Звездата на БСП залезе със съкрушителна сила и сякаш завинаги, но не би... (24)

Пиша тия записки и все се питам: как стана така, че преживяното за тия години не ни помогна да се отървем от наивността си, да поумнеем поне малко, да си извлечем някакви поуки? И защо става така, че толкова лесно забравяме и все прощаваме – ето това последното пък едва ли някой ум ще може някога да го проумее. Държим се като деца, които все една и съща пакост вършат, и сякаш от инат не се отказват от нея; но дори и децата в един момент разбират, че някои глупости съвсем вече не са им интересни. Докато ние, уж зрели и патили-препатили мъже и жени, все не успяваме да го проумеем – и продължаваме да плащаме страшна цена за наивността си. Колко ли пъти все едно и също трябва да се случи, та нещо да примърда най-после в мозъците ни и да си извлечем някоя и друга поука?

Виденовият разгром на икономиката, държавата и нацията досущ повтаря Лукановия такъв – само дето по времето на Виденов Луканов вече беше застрелян, и то на улицата, и то пред собствения си дом, и то като куче. Това събитие, което не си спомням коя година точно стана – в 1995 или в 1996-та, но в едната от двете във всеки случай – даде основание на някои мистификатори да приписват на случилото се какви ли не и една от друга по-умопомрачителни спекулации-интерпретации. Примерно че Луканов искал да сваля Виденов, а пък Виденов бил отпочнал битка с мафията: глупости, ако беше така, защо в такъв случай мафията не видя сметките на Виденов, а уби Луканов?! Разбира се, това убийство е резултат на битки за надмощие на различните кланове на комунистическата мафия и олигархия, някои от които, изглежда, са били подценени и прецакани, та им се е наложило да си отмъщават по този по-груб начин. Луканов, който отпуши бутилката, от която изпълзя злия дух на нашенския комунистически капитализъм, беше жертван, а пък правителството, уж тяхно, не си мръдна пръста да излови убийците – което показва, че много добре са знаели кои са те, ама не са им посегнали, понеже са били все техни хора.

Питам се какво ли друго се случи в тия години, което да си заслужава да се описва? И не се сещам, понеже главното вече казах: успяха тези разбойници да прецакат цялата нация – и до шушка да я оберат, а пък народът замръзна от наглостта, ала стоеше със зинала уста, лапаше мухи и се чешеше, застинал в невярваща гримаса. Но в един момент хората скочиха и поискаха мъст – напрежението се вдигна дотам, че тълпата тръгна да щурмува, да громи и да пали Парламента. А пък “Партията”, за да остане на власт, почна да бие хората, използвайки полицейски сили – с което и подписа присъдата си. Но всичко това ще стане скоро, аз искам сега да каже нащо друго – какви неща се случиха в тогавашната опозиция.

За добро или за зло опозиция тогава си беше само СДС, на който лидер беше вече станал икономистът Иван Костов. Не знам как стана така, но лека-полека СДС почна да набира сила след разгрома в 1994 година, и в един момент почна да удържа и победи. Вътре СДС, имам предвид в организационно отношение, си беше една говорилня-коалиция от всякакви, някои дори и твърде куриозни партии, и ми се струва, че беше истинско чудо, че СДС в ония години, та чак и до 2001 година, когато Костов загуби изборите от “царо”, не се разпадна и не се разцепи. Разбира се, когато в началото на 1997 година се видя, че на СДС се пада мисията да управлява и най-после да извърши всички толкова много години отлагани реформи, тогава Костов предприе една също толкова дълго време отлагана и доста рискована вътрешна реформа в СДС – от коалиция СДС стана партия. И този ход успя, и СДС можа да запази единство чак до 2001 година, което е истински подвиг: за първи път едно правителство изкара докрай мандата си от четири години, та да реши и някои насъщни държавни задачи. Разбира се, тогава ДПС на Доган беше изтикано в ъгъла и стоеше доста послушно: натрупвайки злоба, та да стане това, което си и стана, за да стане проклятието на България. Но изводът е, че ако такива ченгесарско-мафиотски формации като БСП, ДПС, НДСВ и – трябва да признаем това – и ГЕРБ, биват държани извън властта, то едва тогава България ще може да просперира; а когато са на власт, майка ни жална, защото точно тази напаст, независимо от имената, чрез които се дегизира и подвизава, донесе и ще носи и тепърва всички беди на съвременна България.

Сложих в тази група на вредни за просперитета на България и нацията формации и ГЕРБ, защото се иска съвсем минимална проницателност, та да се схване по аналогия същия генезис и същност на тази открито мафиотска структура, която сега напира към властта, та да спасява спешно монопола и господството на комунистическата ни олигархия. Ала ето че се оказва, че мнозинството не схваща фалшификацията, вярва на бат си Бойко, който уж щял най-после всички да оправи; което показва, че всъщност в мнозинството си сме нация или от слепци (но да не обиждам тези хора, слепците, понеже не виждат, ала за сметка на това поне мислят!), или от доказани малоумници и дори идиоти. Ако някой се възмути прекалено от тази квалификация и при това знае всички изложени в тази “Кратка история” факти, то неговото възмущение за пореден път ще докаже толкова простатата истина, че от истината боли – щом съвестта ти не е чиста. Или щом сам още не си осъзнал, че си наивник-глупак. И по тази причина се възмущаваш, че други хора, и то за твое добро, ти го казват, а пък ти се цупиш. Ала иначе истината за нормалните хора е твърде целебна и лекува много рани, поради което си заслужава да се държим за нея - независимо от воя на оплювачите...

Но да си продължа описанието на случващите се в тогавашната опозиция процеси. Та лидерите на партиите от коалицията СДС тогава бяха нещо каквото са “свещените крави” в братска Индия – или каквито са принцовете в аристократичните фамилии. Тях и най-близките им приближени никой не можеше да ги бутне и те си имаха доживотно място в листите и респективно в Парламента, където сякаш също си бяха абонирани за кресла. По тази причина вътре във всяка партия се водеше люта битка за това кой да води бащина дружина, а пък просперираха, естествено, най-наглите и безскупулните. И по същата тази причина много свестен народ беше прогонен от партиите в СДС, беше обруган най-немилостиво от маскарите. И накрая се стигна, пак по тази причина, до този момент, че когато СДС най-сетне взе цялата власт, да няма подходящи хора, които да бъдат турени дори на най-възловите и отговорни постове. Поради което пък на Костов му се наложи да се обкръжи с твърде много безскрупулни, крадливи и некадърни хора – не само в центъра, в централната власт, ами и особено по места. Тогава именно тази напаст взе доминираща позиция в държавата, а пък после направи всичко нужно, та да се омаскари колкото се може повече - като краде почти колкото самите комунисти. Те обаче си остават все пак ненадминати де, нека да не ги подценяваме, щото ще се обидят и ще тръгнат да протестират - или да ни съдят в Европейския съд в Страсбург! Но за това какво ставаше в СДС когато той беше на власт, ще пиша най-обективно после, когато му дойде времето. Понеже имам много преки наблюдения вътре в организациите на СДС, и затова съм станал свидетел и очевидец на много немислими даже куриози.

Костов, бидейки математик и икономист, а пък и човек с известни философски склонности – това го намирам в говоренето му, не толкова в действането му – неизвестно как пресметна и осъществи някои стъпки, в резултат на което СДС почна да възвръща влиянието си. Което си пролича на местните избори през 1995 г., и особено на президентските през 1996-та. Пример за уменията му да осъществява добре пресметнати болезнени операции беше елиминирането на Жельо Желев от президентския пост. Жельо си имаше свои привърженици в СДС, макар и немного, и като едното нищо щеше да разцепи СДС, и то в най-решаващия момент, когато се очерта Виденовият крах – той това, именно да цепи и да убива всеки подем на СДС, поне го можеше, беше го правил много пъти. Костов обаче, имайки несъмнено интелектуално превъзходство над Жельо – мнозина от неприятелите на Костов, ето, Жельо е пример за това, изглежда, точно на тази основа изпитват някаква дива, бесовска злоба към него! – го надигра така майсторски, че горкият Жельо сам и не разбра как хубаво беше прецакан. А като разбра, вече беше късно да реагира, дори не можа да задейства скрития си коз – ДПС и приятелят му Доган – и президент скоро стана лицето Петър Стоянов. Та тогава Костов измисли вътрешни избори в СДС, на които да се явят кандидатите за президентския пост.

Жельо, едно безскрупулно човече с толкова много доказани предателства и вини пред българската демокрация, разбира се, не се посвени да си издигне отново кандидатурата – тя, властчицата, изглежда, се услажда всекиму, особено пък на марксистки "философи" като наш Жельо. Издигна се Жельо, ама беше победен от адвоката Петър Стоянов, доскоро почти никому неизвестен, бивш заместник-министър на правосъдието при Филип Димитров. Петър Стоянов беше издигнат за кандидат-президент от покойния вече Св.Лучников, лидера на “Клубовете за демокрация”. Който, понеже беше доста проницателен човек, сам накрая осъзна грешката си: по-млади, незрели в личностно отношение кариеристчета съвсем не бива да бъдат издигани особено пък на най-висшия пост на държавата. Понеже скоро полудяват и се омаскаряват колкото се може повече – погледнете какво стана със самия Петър Стоянов, погледнете какво сега се случва с толкова баналното лице Георги (тогава още се се знаеше, че всъщност е бил Гоце!) Първанов. Костов пък се е съгласил с издигането на П.Стоянов, макар че може и да е имал нещо наум, но той едва ли е могъл нещо да спре след като си го наумят "князете"-лидери на партиите. Защото Костов тогава едва ли е имал някакъв особен авторитет и власт вътре в СДС, щото беше “безпартиен”, не членуваше в никоя партия в СДС, което, по моя преценка, го е правило и доста слаб в началото поне. Както и да е, Стоянов отначалото се държеше добре, а като го избраха, малко по малко почна да превърта, та да се стигне дотам съвсем глупаво да проиграе шанса си за втори мандат, като почна да целува ръце на Симеона, да се мазни на Догана, а пък седесарите да нарича “разгромени авари”. Но това ще стане много по-късно и после, сега сме още в 1996 година.

На изборите за президент през есента на 1996 г. Петър Стоянов спечели убедителна победа, като сега, в момента поне, не си спомням кой изобщо беше кандидатът на БСП: явно е бил достатъчно безличен. А, да, май се наричаше Маразов, един професор по тракология, който, разбира се, си се провали, понеже и за тази цел е бил турен като кандидат. Защото звездата на БСП залязваше със съкрушителна сила в онзи момент.

(Следва продължение, а пък всички други очерци от този цикъл могат да се намерят ето тук.)

Добави в Svejo