Дали философията няма бъдеще… зад себе си? (5.1.)

ЛЕКЦИЯ ПЕТА: Има ли философията бъдеще?

5.1.Дали философията няма бъдеще… зад себе си?

Разсъждението, пък и разговорът за бъдещето на философията – имаща зад себе си хилядолетна история – може да започне оттук: как стои философията в един модерен свят, в който все по-малко са непрактичните хора, или човешките същества, отдадени на умосъзерцателни активности? От една страна философията е най-древно човешко постижение, което има твърде богата история – това поне е безспорно. И в същото време философията, независимо от всичко, трябва да бъде най-точен изразител на съвременността, на най-значимото, което може да вълнува човека. Не се ли оказва, че наистина философията е много странна и твърде необичайно стои в този наш така практичен и устремен в технологичния прогрес век?

Сякаш днешните хора дори вече нямат време да се занимават с “духовните неща”, които по право са отстъпени на “духовниците”, на специализираните в общуване с духовния свят странни индивиди: всяко нещо вече е предмет на тясна специализация, а пък времената на енциклопедистите отдавна са отишли в историята. Имаме си дори психология, която най-практично ще погледне и на вътрешния свят, скрит зад всеки две човешки очи – и за какво ни е на всичкото отгоре философия, която така невнятно говори за същото: за духа, живота, свободата, истината…

Вярно е, че и днес всеки уважаващ себе си университет има своя философски факултет, който сякаш увенчава сградата на знанието и му придава една универсалност и всеобемност, а също и цялостност. Разбира се, студентите сами ще решат имат ли нужда от философия, ето защо дали някой ще избере за своята “обща култура” и някой философски предмет, си е негова лична работа: философията не се натрапва никому. Разбира се, малцина са тия, които в днешно време ще имат усета да приобщят чрез философията съзнанията си към един друг, чисто духовен свят, и на тази основа ще погледнат със съвсем други очи на съществуващото. Но нима не е било същото и във всички други епохи на историята, когато философията пак не е била за “простолюдието”, а е била нещо съвсем елитно и елитарно? Ако изключим времето на древна Гърция и донякъде Рим във всички останали епохи философията е била едва ли не израз на ексцентричност или на екстравагантност, без която прекрасно може да се живее. Но не важи ли това с особена сила днес, когато съвременният човек по съвсем други начини задоволява своите духовни нужди и съвсем рядко осъзнава, че изобщо съществува покрай другото и философия. Която обаче може да ти каже тъкмо онова, което никой друг нищичко не може да ти каже?

И ето че с неизбежност се изправя коварният въпрос: нима краят на философията, така дълго чакан, не е вече наближил? Ще умре ли философията, има ли тя бъдеще пред себе си? Или бъдещето на философията отдавна е… “зад нея”?

Да, наистина, не се ли оказва, че това е естествен процес: нещо се ражда, живее, умира - за какво изобщо може да се съжалява?! Философията, бидейки нещо живо, се подчинява, предполага се, на този така естествен ритъм на живота. А тя иначе е живяла твърде много, даже неприлично много: няколко хиляди години! По тази причина за дълго живелия човек казваме: “Той има голямо бъдеще… зад себе си!” (Нашият голям писател Димитър Димов, примерно, е написал една пиеса, наричаща се “Жени с минало”! Другояче да се каже същото може ако се използва този стилистичен обрат: жените с минало имат голямо бъдеще, ама не пред, а... зад себе си!) Не е ли и философията сполетяна от тази неотменима съдба: след времената на нейни триумфи и постижения идва моментът, в който отреденото ти време е зад гърба, а пък бъдещето се е "изцедило" в миналото. И то до степен вече да е съвсем късно за нещо да съжаляваш, а от теб се иска просто да приемеш неотвратимата си орис, обричаща те на неминуем залез, а също, уви, и на раздяла с този свят.

Защото ако не го направиш, защото ако не се примириш с отреденото ти по природа, току-виж си станал за смях: както тези стари дами с минало не подобава за философията да иска да се подмлади, да крие възрастта си, да се преструва на свежа, жизнена и пр., и то нищо че, напразни са тия усилия. Ако философията е имала наистина велико минало – в лицето на постиженията на най-великите й представители, които са нещо като духовни наставници и учители на човечеството! – тя трябва да запази известно достойнство и при раздялата с един свят, който изглежда съвсем няма нужда вече от нея.

Впрочем, какво бъдеще е заслужила философията? Дали съвременната философия, наследница на така богато минало, ще може тепърва да постигне нещо ново и забележимо? Тя има ли перспективи, или всичко, което е “могло да се каже”, “вече е казано”? Може ли да се смята, че “няма нищо ново под слънцето”, “всичко е суета” и пр.? Това също са доста коварни въпроси, които обаче са съвсем неизбежни.

“Старата дама” – философията – обаче се държи крайно високомерно и съвсем не иска да слезе от пиедестала; напротив, излиза с нови и с все по-нови претенции. Кажи-речи има самочувствието на младенец, за който животът едва сега започва. Дали пък философията, подобно на вампир, не се храни със свежестта на толкова млади съзнания, които, няма как, са за първи път на този свят, и по тази причина едва тепърва трябва да се вписват в него? Ако е така, то бъдещето на философията във всеки един миг едва сега започва. Сиреч великото й минало съвсем не й пречи да се чувства винаги и все по-призвана да бъде водач на младите по пътищата на живота и на свободата. Всичко, което на младия човек тепърва му предстои – и неустоимият порив към истината, така характерен за младостта, и трепетите на любовта, и тайнствеността на самия живот, който съблазнително мами, и възвишеността на оня свят на културата и ценностите, без приобщаването към който все по-трудно се живее… – изглежда и за философията са все наново и наново поставяни въпроси, които изобщо не са загубили чара на новостта. Защото неумолимо си стоят пред всяко едно ново и търсещо съзнание. И по тази причина философията впива в себе си от жизнеността на младостта, а пък, възможно е, тъкмо на тази основа тя е постигнала – защо не? – и идеала на вечната младост, на безсмъртието! Извод: тия, които не искат да остареят, нека да се занимават с философия - и тя ще ги направи неподвластни на времето. Понеже ще ги пренесе в един друг свят, където време не съществува. Ами какво да правят пък младите? Ясно какво: младите са така пристрастени към младостта, че едва ли ще поискат някога да се разделят с нея - тогава?!

Известно е, че векове наред алхимиците са търсели някакъв тайнствен “философски камък”, който, стрит на прах, и погълнат дори от стареца, може да му даде безсмъртие; ала на стареца му е бил нужен също така и еликсир на младостта, защото за какво ни е безсмъртие без младост?! Ето че алхимиците търсели тези две неща: философски камък и еликсир на младостта. Търсили са ги настойчиво, дори по-страстно, отколкото са търсили и средство за превръщането на оловото в злато: защото за какво са ни вечна младост и безсмъртие ако пък сме бедни и нещастни?! Дали пък не се е отказало, че алхимиците, следвайки някакви първични най-основни желания на многострадалното човечество, са търсили всъщност нещо, което хората отдавна са имали – и което е давало и младост, и безсмъртие, и неоценими богатства?

Защото философията е точно това: тя гарантира на занимаващите се с нея и безсмъртие, и вечна младост, и такива богатства на духа, които с никои други богатства не могат да се сравнят. Мнозина изобщо не могат да разберат как е възможно това, примерно не им се удава да схванат как така духът на човека съхранява завинаги живостта си, ако човек навреме се приобщи към философията – сякаш философията му помага да консервира и запази завинаги собствената си младост, осигуряваща жизнеността на неговия дух даже до последния му ден. Разбира се, някои неща можем да ги разберем само впоследствие, а не предварително, те може да се открият едва в пределите на философията, а не когато си едва на прага й и извън нея.

Ето защо “прекалено дългото минало” не винаги е предвестник на залеза, както е в човешкия живот. Има закони на духовния свят, които са коренно различни от законите на материалния свят, в който живеем. Философията е странница, която е тук, при нас, но е дошла от един далечен и непонятен свят: света на духа, на идеите, на мисълта. В този свят няма преходност, старост, развитие и пр., защото в него са именно и вечните истини, от които се управлява нашият, тукашният свят. В света на духовното даже време не съществува, там царува вечността, непреходността. И обитател на този свят можеш да станеш едва благодарение на философията; други пътища, до който се достига до него, и които са дадени на човека, са пътя и на религията, а също и този на изкуството. В света на духовното няма младост и старост, затова повелята е: философствайте усърдно!

Ето защо философията – жителка на един друг свят, но странен пришълец в този, в нашия свет, се държи тук като гостенка, която обаче е не по-малко интересна отколкото са интересни за немислещите, да речем, т.н. “извънземни” или пък “зелените човечета”. И от нас се иска просто да влезем в безкрайни, изключително любопитни и увличащи ни разговори с тази невероятно любезна гостенка, която ще ни каже по свой си начин онова, което иначе никой друг не може да ни го каже.

По тази причина философията винаги е преизпълнена с нов живот. Тя не е осъдена да живее само със спомените си, с разказите за онова, което е било. Напротив, тя е устремена към бъдещето за човека. И какви са ония, или какво е станало в такъв случай с душите на ония, които най-настойчиво и дори натрапчиво искат да ни внушат, че философията е само “старата бъбрива дама”, на която никой не обръща внимание?!

(Следва, а останалите лекции от този курс можете да прочетете ето тук.)

Добави в Svejo