Магията на изкуството (19.4)

19.ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА: Чувството като сила на душата

19.4.Магията на изкуството

Съзерцавайки произведението на изкуството, душата се потопява в, или се овладява от невероятно интензивно чувство, тя някак си се слива с емоцията, въплътена от художника. Нейното преживяване дава живот на тази емоция в непосредствената чувствителност на душата на възприемащия. В това пълноценно възприемане вече няма разлика между обект (картината с нейното съдържание) и субект (душата на възприемащия), а двете са една цялост и неразличимо единение, тъждество. Ефектът на опиянение, наслада и възторг, тази сила на художественото внушение, което заразява душите с живи емоции и преживявания – несравними по своята интензивност и дълбочина – е онова, което понякога наричат магия на изкуството, истинско свещенодействие, което не поддава на обяснение, а само на непосредствено разбиране.

Следователно онази душа, която не го е преживяла, не може да го разбере, такава душа се отнася или познавателно към картините (например – както казва Хегел – я интересува това, че е “тук е нарисуван път, край него дърво, отдолу по пътя иде крава”), или пък с недоумение (когато не вижда познати предмети) или пък, най-често, с безразличие, с тъпо безчувствие. На такива хора не се удава да извадят съзнанието си от нагласите, обслужващи всекидневието – а те в наше време са предимно познавателни, практически и прагматични, т.е. съобразно полезността на нещата – да го очистят от тях и да настроят душата си на вълната на нейната емоционалност, чиста чувствителност – която е същината на естетическото съзерцание. За това е необходим, разбира се, опит, впечатления, контакт с изкуството, който е развил чувствителността и е породил потребност от естетически преживявания, а също и умения за разбиране на езика, изразните средства и техниките, които съществуват в съответното изкуство. Всеки човек има възможности за истинско общуване с произведенията на изкуството. Това е емоционалния пласт, чувствителността на душата му, която в своето развитие достига до степента да има естетически потребности, да живее пълноценно, черпейки от богатствата на изкуството – където чувствата са в своята чистота, голота, естественост и пълнота.

Не бива да мислим, че човек има нужда само от положителни емоции, които са приятни, а душата изпитва удоволствие и удовлетворение и затова се стреми към тях. За емоционалното насищане са необходими и емоции, свързани със страданието и неудоволствието; те променят емоционалния фон и “пропъждат” спокойствието и безметежността, явяващи се предвестници на скуката. Непознаващият страданието едва ли може истински да се наслади на удоволствията и да открие смисъла им. Затова поетът (Ф.И.Тютчев) с основание пише:

О, Боже, дай ми парещо страдание,
мъртвилото в душата ми разсей...

Твърдят, че страданието облагородява душата и по парадоксален начин – тъй като е нежелано! – я прави по-добра, изостря чувствителността й и, само явявайки се зло, я откъсва от злото, подготвяйки я за доброто, за приятното само по себе си. Чувствата не съществуват само в чист вид – изолирани едно от друго – а се примесват и сливат в сложни емоции, свързващи в едно и положителни, и отрицателни преживявания, приятното и неприятното. Това са т.нар. амбивалентни преживявания. Такова състояние ясно представя Шекспир в един от своите Сонети:

Сълзи ли пих от морските сирени,
отрова ли, какъв е този ад?
Ту падам в мрак, ту грее лъч във мене,
ту губя пак, преди да съм богат.
Какво сгреших през своите честити,
Блажени дни, незнаещи тъга,
та в треската от тъмните орбити
очите ми изскочиха сега?
О, благотворно зло! И най-доброто
във още по-добро превръщаш ти.
И мъртвата любов, и тя чрез злото
възкръсва, хубавее и цъфти.

Тъй аз напуснах този ад за мен
не обеднял, а пак обогатен.

Поетите, изразявайки тази смесеност, амбивалентност на чувствата, понякога крайно противоположни, вникват най-пълно в естеството на чувствителността, в нейната човечност, явяваща се взаимно проникване на висше и низше, възвишеност и низост, на духовно и материално, на добро и зло, на ангелско и сатанинско. “Не ангел и не дявол, а човек!”, т.е. двете в едно – това са думи на философа-християнин Блез Паскал. Покоят, “престъпното безстрастие” е нещо, дълбоко противно на душата, на нейната чувствителност – която като че ли търси “бури” и “нещастия”, за да се спаси от безчувствието, от разлагащото я спокойствие.

Това са неизбежните дисонанси на душата, противопоставяща се на гибелното равнодушие, на илюзорната хармония, съставена само от приятни емоции. Блестящи описания на тази на пръв поглед странна диалектика или противоречивост на човешката чувствителност можем да намерим в поезията, в творенията на великите поети.

(Следва)

Добави в Svejo