ЛЕКЦИЯ ШЕСТНАДЕСЕТА: Човешката субективност и екзистенцията16.2.“Познай самия себе си”
“Какво е човекът?” (“Какво е това човек?”) е знаменитият въпрос на Имануел Кант, който той постави за център, средоточие на своята философия. А иначе това е въпрос, който едва ли някога ще престане да интересува човека; така или иначе човекът най-много занимава човека.
Европейската култура и цивилизация започва с надписа върху фронтона на храма в Делфи (“Познай самия себе си”), който Сократ приема за девиз на своя живот и на своята философия. Не мога да приема, че питането за човека е въпрос, който интересува само “философите”, т.е. е “чисто философски въпрос” – и в същото време изпълнен с безразличие за хората. Това е преди всичко един действително човешки въпрос, който касае всеки един от нас. Станало е така, че именно философията (като дълбок израз на човешкото), се занимава най-вече с темата за човека – и по този начин задоволява една съвсем човешка потребност, нуждата от разбиране на самия човек. (Но нима и изкуството, или религията, дори и много от науките не са насочени в корените си към проблематичността на човека за самия човек?!) Интересно е да се запитаме как звучи този вечен въпрос днес, за нас, съвременните хора, живеещи в началото на третото хилядолетие. Дали в “най-модерното време” не сме забравили за най-важното, бидейки обременени от толкова много култура, от своето така усложнено (и объркано?) съзнание?
Същевременно ако “най-важното” и “най-значимото” е и най-простото, най-ясното, то е добре да се разбере дали тези последните все още си намират място сред тежките пластове на едно префинено, изключително усложнено и прекалено “всеобхватно” модерно съзнание – което обаче е застрашено вероятно от това да е забравило за корените. Тези два момента съдържат в себе си предизвикателството, което ме подтикна да се заема с изясняването на съществуващата в душите ни (т.е. един вид “реално” и “в действителност”!) съвременна практическа антропология, или “човекознанието”, което отговаря на нас самите – каквито сме. Това направих в своята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ с подзаглавие “Етика на достойнството”. Ето по-долу главното в нейната идея.
Става дума за една разпиляна в нашите дълбини и недостатъчно проявена модерна представа за човека, която така или иначе определя нашето отношение към самите себе си, а оттук и към всичко онова, което изобщо съществува. Не може да се отрече, че от това как и доколко разбираме себе си, зависи останалото, т.е. как и по какъв път осъществяваме самите себе си, как употребяваме живота си, как живеем, какво искаме, какви неща ценим особено и кои подценяваме, кое сме склонни да избираме за свой приоритет и кое оставяме обикновено на по-заден план, или пък изобщо не забелязваме, пренебрегваме. Този вкоренен в нашата дълбока вътрешност усет за човешкото и за човека (за който ние на съзнателно ниво почти никога не си даваме сметка, но въпреки това от който сме така зависими!) трябва да бъде поставен пред едно непредубедено проясняване и изявяване.
Казано е, че “човек не владее онова, което не разбира” (Гьоте), тогава какво означава да не разбираме тъкмо себе си? Да живеем в една непроявена, смътна и дори тъмна представа особено за себе си (която точно затова е извор на безчет коварни илюзии!) – нима това трябва да бъде допускано или пък незабелязвано, подминавано без внимание от нашето иначе критично и “вездесъщо” съзнание и самосъзнание? Наивността относно самия себе си вероятно се заплаща един ден, неадекватността относно най-важното не може да не бъде изкупена даже с лихвите – какво следва от това? Не бива да се оставяме на сляпото предубеждение, че “човекът е ясен само поради факта на нашата неотделимост от него”, че той ни е познат като белия ден, огрян обаче от слънцето на нашата фалшива (защото е устремена в погрешна посока!) заинтересованост най-вече от всекидневно-маловажното, ефимерното, мимолетното, нетрайното. Как можем да се самозаблуждаваме, че “не е възможно да не разбираш тъкмо себе си!”, “защото аз винаги съм при себе си и другаде просто не мога да бъда” и т.н.?
Това, което мнозина приемат за основание на ненужността, излишността и дори безперспективността на познанието на човека (понеже един вид “ние по начало всичко си знаем”!) всъщност е истинската основа на неимоверната трудност на самопознанието, най-трудното, по думите на Аристотел, познание, което изобщо може да се изправи пред човека. Защото от него произлиза всичко останало, защото тук са корените на онова, което наистина може да има някакъв смисъл за човека. Тогава не се ли оказва, че основанието за тази наивна незаинтересованост всъщност е действителното основание за това страхливо бягство от най-трудното, от онова, кое е най-значимо за човека, за всеки един от нас, което съвсем не е израз на достойнство? Усетили трудността на самопознанието, захвърляме всичко и се втурваме да бягаме по-далече – нима това е достойната позиция за човека, който иначе живее с претенцията, че всичко познава или може да опознае, че нищо не може да издържи на неговия прехвален познавателен устрем?Ако в началото на третото хилядолетие ние, подобно на старците, живеем обременени от толкова много знания и познания, ако имаме така богато и развито съзнание, то тогава какво означава нашето детско лекомислие относно онова, което ни касае най-пряко, което съвпада с нас самите? Означава едно: нямаме смелостта да се вгледаме в себе си, забравили сме и нехаем за корените, за страшните бездни и дълбини, които всъщност ни правят това, което сме в своята автентичност и истина. Позволяваме си да се движим по утъпканите пътища (разрасналото се подобно на тумор обективно-научно-позитивно знание на нещата, извън човека съществуващи!), без да се питаме за верността на посоката и за невидимата цел, под властта на която сме загубили свободата си и т.н. И тогава какво излиза: не става ли така, че онова, с което се гордеем, е тъкмо нещото, от което трябва да се срамуваме?
Става дума за водеща тенденция в съвременната култура, която потиска кълновете на едно все пак съществуващо саморазбиране на човека, проявило се особено през последните два века. Културата, която е склонна да игнорира човека, да го изключва от сметките, да го пренебрегва и заобикаля като проблем пред самия човек, срещна в тези знаменателни десетилетия съпротивата на една коренно различна култура, която поставя човека тъкмо в центъра на своите търсения, която приема, че без човека всичко друго е лишено от смисъл и значи придобива своите измерения единствено благодарение на човека. Тези две култури или пък философии, всъщност екзистенциални нагласи спрямо съществуващото, едва ли могат някога да бъдат примирени, тяхната несъвместимост не позволява това. Опасността обаче е друга: не бива да се допуска да живеем с едно изкривено съзнание, което забравя за изключителното място на човека, и което (тъкмо защото се е разраснало прекалено!) се опитва да елиминира, да задуши противоположната тенденция, търсеща корените на човешкото и внимателна, чувствителна и уважаваща преди всичко друго най-вече човека.
Затова в последните два века съдбата на човека, неговата свобода, истините на съществуването му, времевите хоризонти и историчността на битието, достойно за човека, “страховитите измерения” и дълбините на “прекалено човешкото” (Ницше), дисонансите и жизнените антиномии на вярата в Бога (Достоевски), без която човекът губи смисъла на живота си, спонтанно саморазкриващата се и многолика човечност в нейната истина и в съдбовността й за битието на съществуващото, наречено човек (Хусерл, Хайдегер), неутолимата човешка жажда за автентичност, явяваща се квинтесенция на неуморната воля за живот (Шопенхауер), коварствата на властта, упражнявана върху всички нас от тайнственото несъзнавано (Фройд) и т.н. са символите и знаците, трасиращи пътя на модерното самопознание и саморазбиране на човека, което имаме като наследство на духовния кипеж, свързван с условно наричаното човекознание (антропология) в пределите на философията, на близката до нея психология, а също и в полето на изкуството на това време. Това бях особено длъжен да кажа: съзнанието за революционност и претенциите за поврат (заемайки се с писането на своята книга) са ми напълно чужди. Но моята задача е друга и време е да я уточня.
Човекознанието, подобно на всяко друго знание, съдържа в себе си възможността безкрайно да се усложнява, да придобива прекалено абстрактен, в някакъв смисъл и чужд на човека характер. Но хората, изглежда, са устроени така, че малко се интересуват от теории, а ги вълнува най-вече годното за живота, приложимото във всекидневието, полезното при употреба. (Да си спомним в тази връзка Гьотевото “Суха е теорията, братко мой, а дървото на живота зеленее…”!) В теориите иначе ясните и прости истини, значими за човека (а всички истини винаги са прости; сложното съдържа момент на безчестие!), по необходимост губят своята непосредственост и пределната си понятност не толкова за ума, колкото за сърцето, поради което наистина стават безразлични за неизвратения човек. Заниманията и отдадеността на чистите теории изисква пренастройване на всекидневната и непосредствена човешка нагласа, обслужваща живота, и в този смисъл наистина изкривяват погледа, действително са извратени – макар че в друг смисъл също са проява на особена човечност, за мнозинството обаче изглеждаща като нечовечност, като нещо нечовешко! Да търсиш истините за себе си в тежките книги и в специалните изследвания на прочутите философи и психолози (и особено в плявата на техните посредствени епигони!), не е привично занимание за обикновения човек – а такива сме всички ние.Но същевременно сме, както ще видим, уникални и страшно различни, индивидуални, неповторими и пр. Ние в това си качество придобиваме една парадоксална “обикновеност”: необикновените, различаващите се от човешкото, оказва се, са тъкмо стандартните, еднаквите, “новите хора на комунизма”, “типовият продукт” на социума. Необикновените в смисъл на надарените, превъзхождащите другите, талантливите и гениалните, всъщност са такива защото са довели до изключителност споменатата човечност, свеждаща се, повтарям, точно до тази уникалност, т.е. изключителност. Накратко казано, да си човек не е друго, освен да си изключителен, различен и пр., т.е., но само в този смисъл, “обикновен”! Значи известно външно безразличие към достиженията на модерната философска антропология (този термин употребявам съвсем условно) с нейната излишна усложненост и дори античовечност е съвсем разбираемо. Не е по силите на всеки, пък и едва ли е и необходимо, да се пренастройва и да третира себе си тъкмо като учен, това наистина е нечовешко. Вместо това (нека учените да се занимават със своята в много от случаите самоцелна ученост!) човешко е да търсиш именно ония пригодни са самия живот истини, без които съществуването е съвсем невъзможно. Да искаме от всеки сам да открие тези скъпоценни частички истина в тоновете баласт на съвременната ученост, е все едно да искаме невъзможното; това също е нечовешко, защо трябва човекът да бъде подлаган отново на такова изтезание?!
Това, че знанието е обременително (поради което то е непосилна тежест даже и голяма част от учените, изнемогващи от прекалената си ученост!), а също и суховато, е нещо, което е безспорно. Знанието затова и не е толкова привлекателно за обикновения човек, изпитващ иначе дълбока потребност от житейските истини, без които съществуването наистина е невъзможно, най-малкото изцяло абсурдно. Тук обаче има нещо, което е особено важно да се разбере: формата на знанието (за човека или пък за каквото и да било) се оказва неподходяща за изразяване на онова, което особено интересува човека, но в същото време позволява една съобщимост, една възможност за споделяне и предаване на постигнатото от човека и касаещото самия него. Езикът на знанието (с неговата често пределна абстрактност, отвлеченост, схематичност, сухота, “убийствена скучност” и пр.), независимо от предимствата на точността, не позволява да се обхване и изрази тъкмо човешкото.
А това е така, защото научността се свежда до пренебрегване на субективния момент в порива й към някаква самонадеяна “обективност” и абсолютност.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар