За хляб и свободата си сме способни да дадем, пък за честта да не говорим (25)

Ние, българите, обаче сме доста странен народ: не реагираме докато ножът не опре поне о кокала, и търпим много, до изнемога. Ето в началото на есента на 1996 г. се разбра, че управниците от БСП са посегнали дори и на хляба, като са изнесли комай цялото жито от реколтата, като са посегнали дори и на държавния резерв. Спомням си, че точно по това време Костов като пловдивски депутат дойде в Пловдив и се срещна с гражданството, като на тази среща, това си го спомням много добре, много говори за зърнената и за хлебната криза, която управляващите бяха скроили.

Аз на това събрание даже, спомням си, в един момент доста се разочаровах, понеже Костов говореше предимно като икономист, а не като политически лидер, както се очакваше от него. Той тогава в изказването си предупреди, че се очаква страшен срив, като първия симптом видя в хлебно-зърнения проблем, а също и в инфлацията, която плавно растеше, а пък в един момент скочи и за няколко дни удари тавана. Скоро се разбра, че Костов правилно е оценил тогава ситуацията, че до няколко месеца ще се случат доста решаващи моменти, в които БСП ще загуби властта, а пък опозицията трябва да реши проблемите си, та да я поеме. От този момент, от тази лекция-реч на Костов, чиито думи се сбъднаха изцяло, аз пък почнах повече да уважавам икономистите, чието лице Костов уми от срама: след като разни глупаци като Румен Гечев, виденовият министър на икономиката, и проф.Т.Вълчев, уж голям финансист още от ерата на Живков, се провалиха по всички линии и издъниха даже и цялата държава.

На Никулден в “Каналето” (или вече то май беше наречено “Хъшове”, предаването на Камен Воденичаров и останалите?), или бившето “Ку-ку”, кукувците показаха как един шаран скандира “БСП, БСП, БСП!”, като този шаран, безгласно скандиращ името на любимата на мнозинството българи партия най-после съвсем нагледно показа колко сме нещастни като граждани, като личности и като нация. От този момент настроенията взеха постепенно да се радикализират, не заради шарана, ами защото хората почнаха да осъзнават как жестоко и за пореден път са прецакани от БСП. И в един момент вече бяха готови да бъдат поведени на щурм срещу мафиотско-комунистическия бастион. Но когато изчезна хлябът, и особено пък когато хлюбът стана 500 лева, сиреч когато управниците измъкнаха и хляба от устата на благодушния народец, тогава всички скочиха, ала вече беше късно: месечните пенсии в този момент се стопиха за няколко дни до размер с тях да може да се купят 5-6 хляба (2-3 долара!), а пък учителските заплати тогава, спомням си го добре, станаха цели 4-5 долара! Българският народ се вдига, запомнете добре това, само когато посегнат и на хляба му, това е една горчиво изстрадана истина, до която неслучайно съм стигнал; дори за сиренцето и сланинката народът ни може да прости, но посегне ли се на дъхавия топъл хляб, край, той зарязва всичко и скача да се бие. Точно така стана в онези паметни дни от края на 1996 година.

Виденов си даде оставката през декември и тогава комунистите си избраха за лидер антинатовецът-национал-комунист Първанов – което показва колко им е акъла. Първанов, който после стана голям приятел на сръбския диктатор Милошевич и на иракския Саддам Хюсеин, стана лидер на БСП в наистина доста тежък период. В това време пък братята сърби от опозицията всеки ден, в киша, сняг, студ излизаха да протестират против режима на Милошевич – и това подаде идея и на нас, българите, какво следва да правим и ние. И тогава и ние, нашенските граждани, почнахме малко по малко да излизаме на улицата на демонстрации, студентите също се вдигнаха, надигането стана кажи-речи масово, понеже, както казах, вече и хляба ни бяха взели: разрухата стана мълниеносно и тотално. Сутрин търговците зареждаха нещичко от борсите, а до вечерта трябваше да вдигат на няколко пъти цените ако искаха да не са на червено: левът се срина. И ето в тази ситуация искам да разкажа един случай, който никога няма да забравя.

Спомням си че в ония дни аз – както и повечето граждани – обикалях във всяко свободно време магазините в напразни опити да купя поне един хляб, та да нахраня детето си. Жена ми правеше същото, ама из други райони на града, та да си провери и тя късмета. Фурните нямаха брашно и по цял ден се чакаше брашно, а пък ако случайно някъде докарваха някой и друг чувал, това брашно трябваше да се замеси, да вкисне или да бухне малко, пък после да бъде опечено и продадено. Щом като някъде в квартала хората забележеха, че пред фурна се стоваря брашно, хората мигом правеха огромни опашки, и почваха да чакат кога ще стане хлябът. А пък като станеше след някой и друг час, почваха се дори битки за горещия, дъхащ на хубаво току-що изваден от фурната хляб. Докато пък се печеше хлябът, гражданството преглъщаше, надушвайки с изострените си от глада сетива омайния мирис. Казах, че хлябът има възлово положение в българската национална психология и характер, и заема това място, което примерно във френската или американската психология заема… свободата! Ние за хляб и свободата си сме способни да дадем - такива, уви, сме! И сме го доказали много пъти, а пък за честта да не говорим!

Та ето че ставаха огромни опашки за хляб пред фурните и пред магазините, в които евентуално някога можеше и да дойде малко хляб. И аз като виждах такава опашка, на която стояха бодри пенсионери, веднага се нареждах, понеже се доверявах на тяхната безпогрешна, проверена през годините на социализма, интуиция за тия неща. Та стоя си аз на една такава опашка, а около мен стоят разни бабички, които мило си говорят разни приказки. Водеха си всякакви разговори, разказваха си какво ли не, и се чувстваше някакво странно и перверзно весело настроение, съвсем неподходящо за тежката ситуация. И аз, понеже съм нещо като психолог, наострих уши. Изведнъж чувам ето този разговор, който ме накара най-напред да онемея, а пък после да се ударя по челото и да почна да вия от кеф:

Една бабичка рече:

-Ех, абе какво да ви кажа, хубаво все пак стана, че отново се появиха опашките, та да се видим, да си поговорим. Че от доста време откак това ужасно СДС беше на власт опашките взеха, за жалост, че изчезнаха. И ние някак си се отчуждихме един от друг: излизаш до магазина, купуваш каквото ти трябва за няколко минути, и се връщаш да се затвориш зад четирите стени на панела. И така ден след ден, година след година! Ами нетърпимо беше станало направо вече: да нямаш с кой да си обмениш някоя и друга дума…

Разказваше това тази бабичка, а пък аз, чувайки тия думи, не повярвах отначало на ушите си! И по тази причина в един момент взех да се шипя тук-там, та да разбера дали не сънувам: то от този глад, дето ни беше ударил, май почнахме да сънуваме и като сме на крака, подобно на конете, дето спят прави и сънуват ечемик или овес. Огледах се да видя какъв беше ефектът от тези странни думи връз публиката, и забелязах нещо, което ме накара да се облещя: никой не се възмути! Напротив, всички кимаха утвърдително с глави и слушаха бабичката така, сякаш тя изказваше, подобно на древногръцка Пития, най-съкровените им чувства! В този момент друга бабичка взе думата, та да прибави и тя своя възвишен трепет по така дълбоко трогналата душите тема:

-Тъй ами, госпожо – другарко де, ама нека да го кажа госпожо! – напълно сте права! И много добре го казахте: този капитализъм, дето го домъкна омразното СДС, ни доведе дотам да се чувстваме чужди, да станем егоисти, да станем студени като лед: наистина не е шега да нямаш с кой да си обмениш една приказка по цял ден! Ех, как добре си живеехме едно време при социализма на опашките, чувствахме се единни, обичахме се сякаш повече, обменяхме мисли и чувства, абе нямам думи вече! Хубави времена бяха, наистина хубави! Добре че партията сега пак е на власт та се погрижи отново да се появят опашки и да се видим отново. И да си обменим по някоя и друга топла човешка дума…

В този момент аз за малко да изпищя вече от възторг, ама се сдържах с огромно усилие на волята: исках да чуя и другите реакции на публиката. Най-внимателно се взирах в лицата на хората, даже лекичко, за да не будя подозрение, че съм изследовател, се отместих настрана, та да видя колкото се може повече лица наведнъж. И какво видях ли? Ами нищо особено: сякаш всички бяха потънали в сладки спомени за опашките при социализма; не се забелязваше и следа от възмущение или простест! Изумих се, все пак, колкото и да е, не вярвах, че комунизмът е нанесъл чак такива нелечими поражения върху душите на нашия иначе доста благодушен народец. Обади се и един старец с вид на библейски патриарх, ама без неговата одухотвореност; личеше си даже отдалеч, че е абсолютен идиот:

-Дай Боже, ето, сега се върнаха опашките, и изчезнаха стоките от магазините, дано скоро партията намали цените, и въведе отново купонната система! Та да се поохраним пак малко ние, пенсионерите, че туй СДС с тия пълни магазини, но пък с ужасно високи цени, ни доведе дотам да приличаме на концлагеристи. Ето, само кожа и кости сме вече, я! (Той лично, в интерес на истината, си беше доста охранен, ама да не връзваме кусур на човечеца!) Ала партията ще се погрижи за всичко, аз затова толкова силно я обичам и ще й вярвам завинаги! Туй, дето става сега, е замислено от нашата мъдра и непогрешима партия, та да се върнат пак ниските цени, а заедно с тях и социализмът! Ех, справедлив е Бог, доживяхме този велик момент, слава!!!

Аз в един момент, спомням си добре, по време на прочувственото слово на стареца, взех да се съмнявам дали вече не съм умрял от глад и душата ми по някакъв странен начин да се е озовала на партийно събрание на ППО на БСП в… ада?! Зверски почнах да се щипя, а и едно съмнение ме караше да не вярвам даже и на ушите си: дори и в ада да е, но какво пък ще правя точно аз на партийно събрание на комунистите - пък макар и в ада??! Не, не е възможно това, явно всичко ставаше наяве!!!

Наистина в този момент взех да вия, не знам защо точно: от кеф ли за изследователската находка върху българската национална душа, или пък от мъка, че принадлежа към нация, в която мнозинството са чак толкова големи кретени! Не знам, не мога да реша и досега защо завих и изревах. Но в следващия момент, след като публиката се извърна към мен, се съвзех и почнах, та дръпнах една реч, която си беше в мой стил; дори не е нужно да пиша какво казах, вие сами вече сигурно се досещате.

Като казвах пламенното си слово пред тази историческа и така носталгично настроена опашка, забелязах, че в един момент тук-там в очите на хората от опашката, особено пък в очите на по-младите, почнаха обнадеждаващо да блещукат някакви искрици на здрав разсъдък. Това страшно ме въодушеви и по тази причина станах, както е обичайно за мен, още по-красноречив. Наистина няма смисъл да казвам какво казах тогава, всеки може да се сети какво казах, не е толкова трудно.

Бабичките роптаха, ръмжаха, скърцаха с ченета, пък млъкнаха и се отдадоха на мили спомени за хубавите едновремешни опашки, в които, естествено, е нямало гадни безчувствени и неразбиращи романтиката на комунизма седесари като моя милост. След няколко часа чакане, в които цялата опашка, състояща се от потънали в нерадостни мисли гладни хора, никой не посмя повече да се обади, та, казвам, след няколко часа мълчаливо чакане хлябът най-после беше опечен и набързо продаден. И набързо изяден де: коварното на мекия хляб е че бързо се яде и после пак си гладен. Както и да е, но ето, в тази връзка аз все още се питам: кога ли и акълът ни като нация по същия начин най-после ще вземе та да уври донякъде и после дори и да се поопече поне малко - и да заприлича на нещо като престане някога да е чак толкова... зелен?!

(Следва продължение, а пък всички други очерци от този цикъл могат да се намерят ето тук.)

Добави в Svejo