ЛЕКЦИЯ ШЕСТНАДЕСЕТА: Човешката субективност и екзистенцията16.3.“Ние, цивилизованите, на знания станахме богати, но не и на мъдрост”
Следователно научният език (а в неговото поле съществува знанието в съвременното разбиране) е склонен да бяга от човешкото и субективното, поради което е особено неподходящ в сферата на познанието, третиращо човека. Затова и науките, чиито предмет е човекът (антропологията като наука, психологията от позитивистичната насока, точната социология, теоретизиращата история, обективното изкуствознание и пр.), говорят за всичко друго, но не и за онова, което може да заинтригува човека като човек, т.е. неизбежно изневеряват на задачата си, увличайки се в конструирането на една научна, т.е. нечовешка реалност. Как е възможно, нима не е позор това, че знанието за човека, “правено” при това, да се надяваме, от човеци, е абсолютно безразлично тъкмо на човека?!
Същевременно обаче онова, което е истина за човека в нейната общовалидност и необходимост, така или иначе трябва да придобие научна форма, формата на знанието, на ясно съзнаваното и споделяното от всички. В този смисъл употребявам думата човекознание, като при това, разбира се, влагам в нея и известен ироничен момент, опирайки се на спомената непреодолима трудност, пораждаща, както видяхме, абсурдни куриози. (За да не изцапам текста си няма да привеждам примери в тази насока; ако някой специално се заинтересова и реши да се посмее, нека да отвори първата попаднала му марксистка книга от областта на т.н. хуманитаристика!) Но тук – щом се захванах с тази така обширна тема – се налага да се спра на още няколко решаващи за разбирането моменти.
Това, че чистите теории за човека едва ли могат да заинтригуват човека като такъв, сиреч жив човек, е първото, което се налага да припомня. На второ място обаче жаждата ни за човешки истини, обслужващи съществуването, е налице у неизвратения човек. Чистата наука се оказва негодна да задоволи този интерес (не само по посочените тук причини!). Тогава кой е изходът, какво изобщо може да бъде направено (и какво е правено досега) с оглед преодоляването на посочената невъзможност?
На първо място изкуството, особено в някои негови разновидности, се оказва понятен за всички език, който е в състояние да говори за онова, което е близко и потребно на човека – и което никой друг не може да ни каже. Поезията, драмата, романите и пр., дори и музиката, от векове изразяват така потребните ни човешки истини, истините, касаещи живота, съдбата и бъдещето на човека, на нас самите. От друга страна, казахме, и философията, разбирана в истинското й понятие (като любов към мъдростта), също така говори за човешкия смисъл на съществуването, за човека като такъв и за неговата земна орис, при това, в някои все пак редки случаи, успешно съперничи на изкуството в изразяването на този род истини. Но в своето развитие и усъвършенстване и изкуството, и философията претърпяват известно специализиране и дори професионализиране на езика си. По този път се достига до момент, в който те вече не са интересни за обикновения човек и започват да вълнуват само ценителите, естетите, художествения елит и меценатите (в случая с изкуството) и също – академичните среди, професионалните философи, снобите и дилетантите (в случая с философията). В основата на всичко това стоят процеси в развитието на самото съзнание, което неизбежно се диференцира, специализира и филтрира, обособявайки пластове, за чието възприемане се изисква съответната особена нагласа. Това саморазвитие и откъсване на чистата духовност от непосредствено съществуващия жив човек (неизкушен във философията, изкуството, науката, дори и в тънкостите на религията!) и от неговата всекидневна потопеност в дълбоко касаещата го истина на живота му, се оказва своеобразен дефект на културата и на съзнанието, който по някакъв начин трябва да бъде преодоляван.
Моля правилно да бъда разбран: аз тук не апелирам за създаването на изкуство или на “философия за народа”, просто посочвам вакуума, духовната празнота, в която обикновеният човек е принуден да съществува. Разбира се, и изкуството особено, и философията в по-малка степен, непрекъснато търсят своя път към съзнанията на човешките същества, опитват се да разширяват силата на въздействията си върху душите, да чупят и преодоляват бариерите, които сами са изградили между себе си и човека – “като такъв” или “какъвто е”. Те имат, съответно, по-близки до хората раздели и форми, които са в състояние да ангажират обикновеното съзнание, да го приобщят към своите ценности, да го обогатят и издигнат до едно по-високо ниво. Макар че, всъщност, тази популярност винаги е нож с две остриета; но ако е налице талант, то близостта до обикновените съзнания и души също така може да роди значими ценности, което означава, че работата не е в стила и в езика, а в смисъла, в автентичната човечност, която няма как да не зарази човека, щом така близко изразява него самия, при това в жизнено значимите му измерения! Но независимо от това трябва да признаем, че т.н. обикновено съзнание общо взето е оставено на самото себе си, поради което е още по-важно да се вникне в него, а също да се намери пролука към спотаеното там.И какво излезе от всичко това?
В човека сам по себе си са налице истини на съществуването, които владеят съзнанието и душата му. Това са екзистенциални корени или пластове, до които се опитват да се доберат както изкуството, така и философията, както религията, така и в някакъв смисъл самата наука (психологията например), най-непълноценна обаче от изброените в тази насока. Оказа се, че езиците, на които говори многоглавото чудовище на съвременната развита духовност, независимо от задълбочеността си в търсенето на тези истини, точно поради това изпитват трудности в понятността, в съобщаемостта, в ефекта на въздействията си върху душите на обикновените хора, в способността си непосредствено да внушават и предават на съзнанията добитите ценности, т.е. интересуващите човека истини за него самия.
Излиза, от една страна, че ние живеем благодарение на тези т.н. човешки истини (те са разпилени в същината ни, в нашата интимност, в нашите дълбини!), а от друга страна, контактът ни с тях е затруднен поради закономерности в развитието на самата култура и нейните форми (наука, изкуство, философия, дори религия). Истините за човека трябва да съвпаднат с истините на човека, неотделими от него самия – благодарение на тях той дължи битието си, възможността за едно такова битие! Но от друга страна погледнато, самият човек се е дистанцирал и все повече се откъсва от тях, поради което е забравил за това, което е той самият, а когато започнат да му говорят тъкмо за това, започва да му се струва, че всичко това не е интересно, не го касае, прекалено абстрактно е и пр. Значи налице са действителни трудности на изразяването на прословутите човешки истини, които се проявяват като затруднения на изкуството, науката особено, философията в опитите им да се доберат до тях и да ги изразят най-адекватно.
Човек непосредствено чувства някои истини, под тяхна власт е, а в същото време не е способен да ги съзнава, да открои действителния им смисъл. В крайна сметка се оказва, че въпреки всичко, което си мислим, че знаем за себе си, днес, в началото на третото хилядолетие, ние много малко наистина знаем за човека, дори знаем значително по-малко в сравнение с онова, което са знаели преди; защото “ние, цивилизованите, на знания станахме богати, но не и на мъдрост” (К. Юнг).Но има една възможност, с която можем да свързваме нови надежди – и това е разговорният език в цялата му гъвкавост и пластичност, в непостижимата му изразителност. Този великолепен език точно съответства на душевността на съвременния човек, на съзнанието му, а оттук и на онези екзистенциални корени, за които казах, че отговарят на дълбоко интересуващите ни човешки и житейски истини. Казаното на един такъв човешки език дори и в привидната му повърхностност носи в себе си значим екзистенциален смисъл, който не може да остави безразличен нито един човек. Следователно има някакво обикновено, но въпреки това съвсем съвременно, съзнание, което по непосредствен начин отразява вътрешността на човека, неговите екзистенциални дълбини и корени. Това съзнание, по-точно съзнание-разбиране си е родило свой собствен и съвсем разбираем език (разговорния!), който притежава свойството да ангажира и приобщава към себе си множеството родствени съзнания на различните човешки същества.
Затова онези духовни форми, преди всичко някои разновидности на изкуството (поезията, драмата, романа: спомнете си Шекспир и богатството на живия език, който той “използва”!), които черпят от извора на разговорния език, най-силно въздействат на човека, те не могат да го оставят безразличен. Онези форми на духа (науката, а също и определени насоки на философията), които гледат на него с високомерие и презират недодялаността му, изглежда точно затова създават продукти, изцяло безразлични на човека.
На човека, живеещ под властта на разговорния език с всичко онова, което стои зад него: нагласи, екзистенциални корени, мисловност, чувствителност, усет, вкоренени в нас смисли, ценности, жизнена духовност и пр.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар