Човекът е тайна, разгадавана отчасти само в любовта

Забележително е, че тъкмо за човека, когото обичаме, можем най-малко да кажем какъв е той. Ние просто го обичаме. В това именно се състои любовта, чудото на любовта, в това, че ни въвежда в колебливото състояние на един истински живот, в готовността да следваме един човек във всичките му възможни превъплъщения.

Знаем, че всеки, когато е обичан, се чувствува като преобразен, като разцъфтял че също и за обичащия всичко се разгръща по новому, и най-близкото, и отдавна познатото. Много неща той вижда като за пръв път. Любовта го освобождава от всякакви закостенели представи, от всякакви идоли.

Вълнуващото, необикновеното, истински интригуващото се заключава в това, че не можем да овладеем напълно човека, когото обичаме; и докато го обичаме. Нека само чуем как говорят поетите, когато са влюбени; те търсят пипнешком сравнение след сравнение, сякаш са пияни, посягат към всички неща във Вселената, към цветя и животни, към облаци, звезди и морета. Защо? Като Вселената, като божията необхватност, безграничен, изпълнен с всякакви възможности, с всякакви тайни, непонятен е човекът, когото обичаме…

Само любовта е способна да го понася такъв.

Защо пътуваме? Правим го и за да се срещаме с хора, които не смятат, че са ни опознали веднъж и завинаги; за да разберем още веднъж какви възможности ни предлага този живот… Те и без друго са достатъчно малко.

Нашето убеждение, че познаваме другия, е краят на любовта, винаги; но причината и следствието тук се подреждат можи би не така, както сме склонни да смятаме - нашата любов свършва не защото сме опознали другия, а обратното: защото любовта ни е свършила, защото силата и се е изчерпала, затова другият човек е приключен за нас като проблем. Такъв трябва да бъде и толкоз. Не можем повече! Отказваме му готовността си да приемаме неговите по нататъшни превъплъщения. Отказваме му правото на истински живот, който остава винаги непонятен, а в същото време сме удивени и разочаровани, задето връзката ни с него не е вече жива.

-Ти не си онова, за което те смятах - казва разочарованият или разочарованата.

А за какво сме се смятали?

За една тайна, каквато си остава човекът, за вълнуваща загадка, която обаче сме се уморили да понасяме. Тогава си създаваме една установена представа, един идол. Това е безсърдечието, предателството.

(Из "Дневниците на Макс Фриш")

Добави в Svejo