Само с истината се живее достойно, иначе не… (35)

Ясно е, че когато е на власт, изпитанието за една партия е много по-голямо и тежко, отколкото когато е в опозиция; така стана и със СДС в периода 1977-2001 година. Проявиха се, избликнаха наяве много коварни социо-психологични и дори народо-патологични комплекси, които иначе си дремят във всяка партия. Моята обобщена диагноза за този период е “личностна недостатъчност”, което включва и ценностна такава, и трябва да се признае, че тази диагноза има сила не само върху дясна реформистка партия като СДС, но и за всички останали политически организации.

При това трябва да се отбележи, че сред други политически организации, като БСП, ДПС, “Атака” или ГЕРБ, тази недостатъчност – личностно-ценностната – е дори в още по-отчайваща форма, ала там, в подобен род организации, личностният фактор по принцип си стои на съвсем заден план, поради което кризата сред него не може да има такива тежки последици. Да вземем като пример една такава ченгесаро-милиционерска “партия”, каквато е ГЕРБ, която при това претендира да е дясна, което само по себе си е връх на всички абсурди: милиционерският манталитет просто няма как да има дори и най-бегло отношение към ценностно-личностният комплекс, който стои в основата на дясната идентичност. Личността и нейната свобода е център на този идеен комплекс, който наричаме дясна идентичност, което пък означава, че по принцип тази идентичност не може да се прояви при колективистично-общественически и мафиотски структури, каквито са ГЕРБ, БСП или “Атака”. Ето по тази причина една криза в личностно-ценностната по характер дясна идентичност просто няма как да ги засегне, понеже те нямат допирни точки с нея. Ето защо в периоди на криза на личностното начало – която, впрочем, вещае една насъщна, назряла потребност от поврат и растеж в това отношение – популистко-колективистично-мафиотски партии като изброените преживяват своите най-велики дни на триумфи и възторзи. Респективно на това техният залез и гибел ще дойдат неумолимо едва при започнал растеж на личностния фактор не просто в някакви организации, ами и в самата общност като цяло. По тази именно причина – понеже качествената промяна на обществото, която очакваме и която ще донесе така желания поврат в развитието на нацията, няма как да не е свързана с този растеж на личността! – бъдещето е на автентично десните граждански сили на нацията.

Но да се върнем към края на управлението на кабинета Костов. Тогава именно се разбра, че въпреки проявилите се недъзи и злоупотреби на лица от управлението, това управление на Костов и на СДС е успешно: напредваха преговорите с Европейския съюз, реформите особено в икономическата сфера бяха завършени, позарните сили започнаха своя растеж и почнаха да дърпат напред живота на нацията, в един момент отпаднаха визите за пътуване в страните от Европейския съюз, стабилизираха се икономиката и финансите, хората усетиха известна сигурност, чувстваше се, чу тежкото остана назад и пр. При това положение се появи съвсем реалния шанс СДС и Костов, да спечелят втори мандат – разбира се, като направят нужното за да се обновят и да скъсат с позорните явления, които ги дискредитираха до този момент (клиентелизмът и вакханалията на кариеристите, на крадливите). Много добре си спомням, че тогава, в края на 2000-та и първите месеци на 2001 година, се усещаше масово: СДС и Костов имаха шанса да спечелят още един мандат, за да доведат докрай започнатото, за което имаха и едно морално право. БСП в оня момент беше затънала в ужасна криза, персонализирана в баналността на нейния лидер Гоце Първанов, всички при това си спомняха докъде доведе страната и нацията тази партия, и затова нямаше никакъв шанс тя да спечели доверие и мандат за управление. Тогава, за зла участ на мафията и на олигархията, нямаше ГЕРБ, нямаше дори и “Атака”, и в един момент в лабораториите на родната ни ченгесарница са почнали да обсъждат вариант за действие, за да предотвратят зловещата, злокобната за тях възможност Костов да спечели още един мандат. И тогава генералите от ДС, които дълги години дърпаха конците, се сетиха за онова чудо от Мадрид, което по тяхна команда се размърда в един момент и заяви най-после политически претенции. Ясно беше още в оня момент, че Симеон е единствен шанс за тия сили, свързани с мафията и с комунистическата олигархия, ясно беше, че той се размърда по тяхна заповед, от което можеше още тогава да се направи извод, че Симеон и неговото набързо скалъпено НДСВ, са просто оръдия за възвръщане и осигуряване на безразделното господство на нашата посткомунистическа олигархия. Сега, от перспективата на случилото се, този извод е съвсем законен и доказан.

Симеон в първия момент сякаш – поради съзнаваната най-вече от него самия личностна несъстоятелност и некадърност – се опита да се намести властта, но само като президент. СДС направи някои спънки чрез хората си в Конституционния съд, и тогава се разбра, че това даже е добре дошло за него: той дори придоби допълнителен ореол на “страдалец”, който “костовистите” не допускат до властта – въпреки желанието на “народа”. Тогава Симеончо дръпна една-две вулгарно-популистични речи, с които окончателно спечели сърцата на жадуващите така силно миличките лъжи, жизнено необходима хранителна среда на нашите родни наивници. Защото, представете си, жестокият Костов за тия четири години имаше наглостта да говори само истината, жестоката истина за нашето реално положение, и изискваше от народа само жертви; това беше отдавна писнало на нашите наивници, които си отдъхнаха, когато Симеончо почна да ги залъгва по един толкова възхитителен начин: “само за 800 дни прословутото българско трудолюбие”, ех, да, как добре го е казал пустият му Симеончо, “… ще доведе до забележем ръст в доходите…”, майчице, обичаме го този наш Симеончо, велик е, да търчим да гласуваме за него, уррааа!

Лъжльото Симеон дойде на върха на вълната, която се образува от един неудържим изблик на най-подличките черти на нашата българска национална психология: обичаме, мама му стара, лъжите, и ненавиждаме, мамицата й, истината! Въпреки всички отрицателни явления в управлението на кабинета Костов и на СДС, за които аз достатъчно писах вече, онова време ще се запомни с това, че властта общуваше на честна основа с гражданите, и правеше каквото може за да се импулсира тяхната инициатива, та да поемат в свои ръце живота и бъдещето си. Държавата нищичко не обещаваше, а наблягаше на така грозната за българските сърца истина: не чакай нищо наготово, ако чакаш държавата да реши твоите проблеми, ще има да чакаш много, колкото се чака писмо от умрелите, погрижи се сам за себе си, бъди твърд, всичко зависи от теб самия. Разбира се, един такъв десен реализъм съвсем не беше по вкуса на възпитаваната толкова десетилетия в най-коварни комунистически илюзии маса от нашенски наивници. Разбира се, правителството на Костов, като заложи на един безпощаден реализъм, не можеше да спечели симпатиите на тия хора, които обаче си отдъхнаха и скочиха в неописуем възторг, когато Симеон дойде със своите опашати лъжи: имало, майчице, справедливост на този свят, ето, милият Симеончо ще се погрижи за всинца нас! Ето от тази глупава сантименталност на нацията, изразяваща се в нейната склонност, в нейния пиетет към лъжите, дълго задържана, с идването на Симеон избликна като огромна вълна на най-варварски лъжлив популизъм, който даде властта на жълтите шмекери. Да, на изборите от 2001 г. Симеон спечели пълно мнозинство и сформира кабинет, който щеше да управлява с таланта на цялата ДС, пръсната не само в партията му НДСВ, но и в сродните й партии ДПС и БСП.

Почна се тежко и абсурдно време. Време на изпитания на нашата преданост към свободата и към демокрацията. Жалко е ако все още не схващаме неговата абсурдност. Жалко е също, че мнозинството у нас не съзнава грозните опасности за нашата свобода и демокрация, които нарастват след идването на Симеонча, и които днес цъфтят в ужасни цветове в лицето на неудържимия възход на неговите следовници в изкуството да залъгваш благодушния народец: бат ви Бойко и милиционерската партия ГЕРБ.

Аз добре си спомням ония дни на опиянение и преклонение пред “месията” Симеон, от които бяха обхванати сърцата на нашите непоправими наивници. Скоро те ще изпищят ужасно, защото тия 800 дни, в които щеше да се случи чудото, минаха и заминаха, а нищо не се случи: в един момент дори и най-големите наивници от народа разбраха, че Симеон яката ги прецака. Глутницата лъжци и крадци около Симеона за тия години се развихри така, както и… турчин не се е развихрял. Пардон, турчинът-ченге-комунист Доган се е развихрял и повече, и се развихря все още, той, признавам, е ненадминат, надминат е само може би от своите учители от БСП. Симеон и Доган управляваха цели четири години, в които “революционерът” бат ви Бойко беше най-примерен служител на едновременно и на властта, и на мафията: той уж ловеше мафиотите, а пък те, представете си, ги пускаха, той пак ги ловеше, горкият, а пък те пак ги пускаха! Тази тъпа комедия продължи толкова дълго, че в един момент, на фона на крещящата личностна недостатъчност на Симеон, дори и бат ви Бойко взе да изглежда и наподобява личност: любовта на народа се пренесе от царя върху… коняря му! На изборите през 2005-та година БСП спечели най-много гласове, стана първа политическа сила, а пък “царят” мигом се прегърна с комунистите, не че и до този момент не се прегръщаше с тях, не че и до този момент не управляваше с тях де. Целта беше ясна: заедно да крадат, заедно да “усвояват” еврофондовете през своите “обръчи от фирми”. Принципът на поделяне на облагите беше железен 8:5:3 – 8 дяла за другарите от БСП, 5 части за хиените на Симеона и лично за него, а пък само три дяла за мошениците на Догана! А в това време нацията от наивници налбюдава с отворена уста вакханалията на разбойниците, които я управляват, зяпа с отворена уста, и чат-пат само гони наглите мухи, които искат да кацнат в устите им. И нищо…

Разбира се, кукловодите почнаха да мислят начини да се подсигурят: подсигуриха се дори двойно. Най-напред ДС, съвместно с руското посолство в София, задвижиха проекта “Атака”. Народът за миг пак обезумя, ала в един момент се разбра, че този креслю Сидеров плаши не само турците (които се прегърнаха плътно зад гърба на Догана, който пък, за тази услуга, изглежда, плати на Сидерова!), та разбра се, че Сидеров няма да може да поеме властта, понеже не става за нищо. Тогава се даде задача на медиите да превърнат един простоват пожарникар-милиционер в… “народен любимец”, “герой на нацията”, “спасител” и пр. дивотии. Това стана за около две годинки, и сега нашата комунистическо-мафиотска олигархия пее и танцува в упоение: господството й сякаш е осигурено за вечни времена, почти както е и в Русия! Да видим обаче какво ще стане… то ще стане каквото си го направим сами, няма как иначе…

Разбира се, България преживя и един велик триумф: страната влезе в Европейския съюз!!! Тия, които пречеха най-упорито това някога и изобщо да се случи – комунистите, ченгета, Гоце, Моце и Симеона! – окрадоха, сиреч оглавиха и този триумф на нацията! Този, които имаше най-голяма заслуга това да се случи – Костов – беше изтикан най-назад, в галерията, а пък напред стояха ония наглеци, с най-силните лакти. Излишно е да казвам – защото това всички вие, драги ми читатели, го знаете прекрасно! – че Костов и реформаторите у нас бяха тотално оплюти по невъобразимо нагъл начин от медиите, от същите медии, които ни пробутват за “народен чиляк” мафиота дон Бойко. Логично е, само това да беше, оня, който има нещо в черупката си, ще може да си направи изводите кое как е, ама де такива хора из Българско?!

Аз смятам дотук да свърша тия записки. Тази “лична история” на съвременна България, признавам си, доста ме увлече и я писах с вдъхновение. Но е време да спра дотук, понеже случилото се след 2001, и особено пък това след 2005 стана пред очите ни, в това число и пред очите и на по-младите. За които, всъщност, описах случилото се преди това, когато са били по-невръстни – и по тази причина нищичко не помнят. Написах всичко това, понеже, убеден съм в това, историята си трябва да я знаем. И също, което е още по-важно: трябва да я разбираме!

Личният момент и личната ми престрастност в една “лична история”, разбира се, бяха неизбежни. Но не бяха, надявам се, излишни. Възможно е мнозина страшно да съм ги уязвил с това мое писане: това е неизбежно, ние, слава богу, не сме еднакви! Ако някой силно ми се е нервирал за тия мои преценки, това ме радва: аз точно този ефект съм целял. Защото само по този начин се освобождават душите от някои коварни илюзии, които иначе са непоклатими. Истината често е болезнена, особено при ония, които са били дълго залъгвани с лъжи, и по тази причина нямат пиетет към нея. На тия хора, мисля, че мога да им поднеса тук своите извинения: но, подчертавам, направих това “злодейство” за тяхно добро. С лъжата не може да се живее, тя е удобна и върши работа до време, ала глобално за нищо не става и води до коварни беди и ужасни разочарования. Колкото по-рано човек се освободи от нея, колкото по-скоро прелъстената от лъжата негова душа възжелае свободата си, толково по-добре.

Именно с този умисъл написах своята “лична история на съвременна България”: защо ми се иска все повече от нас, българите, да почнат да живеят с истината за нас самите. Заради тази идея съм способен на всичко. А съм способен на всичко – не обаче злоумишлено да навредя на човешко същество! – защото добре зная, че ще започнем да живеем нормално и човешки едва когато се пристрастим към свободата, а пък на лъжата подрежем без жалост корените в душите си. И едва тогава ще се избавим от колосалната си наивност, която ни е донесла толкова много беди. И която е непростима за един народ, лутащ се така неумело към истината за себе си. И то не кога да е, ами чак в началото на 21 век!

(Край, а всички други очерци от тази поредица за съвременната ни българска история могат да се намерят ето тук.)

Добави в Svejo