Законите на сърцето са различни от тези на ума (19.3)

19.ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА: Чувството като сила на душата

19.3.Законите на сърцето са различни от тези на ума

Действително чувствата са коренно различни от разума, по-скоро от разсъдъка, който тук се има предвид. Чувство и мисъл, емоционалност и разсъдъчност наистина се намират в конфликт, те са различни човешки реакции и отношения към нещата, два пътя, по които върви душата в опитите си да разбере света и съществуващото, накрая, два обособени психологически механизма, между които няма нищо общо. Логиката на разсъдъка и мисълта е една, на нея обаче не могат да бъдат подчинени чувствата. Те си имат своя логика и свой разум, законите на сърцето са различни от тези на ума, на интелекта, на главата.

Затова от позициите на разсъдъка емоциите са “излишна страст”, “бързо припламващ огън, който изгаря, но не топли”, “липса на здрав смисъл”, непонятно “размекване” на душата, което прави човека нерешителен, овладян от блянове, химери и капризи, а също и безкраен субективизъм, “опиянение” и “екстаз”, които е добре да се отбягват. Разсъдъкът не иска, а и не може да разбере чувствата и живота на сърцето, които не се вместват в неговата рамка и неговите обяснителни схеми, излизат извън тях и представляват нещо коренно различно.

Интересно е, че и чувството отвръща на разсъдъка със същото. От позицията на чувството разсъдъчността е синоним на “убийствена скука”, “непоносима сложност”, “обърканост”, “сухота”, “ледена скованост”, която не разбира живота и затова се мъчи да го прикове, към своите умъртвяващи схеми, канони, постулати и т.н. Нали от позицията на чувството великият поет Гьоте е написал: “Суха е, приятелю, теорията, а дървото на живота зеленее...”.

Състоянието на конфликт между тези две душевни сили – от време на време прерастващо във война – е известно на всяка душа и на всеки човек. Не бива обаче тяхната вродена враждебност да бъде основание за подценяването на едното за сметка на другото. Необходимо е на всяка да бъде отдадено длъжното, като безпочвените им претенции бъдат укротени, а душата намери необходимата им хармония и равновесие, не оставяйки да пресекне някой от двата основни нейни извора.

Тук засегнахме въпрос, който изчерпателно може да бъде разрешен само със средствата на философията, но сме принудени да се ограничим с това: разумът, разбиран в истинския му смисъл, помирява чувството с мисълта, сърцето с интелекта, знанието с ценностите. Към подобно единение на двете велики сили на човека върви по свой път вярата, чрез която душата също достига до хармония и равновесие. Психологията, установявайки противоположността между разсъдъчното и емоционалното, я приема като факт, от който могат да се извлекат следните изводи: 1.)Емоцията е дълбоко душевно отношение на човека, което е различно от познавателното. 2.)Емоциите не бива да се смесват с разсъдъка, с “умствените движения” на душата – защото и двете са автономии, независими. 3.)Трябва да бъде разбрано особеното, специфичното за емоционалното отношение в неговата чистота и непримесеност с нещо друго. 4.)Тази особеност трябва да се търси в психологическия “механизъм” на емоционалното преживяване, който е коренно различен от механизма на познавателното отношение. Всичко това, което се опитах да поясня и разгледам в теоретичен план, може да бъде илюстрирано с примери.

Нека да разгледаме най-напред възприятието на една картина. В картината художникът е дал израз на определено настроение, въплътил е емоционално състояние на своята душа, което трябва да бъде почувствано от реципиента (възприемащия) в пълноценното художествено възприятие. Ако възприемащият подходи към картината чисто познавателно – един вид само я изучава – той ще установи какво е нарисувано на нея да речем, ваза с цветя, ще се опита да схване от какъв материал е направена вазата (дали е порцеланова или е стъклена) и какъв вид са цветята (карамфили, рози, хризантеми), по-нататък е възможно неговият познавателен интерес да се задълбочи дотам, че подобен ценител на изкуството би могъл да се запита за качеството на боите, платното и рамката. А след това, удовлетворил своето любопитство, да се отправи към следващата картина.

Разбира се, не този е смисълът на пълноценното художествено възприятие. Възприятието на истинския ценител на изобразителното изкуство е от съвсем друг род: той съзерцава картината в едно чисто или незаинтересовано отношение, при което душата се изпълва със силно емоционално преживяване, вживява се в чувството и настроението, вложено там от художника, в смисъла и ценността, които могат да имат за човека изобразените предмети – не в прагматичния, като полезност, аспект, а в естетическия, т.е. като любуване и съзерцание на красотата. В резултат на това живо художествено възприятие душата изпитва наслаждение и удовлетворение; при това част от него се дължи и на удивлението от майсторството, с което художникът е успял да постигне такъв ефект. Какво обаче става в душата на възприемащия в акта на възприятието?

(Следва)

Добави в Svejo