фирми на входа и на изхода им, продънваха бюджета, а пък хората плащаха за всичко с глад, унижения, срам и, уви, с премного най-подличък страх. Да, страхът и терорът, които поддържаха комунизма през цялата му история, все още си съществуваха, макар че приеха други форми. Особено силен този страх беше по селата и малките градове.

И така, аз в началото на лятото, като започна ваканцията, се върнах в Долна баня, в моя роден град. Там още същия ден се видях с лидерите на СДС, и се оказа, че имат голям проблем: във временната управа (кметството), където по един закон се бяха учредили "колективни многопартийни ръководства" на общините до провеждането на местни избори, та в тази временна управа човекът на СДС (понеже СДС в Долна баня беше спечелило изборите за Велико народно събрание в града, беше получило най-много гласове!), турен да бъде кмет, се издънил, като си уредил един... апартамент! СДС веднага свалило доверието си от него, и точно в този момент между партиите в града се водеха консултации да се сложи нова временна управа. И тогава на мен ми предложиха, запитаха ме: искам ли да вляза в тази временна управа? Аз обещах да помисля, но не ми се наложи много да мисля: като взех предвид, че положението ми в ПУ беше твърде проблематично и висящо, дадох съгласието си. И така някъде в началото на юни моя милост стана временен кмет на Долна баня.

Моето кметуване - и сега да идете там и да попитате ще ви кажат все същото - ще се запомни с няколко неща. Първо, тогава се назначи поземлена комисия, която според един закон трябваше да урежда въпросите за връщането на земята. Все още си имаше ТКЗС, но дните му бяха преброени. Хората си искаха земята, и скоро щяха да си я получат, а пък ТКЗС-тата отидоха в музея на комунизма. По същото време в градчето имаше силна "Екогласност", екологична организация, която се бореше за чистота и запазване на природата. Имаше едно общинско предприятие, което вадеше пясък в една кариера по течението на река Марица. Те копаеха огромни дълбоки ровове, които се пълнеха с речна вода, нивото на реката падаше, руслото на самата река отиваше все по на ниско, което пък предизвикваше обезводняване на съседните поля. По тази причина Екогласност настояваше да се спре добива на пясък, и аз като кмет взех тяхната страна, фирмата спря да руши природата. По времето на моето кметуване се проведоха и изборите, които СДС в Долна баня пак ги спечели с голямо мнозинство. Но онова, с което ще се запомни моето кметуване, е епопеята с паметника на един местен комунист, чийто паметник беше изтипосан на самия площад и така дразнеше с присъствието си демократично настроените граждани.

"Другарите"-комунисти не са очаквали от мен, че ще се захвана с решаването на този "незначителен" въпрос. Понеже и най-вече защото по една ирония на съдбата моят дядо от страна на баща ми някога е бил нещо като съратник на този изявен комунист в борбите за комунизъм (т.н. "Септемврийско въстание"), да, на водача, комуто именно бяха сложили паметник на площада. Съратници са били, наистина, но дядо ми, баща ми и чичовците ми не се бяха възползвали с нищо от властта преди 1989 г. и си бяха останали обикновени работници-строители през целия си живот. И безпартийни бяха чичовците ми и баща ми до смъртта си. Та когато аз станах кмет ме извикаха в СДС и там един възрастен човек, николапетковист, ми каза, че очаква от мен като кмет да махна паметника. Предишният кмет бил обещал, ала нищо не бил направил. Аз казах че ще видя какво мога да направя по въпроса, ала човекът недоверчиво клатеше глава. Успях да поставя въпроса в кметската управа, осигурих мнозинство, гласува се с един глас повече за махане на паметника, и след час вързаният с въже за шията на главата бюст беше вдигнат и качен на камион, а пък огромните каменни блокове, върху които беше сложен бюстът, също бяха премахнати. Другарите не вярваха на очите си, те ме бяха заплашили, че ще направят живи вериги, за да бранят паметника, ала аз ги изпреварих и изпратих набързо един мотокар, който свърши цялата работа. Този комунист, чиито паметник грозеше центъра на Долна баня, се казваше Кирил Лазаров, някогашен ръководител на т.н. "Септемврийско въстание", после емигрант в СССР, съратник на Георги Димитров, станал там професор по икономика, а пък после след Девети септември 1944 г. е бил дълги години министър на финансите и член на ЦК на БКП. Един вид при комунизма този човек е бил на върха, и по тази причина аз си спомням, че името му се прознасяше с някакъв трепет: по едно време "Партията" дори го беше направила "Герой на народната република", най-висшето звание тогава. Та точно на този пръв комунистически сановник аз бутнах паметника. Комунистите ме заплашиха и ме предупредиха да се готвя за това да си турям собствен паметник на гробищата, пошумяха, пошумяха, пък после мирясаха.

Та ей такива неща се случваха тогава, които може би сега изглеждат доста странно. Ако сега отворите страницата на Долна баня в Уикипедия, в раздел "личности" ще прочетете ето тези учудващи факти: "В Долна баня са родени философът Ангел Грънчаров и Кирил Лазаров, Министър на финансите (1879-1987), при 65,66,67,69 правителство и Министър на Финансите и държавния контрол (1957-1959) при 67 и 68 правителство, член на ЦК на БКП". Доста странно и иронично е това, ако се вземе предвид, че философът е бутнал паметника на великия комунист - ама какви ли не и още по-смешни и странни неща не ставаха тогава, в ония времена на "най-нежната трансформация" на българския комунизъм в капитализъм и демокрация...

А пък през лятото на 1991 г. в СССР комунистите направиха своя опит за преврат срещу Горбачов и за връщаане на времето назад. Разбира се, превратът не успя, комунистическата партия на СССР беше забранена, самият СССР скоро се разпадна, а нашите комунисти посърнаха: надежда вече нямаше. След два месеца СДС ще вземе властта на изборите. Но за тия събития ще разкажа после.

(Следва)

Добави в Svejo