Развълнуваната душевност на субекта (19.2)

19.ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА: Чувството като сила на душата

19.2.Развълнуваната душевност на субекта

Емоционалното отношение е изцяло субективна реакция на душата, при която няма разграничение на субект и обект, а двете са в непосредствено единство, слеятост и неразличимост. Виждам красив предмет или човек, но тази красота се поражда в емоцията, той е красив за мен и красотата му се изживява като вътрешно състояние на оценяващия субект – извън него не съществува преживяването за красота, което след това да се отрази от душата и да стане нейно съдържание. Същият предмет или същото лице може да остави друг човек абсолютно безчувствен или непроницаем за тази красота и тогава какъв е той (предметът) или то (лицето) – красив или не, красиво или не?

Самото преживяване за красота е субективно, вътрешно състояние и неговата интензивност зависи от чувствителността на душата; в и чрез самото преживяване се заражда и реализира оценката, т.е. жизненият смисъл и значение, което този субект дава на предмета или пък на едно човешко лице. Полето за развиване на моята емоция е моята субективност, моята душа и изцяло в нейните предели възниква смисълът-оценка, който аз давам на този предмет. Казахме, че е съвсем възможно друга чувствителност или друга душа да останат изцяло безразлични към същия предмет (лице) и следователно за красота в обективния – безотносителен към субективното – смисъл не може да се говори.

Възможно е предметът, който сега за мен е красив, при друго вътрешно-субективно състояние, настроение и нагласа на душата да ми изглежда безразличен или пък да получи негативна оценка, тук такъв субективен произвол е напълно реален и допустим. Моята оценка може да е повлияна от характеристики на предмета – като форма, пропорция, хармоничност на частите – но впечатлението от тях е част от моята емоция, в която няма разграничение на субект и обект, а те се намират в единство. Следователно евентуалният външен тласък за появата на емоцията е всъщност вътрешна, субективна реакция в пределите на душата. При емоцията душата се вживява в предмета, а това означава, че тя не стои външно дистанцирана от него и противопоставена, а е постигнала сливане и поглъщане, достигнала е цялостното преживяване, при което предметът се оказва без остатък въвлечен в полето на субективността, погълнат е от нея. Другояче казано, чувстваме не предмета, а своята емоция и страст към него, своето удоволствие (или неудоволствие) като състояние на душата.

За душата при емоцията е съществен не предметът сам по себе си, а такъв, какъвто е той за нея самата в живото непосредствено преживяване. Ако предметът си остане външно противопоставен на субекта, ако той не бъде въвлечен и погълнат от неговата емоционалност, ако този предмет не е станал част или проява на развълнуваната душевност на субекта, то всъщност за емоция тук не може да се говори, а породеното отношение е всичко друго, но не и емоция. Чувството ражда и създава дълбокия жизнен смисъл на предмета за субекта. Този смисъл не лежи на повърхността, за да може от дистанция да бъде видян или наблюдаван – безстрастно или с безразличие. В емоцията предметът става родствен на душата, т.е. красив, мил, вълнуващ и т.н. – такъв, какъвто той не е бил сам по себе си преди зараждането на емоцията и извън нея. Ще вметна един пример: когато един вестник нарича подкупващо читателите си “мили хора” – всичките вкупом – без позволяващият си тези думи да е видял, да е преживял емоционално тази милота или милост, миловидност на всеки един поотделно, то тези думи не означават нищо друго, освен прекомерна доза фалш, лицемерие и цинизъм, а разбиращите и чувствителни читатели няма как да не преживеят обръщението “мили хора” като подигравка и оскърбление.

Емоцията оживотворява и одухотворява развълнувалия я предмет и го прави наситен, натоварен с чувство и смисъл, надарен с жизненост и дух. Предметът става нов, добива различно измерение, неимоверно се обогатява със значение и човешки смисъл. Сътворената от някой емоция може да ангажира нечия друга душа само ако последната извърви самостоятелно същия път, успее да породи в себе си същото чувство и бъде овладяна от него, т.е. съпреживее емоцията в себе си, подбудена от настроението, с което първият субект е могъл да я зарази. Затова всяка жива и пълноценна емоция е истинско вълшебство, изпадане на душата в магичното и дори мистичното – като това последното не е нищо друго освен чувство за дълбокото родство на душата ни с “душата” на този или онзи предмет, човек или каквото и да било (картина, икона, музикално парче, поема и пр.), а в крайна сметка и с душата на целия свят.

Неоценимият смисъл на чувствата за човешкото съществуване се дължи точно на това: те създават за човека нов, магически свят, в който преживяващият индивид се чувства безкрайно богат, преситен със смисъл, значение, ценност, в който животът е истински, а усещането за пълнота на живота и удовлетворение от него е съвършено дълбоко и непостижимо по друг начин. Любовта е такова чувство, нейният ефект е точно такъв. Но особеностите на любовта като концентрирана и сложна емоция са характерни за всяко друго чувство; дори така наречените негативни емоции – омраза, ревност, гняв, омраза и пр. – по същество се преживяват по същия начин, но с обратен знак или насока.

Да, но тази гледна точка спрямо чувствата и чувствителността не прекалява ли с изтъкването на тяхната безмерна ценност, не преувеличава ли тяхното значение? Не изпадаме ли тук в някаква крайност, която е подобна на незачитането, подценяването на чувствата, което също много често се прави? Нали чуваме около себе си непрекъснато предупреждения от рода на: “Не се предоверявай на чувствата!”, “Не постъпвай емоционално, помисли повече!”, “Той греши непрекъснато, защото слуша чувството, не разума си!”, дори “Горкият, колко е емоционален!” и пр.

Какво всъщност става тук: от една страна чуваме възхвала на чувствата като истинско богатство на душата, а от друга страна толкова често и като че ли с основание ни сочат, че прекомерната емоционалност е недостатък, признак на слабост, опасна страст, която ни подвежда и предизвиква грешки и провали. Каква е тази несъвместимост на чувството с разума?

(Следва)

Добави в Svejo