Човекът – мислещо, чувстващо или искащо същество? (19.1)

19.ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА: Чувството като сила на душата

19.1.Човекът – мислещо, чувстващо или искащо същество?


Психологът, философът, пък и всеки човек, който се пита Какво съм аз? – в крайна сметка е длъжен да отговори на основния въпрос: какво е човекът? В зависимост от различните гледни точки, съществуващи в рамките на психологията, са възможни поне три отговора на този въпрос: 1.)Човекът е мислещо същество 2.) Човекът е чувстващо същество 3.)Човекът е искащо същество. Тези три разбирания се основават на приемането за доминираща на една от трите съществени душевни прояви – мислене, чувстване, воля. Човешкото всъщност е точно това: да искаш, да чувстваш, да мислиш. Тези три душевни сили задават спецификата на човешката реалност и към тях трябва да прибавим само още една: да действаш – която произлиза от тях. В такъв случай има ли нужда да се питаме коя от тях е доминираща, водеща, главна сила и проява на душата и на човека?

Макар че научната нагласа изисква да не даваме предимство на нито една за сметка на другите, този въпрос има определен смисъл. Той може да се изрази така: коя от тези душевни прояви е най-концентриран израз на човешкото, негов център, ядро и фокус, в който се съсредоточава човечността в нейната чистота, непосредственост, неподправеност? Ако така се постави въпросът, изглежда, няма да сгрешим отговаряйки: най-чистият израз на човешката душевност е чувствителността, емоционалното преживяване. Това не означава елиминиране на другите две способности или засенчването им, но тяхното достойно място не е първото в определения смисъл.

Съперник на чувствителността за първото място е волята, искането, и те едва ли някога ще могат да бъдат помирени, докато мисленето, въпреки цялата му претенциозност и действителна ценност, смирено трябва да отстъпи: то се поддава на възпроизвеждане и моделиране, компютрите успешно имитират мисленето, но няма да станат чувствителни или желаещи, особено пък… – човечни. Чувствителността е чист израз на човечност, тъй като последната не е нищо друго освен самобитност, индивидуалност и свобода, а тъкмо в чувствата си ние най-много сме такива и сме най-близо до себе си. Ние сме способни да съпреживяваме чувствата на другите и търсим съпричастност към нашите собствени чувства. Всяко породило се чувство в душата я ангажира без остатък и ни превръща – нас самите – в емоция, в радост, гняв, мъка, тревожност и т.н., а имитациите на чувството, фалшът, мигновено се самоизобличават и биват разпознати.

Затова примерно идентифицирането с друга личност, характерно за изкуството на актьора, означава доближаване до неговата чувствителност, което е невъзможно без родство на душите, но дори и то не е отъждествявате с душата на другия. Последното би било възможно само ако по някакъв магически начин актьорът успее да получи душата на своя герой. Мисленето изцяло се поддава на възпроизвеждане и за един актьор не е особена трудност да усвои мислите на героя, да се вживее в неговата мисловност и начин на изразяване. Същото може да се каже и за неговата воля, желания, цели – все пак, макар и по-трудно, но поддаващи се на възпроизвеждане и превъплъщаване. Чувствителността обаче е самата уникалност или безподобност на индивида и тя именно е неуловимото, изплъзващото се, дълбоко субективното и придава изцяло оригиналния лик на този човек, който е неотделим от него. На нея се дължи мъчнотията на умелите актьорски превъплъщения, които се стремят да достигнат дълбините, сърцевината на душата на героя, която непрекъснато убягва, изплъзва се – явявайки си истинско тайнство на човека. Затова в темата за живота на чувствата и човешката емоционалност се изправяме пред изключителна сложност, пред неразрешим за разсъдъка възел от проблеми – истинско изпитание на психологическото прозрение и познание.

Емоциите, чувствата са душевни вълнения, а също и състояния, които обхващат изключително широк диапазон и дълбочина, а също така притежават особена интензивност на овладяване на душата. Да бъде разбрана чувствителността на един индивид или пък да бъде разбрано изчерпателно едно чувство, дори и най-елементарното, означава да бъде преживяно наново, при което душата се потопява и овладява от него или от чувствителността на другия индивид. Но с това се постига само възпроизвеждане-удвояване на емоцията, а разбирането изисква изразяване на тази реалност с други средства – извън непосредственото й преживяване – например описание на дадено чувство. Превеждането на емоционалните състояния на езика на описанието представлява изтръгването им от непосредствеността на душата и проявяването им в друга сфера на живот – словото. Между двете сфери – живото чувство в сърцето и словото, изразяващо емоция – трябва да съществува съответствие, адекватност. Психологията, стремяща се към разбиране на чувствата, е длъжна да постигне тази адекватност, което едва ли някога ще й се удаде.

От най-древни времена поезията е всепризнат език на чувствата, тя успява да сътворява чувства, да ги предава на читателя, да го заразява с тях чрез силата на внушението – което не е във възможностите на психологията, а и не влиза в целите й. Но словото, явявайки се средство за изразяване на емоции, се оказва и преграда, пречка пред постигането им: думите назовават и обозначават емоции – бидейки в същината си мисловни структури – и по този начин посредникът-дума застава между нашата душа и емоцията. Едва съотношението между думите в поетичното слово успява да постигне магията на живата емоция, опитвайки се да прескочи преградата на думите-понятия с тяхната абстрактност, да постигне живата непосредственост и конкретност на емоцията. В това се състои и основният проблем пред поетическото изкуство, най-годно сред изкуствата на словото (литературата) да изразява емоции. Но има един универсален език, изразяващ без посредник и непосредствено живота на емоциите, и това е музиката, “пряко гледаща в сърцето”(Шопенхауер). Музикалните тонове не обозначават, а са самите трептения на душата, самите емоционални движения, ако самата душа имаше възможност да издава звуци, тя би го правила, излъчвайки в ефира музика, музикални звучения.

Откривател на това превъзходство на музиката пред останалите изкуства, който го обосновава изчерпателно с философски средства, е великият мислител Артур Шопенхауер, най-горещ привърженик на когото е неговият съвременник Рихард Вагнер. С това превъзходство на музиката се обяснява силното й въздействие върху душите, затова тя е разбираем от всички универсален език за изразяване на емоции, който намира отклик във всяка душа. Чистата музика – инструменталната – не е нищо друго освен извадена на показ, овъншностена чувствителност на дълбоко преживяващата сдвоите състояния душа, душата на композитора – която при това умее да им дава музикален израз.

Всичкото това обаче няма да ни помогне, когато пред нас е психологическата задача: ясно разбиране на естеството на чувствата и на човешката емоционалност. При това търсеното разбиране трябва да бъде изразено чрез рационални средства – понятия, разсъждения, аргументи. Ще започнем с отговор на въпроса: какво става в душата, когато тя емоционално реагира?

(Следва)

Добави в Svejo