ЛЕКЦИЯ ЧЕТВЪРТА: Как живеят философите?4.1.Живот и философия, или философия на живота и жизненост на философията
Вероятно се занимаваме с философия не просто ей-така, от нямане какво да правим, не за развлечение или пък само за разкош, а заради самия живот; казано е “Не за училището учим, а за живота” (Сенека). Което с пълно основание може да се преведе и така: “Не за философията философстваме, а за живота”. Отношението между живот и философия, или за практическата полезност на философията, по тази причина е един от основните въпроси на философията. Вероятно увлечението ми по мъдростта зависи от това как живея, това изглежда е безспорно: ако живея изцяло бездуховно, глупаво, бизсмислено, то един такъв живот просто няма как да ме импулсира към занимания с философия. А е вярно и това, че от моето веднъж появило се увлечение по философията зависи това как ще живея занапред. Каква е тази свързаност между живот и мъдрост, между отношение към живота и отношение към мъдростта?
Ако моята любов към мъдростта не влияеше на живота ми, то тогава тя щеше да се окаже съвсем безполезна. А тогава, разбира се, нямаше да има смисъл да се занимавам с философия. Но пък ако мъдростта служи на мъдростта, не на живота, то какво ли би означавало това?
Винаги е имало такава една тенденция някои философи един вид да се гнусят от “прозаичния живот”, понеже те самите били отдадени на чистия и неосквернен “философски дух”; в чистите пространства на духа нямало място за живота като такъв, ала пък нима и духът, и самата философия, трябва да са лишени от живот? Разбира се, не, философията в нейното истинско понятие, или философията по идея, е живот, е своеобразен израз на живот, духът също е живот, ето защо от живота един вид… няма отърване: докато сме живи, няма как да се отървем от живота. По тази причина високомерното отношение на някои невникнали в същината на философията философи към непосредствения жив живот е просто показател на тяхната и философска, а пък и, предполага се, на тяхната личностна и човешка безжизненост.
Всъщност има една така зависимост: доколкото една личност е истински жива, а не само наужким, то този факт оказва мощно влияние върху жизнеността на собствената й философия. Запитайте се какво тогава значи един човек да живее без философия: нима такъв един мним живот не наподобява по-скоро смъртта, а не живота? Защото става така, че философията, пък и самата мъдрост, са непресъхващ извор на жизненост и на живот, а пък тази жизненост на философията постига своите пулсации, способни да променят живота ни, тъкмо от жизнения потенциал на душата и тяло на човека, занимаващ се с философия, именно на философстващата, на отдадената на мистерията на живота личност. А пък отдадената на мистерията на самия живот философия, веднъж родила се, няма как да няма мощет ефект върху жизнеността на самата личност: ако даваш, многократно повече ще ти се даде. Така че ония, които се щадят, страят се да не изразходват или пък да изхабят жизнеността си, и по тази причина се мъчат да я икономисват, лишавайки се от най-належащи нужди на душата и на духа си, такива няма да усетят върху душата си невероятно мощния ефект на една жизнена и жизнелюбива философия, който с нищо друго не може да се сравни. Или по-скоро може да се сравни само с благотворния ефект върху духа ни както на изкуството, така и на религията като две други значими форми-извори на духовен живот.
Ето защо, философствайки умело, ще започна да живея и поне малко по-мъдро и разумно. Надеждата е, че някак си философията ще ме “прихване”, или пък ще ме “зарази” мъдростта с жизненост дотам, че да мога да променя живота си. Ако пък в живота си открия – в зависимост от това как живея – “частички” мъдрост, то това, безспорно, ще преобрази и моята лична философия на живота. Моята лична философия на живота всъщност е моята стратегия за смислен и изпълнен с духовна благодат живот. Ако не се възползвам от тази възможност, то аз ще пропилея златни шансове да се доближа и приобщя към великото тайнство на живота, от което ще бъдат ощетени както животът ми, така и личността ми. А животът ми е даден за да натрупвам жизненост, която пък носи в себе си своеобразна автентична мъдрост – като единение с великата мистерия на живота! – животът ми обаче не е даден да служа на смъртта, на безжизнеността, не на живота. Живеят ли всъщност ония, които се задоволяват да живеят без философия? Възможен ли е изобщо един такъв живот?Разбира се, не: мъдростта се намира в някакво тайнствено единство със субстанцията на самия живот. Само тя – автентичната и жезнелюбива мъдрост или автентичният живот, оплоден от непресекваща любов към мъдростта – може да ми даде неговата истина. Без нея възниква съвсем реална опасност да пропилея без смисъл живота си. Това означава, че трябва да направя всичко за да се добера до нея.
Всъщност, оказва се, моето как живея е най-важното, към което трябва да насоча патоса на своята философия. Трябва да мобилизирам всички свои вътрешни сили, целия си душевен и духовен потенциал, за да намеря сили и да я постигна. Това не е неизпълнима задача ако искам да съхраня своята изначална предразположеност към живия живот, отдадеността си на неговото велико тайнство. Да, животът за човека е една неизразима с думи и непонятна мистерия, към която се приобщаваме само като живеем, чрез живеене, което е импулсирано от страст към неговата тайна. Дали тази страст към живота всъщност не е другото име на любовта към мъдростта? Но това, че все пак живея – и искам да живея най-пълноценно! – е предпоставка на все по-засилващата се моя увереност, че ще се справя, че няма да загубя верността си към живота, която именно прави човека жив и отдаден на живота.
Не мога и не бива просто “да се оставя” на живота, така не подобава да се живее съзнаващият себе си и разумен човек. Защото така – оставайки се на непосредствените импулси на самия живот – живеят единствено животните, нашите събратя по живот, чието живеене си има своята прелест, но не тя трябва да вдъхновява все пак разумния човек. На мен, като самосъзнаващ се човек ми се налага да бъда властелин на собствения си живот, да бъда господар на живота си. Но кой ще ми гарантира, че ако направя така, ако го постигна, то моето съзнание за живота няма да ощети наслаждението от непосредствено преживявания ми живот? Какво ще излезе от живота ми, ако допусна моето съзнание – и разсъдъкът ми – да станат негов господар?
Това са най-сложни въпроси на моята философия на живота, на които тук не можем да отговаряме. Ще го направим в съотвегната тема. Нищо друго освен философията не може да отговори на тези въпроси. Само философията може да ги проясни най-изчерпателно и основателно. И това може да го постигне само философията, която съм в състояние да постигна със своите сили, а не някоя друга или чужда философия. Човек не може да получи наготово философията си някъде, примерно както си купува костюм по мярка в магазина.
Моята философия не може да е прост консумативен продукт – или изделие на някаква конфекция, която се произвежда по всеки вкус и тертип. Аз самият трябва да изстрадам своята философия, да застана със живота си зад нея, да вложа себе си и своята природна – телесна и душевна – жизненост в нея. Аз след това трябва да оправдая своята философска стратегия за живота в самия живот, да я проверя доколко работи и доколко е пригодна да поеме в себе си невероятната мощ и неизчерпаемия потенциал на живота. Ето така аз виждам – засега – дълбоката и неизразима свързаност между живот и философия, която така силно ме импулсира за занимания с нея.
(Следва, а останалите лекции от този курс можете да прочетете ето тук.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар