Каква истина носи в себе си съвременният човек? (5.3)

ЛЕКЦИЯ ПЕТА: Има ли философията бъдеще?

5.3.Каква истина носи в себе си съвременният човек?

Ясната представа за съвременността, в която така или иначе участвам – а не само “присъствам”! – ще ми даде много. Защото, безспорно, както още нашият Левски е отбелязъл, не просто ние сме във времето, а и то е в нас. Да бъдеш съвременен – и също така истински съвременник на своето време – означава да си близо до най-съществените потребности на епохата, до ония насъщни задачи, които самото време поставя, и едва на тази основа да си изработиш жизнена философия или стратегия, която има шанса да е ефективна и успешна.

На това основание – а именно че всяко време е “населено” с толкова много уникални и неспирно търсещи, всяко за себе си, своята истина човешки същества – всяка епоха е крайно различна с всички останали. Вероятно в някакво отношение моята епоха превъзхожда всички останали, но в друго, да речем, е по-непълноценна. Това обаче поставя пред мен неотменната грижа да вниквам в уникалния смисъл на моята епоха, да постигам нейното своеобразие. По някакъв непонятен начин аз откривам себе си в своето време, в моята съвременност – и откривайки стъпка по стъпка самия себе си, аз неусетно се приобщавам и към духа, съзнанието, културата на моята епоха. Оказва се, че няма как иначе да живеем – да живея някак си извън своето време е непредставим абсурд! – от времето и от епохата си няма как да избягаме и да се скрием. По тази причина от нас се иска да се адаптираме към тях и, адаптирайки се, да наложим своя неповторим личностен отпечатък в съвременността си. И така моят личен жизнен свят става неотнимаем компонент на огромния жизнен космос, с пулсациите на който ние неотвратимо съществуваме.

Да, но тук именно мога да се запитам: съществува ли “прогрес” (не просто видим, а действителен!), или пък всичко върви към упадък? Мога ли да приема, че съществува напредък и в идеите, съзнанието и мисленето на съвременните хора? “По-добри” ли са разбиранията на моите съвременници в сравнение с тези на хората, живели по времето на Платон например?

За да отговоря основателно на тези въпроси се иска да имам не просто интуиция, но и съзнание за жизнеността на всички предишни времена, и да я сравня с тази на моето време. Иска се също някаква особена “координатна ценностна система”, в която всяка епоха да намери своето място, та да се очертае кривата на духовно-личностното израстване на човечеството. Разбира се, на въпроса накъде вървим еднозначно не може да се говори: или възхождаме, или пък преживяваме упадък, или, накрая, всичко си е все същото, и сякаш се повтарят едни огромни цикли, в които наново и наново се възпроизвеждат някакви вечни и все едни и същи модели на съзнание и живот, от които не можем да избягаме.

Привърженик на идеята, че човечеството преживява един неудържим и жесток упадък на ценностите и на жизнеността, е немският философ Фридрих Ницше. И причина за този упадък е това, че разумът е станал властелин на живота, че нашата жизненост е сразена от коварния натиск на този тираничен господар. Съзнанието на модерния човек е показателно за степента на израждане на жизнеността, което пък се изразява в това, че съвременните хора са станали слаби, жалки и нещастни, но за сметка на това изключително високомерни, ала и съвсем кухи и в горделивостта си. Разбира се, днешният човек не може да осъзнае и признае степента на преживявания упадък, защото той самият именно е този упадък, упадъкът не е извън нас, а в нас самите. Според този възглед е имало времена, съвпадащи с най-първичните епохи, в които хората са били силни и жизнерадостни, и всецяло са се отдавали на трепетите на самата жизненост, проявяваща се без никакви ограничения, защото разумът – този враг на жизнеността – едва е блещукал. Но в тия времена хората са били спонтанни, импулсивни, ала диви и “некултурни”; успоредно със заякването на разума постепенно пресеква жизнеността, която е тиранизирана жестоко от този прекалено самонадеян господар. За да оправдаят пред себе си своето израждане и слабостта си, хората си изобретяват съответните ценности на слабаците, а именно измислят си морал, и това е моралът на недолюбващите живота. Нашата култура е рафинирана, но болезнена, тя е израз на една болест на духа и на жизнеността, а пък и съзнанието ни се раздира от неразрешими дисонаси. Това накратко е гледището на Фридрих Ницше.

Разбира се, има и исторически оптимисти, които тълкуват коренно различно развитието на духа и на културата. Пример за такова оптимистично тълкуване е концепцията на Георг Фр.В.Хегел. За него историята и културата е неудържимо шествие на все по-разгръщащия се величествен човешки дух, оживотворявано и оплодявано от идеята за свобода и от истината, която се налага въпреки всичко. За Хегел разрастването на разума, както се вижда, е симптом за прогрес, неговата философия се покои на една такава вяра в разума (и в науката!), която е твърде разпространена за по-новото време, за вековете след Ренесанса. Вярата в разума обаче е доста коварна: на основата на надценения разум, който се самообявява за господар на живота, се стига дотам човешката свобода да бъде тотално прокудена – и това най-ясно се проявява не само в теорията и доктрината, ами и в практиката, в историческия възход, триумф, но и в провала, в краха на комунизма. Защото едно такова общество, каквото си го представя недоразбралият Хегел негов ученик Карл Маркс, всъщност не е друго, а една диктатура и жестока тирания не дори на разума, ами на най-плоския и едноизмерен разсъдък, който съвсем не разбира и не уважава живота. Безжизнеността на едно такова общество, което заради безразделната тирания на самонадеяния разсъдък е неизбежна последица от варварското потискане на човешката свобода, с което ще бъде запомнен комунизмът. Разбира се, точно по тази причина комунизмът се изроди в една кошмарна поредица от ексцесии, жестоко насилие над човечността, патологични и садистични кръвопролития, в едно тъпо линеене на жизнените сели на човека, което доведе дотам жизнеността едва ли не да пресекне, и то в душите на огромни маси от нещастни и непълноценни хора. Разбира се, комунизмът пропадна, нанасяйки обаче тежки и трудно зарастващи рани в душите на милиони хора, които тепърва трябва да се приобщят към жизнения свят на свободата, на самоинициативната и самодейна личност, гордо поела живота и бъдещето си в своите ръце.

Затова следва да се запитаме нещо друго. А имено, има ли прогрес в идеите, в смисъла и в същността – или нашите предимства са само външни, материални, несъществени? Наистина, живеем във велико време, което дава огромни шансове на човека. Но и поражда твърде много въпроси, на които всеки трябва да отговаря сам. Например, това, че “имаме компютри”, с какво ни прави “по-истински”? По-добре ли разбира живота човекът на моето време – в сравнение с хората от отминали времена? Умеем ли пълноценно да се наслаждаваме на живота или, без да го съзнаваме, всъщност сме едни нещастници, които се самозалъгват с някакви външни постижения, ала дълбоко вътре в себе си се чувства крайно неудовлетворен от това как живее. Но пък не иска да го признае и пред себе си, и то именно по причина че не го съзнава…

Съвременният човек, който търси истината за самия себе си, се измъчва от твърде много такива коварни въпроси. Например, “по-вярно” ли живеем ние, или само съзнанието ни е по-усложнено, по-обременено, “по-рафинирано”? А може би нашето съзнание е само по-объркано? Дали пък не се е стигнало дотам, че ние (поради нашата усложненост) не забелязваме простото, но съдбовно важното? Ето на тези въпроси неизбежно ни се налага да си отговаряме сами, което именно и показва, че философията не само че не е предразположена да умре, но, напротив, преживява своя нов ренесанс.

Въпросите нарастват главоломно. Ето още примери. Какви предимства ни дава това, че нашата наука, безспорно, е по-развита, че техниката ни е по-напреднала? Може ли обаче да се каже за нашата философия, за идеите ни? Не сме ли забравили ние, съвременниците, изворите на своя живот? Не сме ли ги подменили с непълноценни заместители?

Аз не искам тук да давам своя отговор на тези въпроси, защото това може да повлияе на читателя. Най-истинското е той сам да потърси своя отговор, аз на това залагам. Този е верният път във философията – да не чакаш нищо наготово, а за всичко да се бориш сам, всичко постигнато да е единствено твое постижение и заслуга. Моята задача тук в повечето случаи е да очертавам проблемите, да въвеждам в тях, но в никакъв случай да не ги предрешавам. Защото свободата – това първо условие на автентичното философстване ме задължава да процедирам по този начин.

Ето и още няколко други въпроси, върху които е добре да се помисли по-настойчиво. Имаме ли ясни виждания относно смисъла, който ръководи живота ни? Не си ли позволяваме да живеем в тъмнина относно онова, от което зависи всичко останало? Изпитва ли моят съвременник удовлетвореност от живота си? Изпитвам ли аз самият задоволство от това как живея?

Имам ли критерий за разграничаване на истински значимото от онова, което няма особен смисъл, което само е “камуфлаж”? Може ли нашата наистина напреднала наука да ми даде този критерий? Може ли тя да ми отговори убедително на живота защо живея?

Дали вярата в науката не е съдбовно недоразумение? А дали отдадеността ни на “техническото правене” на всичко, в това число и на самия живот, на собствения живот, не е коварно заблуждение? Не е ли то изпълнено с непредвидими, но фатални последици, които не разбирам?

Мога ли да се ориентирам във всичко това без философия? Или пък, търсейки своите ориентири, аз неизбежно стигам до своята философия? Може ли, впрочем, да се живее смислено без философия?

Аз смятам, че тези въпроси са добра основа за да се навлезе в проблема, фиксиран в заглавието. Което, както отбелязах неколкократно, е един ефикасен начин за пробуждане на самото желание, а също и за задоволяването на потребността от едно живо, автентично и личностно философстване. Каквато, впрочем, е и моята цел: да помогна за пораждането на тази така вдъхновяваща предразположеност на душите ни към него.

(Следва, а останалите лекции от този курс можете да прочетете ето тук.)

Добави в Svejo