Феномените на човешкото и стоящите зад тях екзистенциални структури (16.4)

ЛЕКЦИЯ ШЕСТНАДЕСЕТА: Човешката субективност и екзистенцията

16.4.Феномените на човешкото и стоящите зад тях екзистенциални структури

Ето защо едно възраждане на изразителната мощ на езика – в древността се е вярвало в магическата сила на словото! – може да се очаква само на почвата на всекидневния разговорен език, обслужващ потребностите на самия живот, на човека, зает със своя живот. От тази възможност е крайно време да се възползва и философията, а също и близката до нея психология, а двете, взети заедно, могат да поставят основите на едно обновено човекознание, което е способно да вълнува човека – и което точно поради това ни е така необходимо. Силната и свежа струя на човешкия разговорен език може да прочисти понамирисващите на мухъл пространства на претендиращата за чистота философия, в които преди това обикновените хора нямаха особено желание да влязат. Само така би се преодоляло абсурдното положение човекът да е безразличен тъкмо към човека – защото “за него” му говореха на един изцяло неподходящ, дори неадекватен от гледна точка на живата човечност език.

Но по-важно е друго: само така може да се постигне съответствие с иначе вечно убягващата ни човечност, сърцевината на човешкото и човека, по друг начин неуловима и изплъзваща ни се. Излиза, че от едно такова пренастройване на философията и родствената й психология по посока на човешкото, което ще роди автентичното човекознание, печалбите ще бъдат поне две: адекватност с предмета (самият човек с цялата му свита, дълбините и висотите на неговия дух, на чувствителността и мисловността му!) и разбираемост от човешките същества, които няма как да не бъдат ангажирани с едно такова знание-разбиране, щом то изразява тях самите, съкровената им вътрешност. Едва тогава човекът ще има шанса да разпознае себе си в онази картина, която философията чертае и рисува за самия него; доскоро той там виждаше само жалки гримаси, карикатури, сенки, фалшиви подобия, т.е. самата безинтересност и дори безчовечност.

Казаното дотук съдържа само идеята. Ако идеята е добра, то тогава възниква въпросът: как онова, което тя изисква, може да бъде направено? Действително, как може да се постигне един такъв тип философстване в желаната му изразителност?

На първо място едно такова философстване не конструира, а само изразява онова, което философът намира в неподправен вид в самия себе си, в собствената душа. Такова философстване следователно е самоизразяване, насочено единствено към живия и саморазкриващ се човешки смисъл, към екзистенциалните корени на човека, които всеки от нас може да разкрие само в себе си. Вглеждайки се в себе си, човек не може да не разпознае в съзрения образ тъкмо човека, при това се иска само да е верен на своята обичайна нагласа, пряко свързана със самия живот, с почувстваната и примислена всекидневност. Другояче казано, едно такова изискване всъщност се свежда до правото в пълна степен да се възползваме от свободата си, т.е. да бъдем в истинския смисъл на думата човешки същества. Значи верността към себе си и към истината на човешкото съществуване, определяна като свобода, е главното изискване-условие на предлаганата философска, т.е. в пълнотата си човешка нагласа. Осигурявайки си потребната свобода (която само ни гарантира близостта до човешкото!), човек остава при себе си, а този е пътят на философстването, което не е чуждо на самия човек.

Надявам се текста, правен по горните изисквания, ще може да се чете с удоволствие от всички, а също и да поражда ентусиазъм за самостоятелни занимания, за личното и отговорно вникване в своята личност и душа, в неразделния от нас живот и в тайната, заради която вероятно живеем на този свят. Нима е малко това?
Явно е, че едно такова човекознание е преди всичко практическо. Как така “практическо” – и защо?

Първо, защото то не обича да теоретизира, да се абстрахира от непосредствената даденост на човека и човешкото, да се откъсва от тях и да се затваря в черупката на отвлечените неща (които малко ни засягат и затова особено не ни интересуват – поне както ни изглежда!). Следователно това човекознание не напуска почвата на непосредствено преживяваното, а се опитва пряко да го изрази на собствения му език – и затова се стреми да “превежда” на този език всичко онова, което се изразява като теоретично (чисто мисловно, разсъдъчно и пр.). Тук значи няма да се произвеждат конструкции на чистото мислене и знание, а само ще се улавят наличности. “На-личности” – думата е прекрасна и безкрайно изразителна! И то не какви да е наличности, а тъкмо такива, каквито ги намираме в неподправен вид в самите себе си, такива, каквито те сами ни се разкриват, а ние просто ги регистрираме. Става дума за феномени на човешкото и за стоящи зад тях екзистенциални структури, които по друг начин не можем да постигнем.

Саморазкриващата ни се човечност – “човешкост”, самост на човешкото, самата “себестност”, чистата “азовост” и пр. – в нейната неподправеност, в нейния чист поток, в непосредствената й наличност и даденост може да се определи като сфера на практическото, т.е. на самодейността на човешкото. Става дума за регистрирането на една своеобразна екзистенциална практичност, явяваща се основа на всички други практики, която има предимството на жизнената достоверност, на близостта със самия живот, на неотделимостта си от самия човек. Затова изглежда е казано, че най-добре знае онзи, който може; ние ще търсим само пригодното за живота и човека, което можем да намерим единствено с самия живот, в самия човек.

Улавяйки по този начин духа на екзистенцията, нейната сърцевина и конституиращото я ядро, приближавайки се постепенно до дълбоко потребната ни жизнена духовност (носеща в себе си самите истини на живота, съответстващи на нас самите!), ние имаме гаранцията за съответния ефект върху душите, за човешката съпричастност към добитото, за правдивостта и разбираемостта, “понятността” на постигнатото. Човек живее преди всичко практически – това са най-вече т.н. “вътрешни практики”, неспирните актове на чистата човечност в нейната непосредственост като душевен живот, като усет за тялото, като чувство за самата жизненост, за жизнената сила в нас самите, която не знае покой! И тази сфера на многоликите му изяви напълно го удовлетворява – при спазването на верността спрямо живота, спрямо неговата истина, спрямо самия себе си в своята уникалност. По този начин навлизането в практическото ще ни даде всичко потребно, едва така ще се доберем до истините за самия себе си, без които животът наистина се превръща в абсурд, във всекидневно предателство (“изневяра”, “убиване”, невярност и пр.) спрямо жизнения порив.

Излиза, че работата се свежда до това да постигнем, да повторя, вярност към себе си, към напиращата в гърдите ни жизненост, към истината на съществуването, към самия живот като висша ценност за човека, към свободата, средството да бъдем себе си по най-добрия начин и пр. И също на тази основа да се приучим към всекидневна вярност спрямо самото битие, където е скрито разгадаването на всички загадки. Смятам, че тук се ражда и човешкото достойнство и затова си позволих да нарека книгата си “етика на достойнството” като център на изкуството да се живее.

И така, в книгата си “Изкуството да се живее” правя най-настойчиви опити да разгадавам поражданите от живота и нашата свобода истини, изразяващи собствената ни вярност към самите себе си, които точно затова са съвсем приложими, служещи на самия живот, жизнеспособни и жизнеустойчиви, т.е. изцяло практични, израз на една непостижима иначе практичност. Лутайки се всекидневно в живота, правейки опити да се справяме с неговата проблематичност (всичко тук е поставено под въпрос: аз сам стоя срещу живота си, и никой не може да ми помогне!), търсейки опори чрез прояви на непрестанния устрем да разберем самите себе си, да постигнем съдбовно необходимата ни яснота, учейки се от самия живот с цената на толкова много изстрадани провали, грешки, подхлъзвания, оставайки обаче верни на непреодолимия порив към истината на своето съществуване, ние – човешките същества на тази прекрасна земя и под това обсипано със звезди, но и изпълнено със загадки небе – всъщност само това правим: постигаме своята философия на живота, градим своята изпитана от самия живот практическа антропология, т.е. търсим и се доближаваме до великата мъдрост на живота – и човека. Така всеки сам постига своите човешки истини и – веднъж добрал се до тях – им остава верен цял живот, дори и да не ги съзнава достатъчно ясно.

Разбира се, ние все пак си плащаме за това, губейки толкова ценно време във вървенето по пътища, по които след това ни се налага да се връщаме назад – за да поемем по нови. Затова има смисъл в една книга да получим известна предварителна ориентация как се прави всичко това (преди всичко друго най-важното е да сме наясно със самите себе си!), което ще ни облекчи, надявам се, в онова търсене на човека у себе си, което все пак трябва да извършим сами: защото този човек за всеки от нас е различен, съвпада с мен самия, с моето уникално, неповторимо Аз, с моята безмерно ценна, единствена личност. Който иска да се вглъби в същото, може да го направи с помощта на моята книга, явяваща се помагало по личностност и достойнство.

"Търся човека!", "Къде е човекът!", "Не виждам човека!" – крещял някога Диоген със запален посред белия ден фенер и блъскайки се в иначе многолюдното множество на Атина; всички му се смеели и го смятали за луд. Ако ние сега, толкова векове по-късно, дръзнем да направим същото? Дали този път ще ни разберат?

Дали за толкова време си е пробило път съзнанието, че това не е смешно и не е лудост, а е съдбовна човешка потребност? И дали, усетил опасността от разпад на битието си, нашият съвременник ще се вслуша в думите ни? Нима – ако не стане така – времената са работили напразно?

Едва ли…

(Следва)

Добави в Svejo