Коренът и същината на човешката воля (20.3)

ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека

20.3.Коренът и същината на човешката воля

Констатирайки това несъответствие, душата е изправена пред потребността да го преодолее с достъпните й средства. Тук е коренът на човешката воля, той се заключава в посочения дисонанс.

Волята започва е осъзнаването на противоречието между човек и свят, между вътрешно и външно. Първото, което волята прави, е изграждането на представата за това, което трябва да бъде, т.е. пораждането на проект, образец, идеал за дължимото, за онова, което не е, но за човека трябва да бъде. Това да бъде, с което започва волята, всъщност е нейното ядро, център и средоточие. От него тръгва мощното аз искам на волята и нейното трябва, с което обикновено я свързваме. Волята е в състояние да концентрира душевната и жизнена енергия на субекта в една точка, да обедини целия потенциал на душата и да я активира за такива действия и за такъв живот, чрез които става възможно прехвърлянето на мост между двете половини, на които е разцепено битието, между това, което е, и това, което трябва да бъде. Целите, определяни от волята, възникват на тази основа: когато в съзнанието се съпостави това, което е, и това, което трябва да бъде.

Външната страна на волята, действията по прекрояването на света според жизнено значими човешки цели, е реализация на волята, превръщането й от възможност в действителност, осъществяването й чрез дела, практически. Двата момента на волята – нейното аз искам и нейното аз мога – които заедно изчерпват естеството й, за нуждите на анализа трябва да бъдат разгледани поотделно, като и при двата не трябва да забравяме наличието на тази най-човешка същност и проява: свободата. Душата чрез волята намира излаз навън, обективира самата себе си и побеждава инертността на света – демонстрирайки своето превъзходство, своята сила и мощ.

Но преди да се заемем с конкретния анализ на тези два момента на волята – който за нас като психолози е непосредствената ни цел – трябва да подчертаем нещо твърде важно и произтичащо от общата ни концепция за душата. Ние приехме, че душата е цялост от способности и прояви, непосредствено единство на душевен живот. В този смисъл волята присъства като неотменен компонент на всяка душевна проява, на всяко душевно движение. При познанието, например, онова аз мисля на душата, чрез което тя осъзнаваше себе си като душа, заела се с мислене и с познание, е невъзможно дори за представяне (да не говорим за осъществяване!) без характерното за волята аз искам – безсъзнателно или съзнателно проявяващо се. Това е разбираемо, всяка душевна активност имплицитно (скрито) съдържа волевия импулс, който я определя и насочва. Така актовете на мисленето са обусловени в основата си пак от волята, тук аз мисля неизбежно означава аз искам да мисля. Това Аз, което присъства в изразите, употребявани дотук неслучайно, е самосъзнанието. Засега ще го определим като тъждество на душата със самата себе си, като непосредствено единство на душевния живот.

При чувствата компонентът на волята също е налице, тук даже няма нужда да казваме аз искам да чувствам, защото самото аз чувствам означава, че душата в чувството изцяло е отдадена на него и напълно го желае и иска. Всяко чувство е дълбоко “желание за чувство” и пълна отдаденост, ние знаем, че то е безсъзнателно влечение, в което волята участва и го направлява – без да си даваме отчет за това. Следователно – същата сила на волята е налице и при паметта и още повече при въображението – навсякъде в душевния живот, където има концентрация и насоченост на движение, активност и енергия в някаква посока (а това е характерно за всички без никакво изключение душевни прояви) това там се дължи на волята, мобилизираща душевния потенциал в исканата посока.

И така, какво всъщност представлява първият момент на волята, нейното категорично аз искам? Задачата ни тук отново съвсем не е за подценяване.

Зад това аз искам на волята стои цялата душа с всичко, което й принадлежи, душата с цялата й свита: безсъзнателни импулси и влечения, които непрекъснато атакуват Аз-а, подбуди от съзнателно естество (мисли, осъзнати цели и желания), сетивни впечатления, емоционални настроения и чувствени мотиви – чиято власт над душата е особено силна – спомени и други образования на паметта, изпитващи носталгия към предишни преживявания от най-различно естество, накрая силата на въображението, която е в състояние от целия този материал да изработва проекти и дори химери, един от друг по-примамливи и желани. Следователно тук не става дума за сблъсък на два-три мотива, при който е победил по-силният – както обикновено ни го представят – още по-малко пък имаме само съзнателен избор на една от няколко цели, и то оная, която била... “обществено значимата” (както се опитваше да ни убеди една школа в психологията, която от уважение към самата психология досега не съм споменавал – и пак няма да я спомена!). Ако волята на човека се подчиняваше на подобни механични зависимости, то тогава човекът би бил настина една, макар и сложна, машина, но това, за щастие, не е така. Колкото и да е силна склонността да си облекчим задачата – която склонност често дава своето отражение и върху заниманията с наука – то в разбирането на волята това в никакъв случай не бива да бъде допускано: подобни намерения означават принизяване на човешката същност и отнемане на човешкото у човека.

Стремежът към истината и уважението, признанието на човешкото достойнство ни задължават да не допускаме подобни “опростяващи” абстракции, които, наистина, облекчават работата, но за които се плаща прекомерно висока цена. Интересното тук е и това – не мога да си позволя за го пропусна – че даже възприемането на една или друга позиция от психолога-изследовател спрямо човешката воля само по себе си е волеви акт, зад чието “аз искам” стои целия потенциал на неговата душа, а не само онова, което е на повърхността, да речем, неговите познания, знания, съзнателни подбуди и амбиции в науката. И затова елементаризиращото отношение към волята, срещу което тук решително се противопоставям, е твърде показателно за нивото и потенциала на душата, която си го позволява.

И така, връщаме се към точката, до която бяхме стигнали: зад онова аз искам на волята стоят всичките сили и потенции на човешката душа без никакво изключение. Волята е подобна на призма, в която се пречупват твърде много лъчи: всяка “част” на душата изпраща към нея във всеки момент своите излъчвания и така или иначе налага своя отпечатък. Ефектът, резултатът от тези пречупвания е непредвидим, ние не знаем какво точно може да поиска душата ни в един следващ момент, каква душевна сила и кой подтик ще надделее, каква страст и какво настроение ще вземат надмощие и така ще даде нов импулс на волята.

Да, ще каже някой, но нали тъкмо волята е тази, която овладява по свой начин разнообразните влияния на отделните душевни сили и ги концентрира в една посока, преодолявайки всички противоборства вътре в душата? Този въпрос е напълно оправдан, той ни насочва към онова коварство на проблема за волята, което кара всички да бягат от него. Той касае начина, по който волята изиграва своята мисия да интегрира, да свързва в едно разнопосочните душевни сили, да им придава обща насоченост в някаква все пак свободно избрана посока. На нивото аз искам волята като че ли ясно съзнава какво точно иска, но кой може да ни каже ясно как се е стигнало до това аз искам, при което наистина противоборствата са стихнали и в резултат е изкристализирало едно съзнателно решение. Преди нашето аз искам е кипял цял океан от подбуди, мотиви, влечения, желания, страсти и пр., той по някакъв начин е прекипял и утихнал и е останала само “пяната”, крайният ефект, който приемам да нарека съзнаван волеви акт, първа съзнавана стъпка на волята, изразена в това прословуто аз искам.

Нарочно подчертавам моментите, имащи решаващо значение за подвеждането на мнозина изследователи на волята – доколкото изобщо ги има. Това, че накрая и в края на краищата волята стига до приемането на съзнателно решение ги е подвело да приемат, че всички предишни стъпки към него са определяни тъкмо от съзнанието. Така онова, което всъщност имаме едва накрая (съзнателността, съзнаваемостта) бива незаконно пренасяно върху решаващия предходен етап – непредвидимия сблъсък на душевните сили – поради което и него го описват изцяло в термините на съзнанието. По този начин волята се оказва не нещо друго, а форма на мисленето, проява на вездесъщото съзнание, най-обикновена умствена способност, елементарно умствено движение от рода на смятането, събирането и изваждането на числа. Оказва се, че другите значими прояви на душата, които по естеството си са извън съзнанието – а именно чувствата, паметта, която, знаем това, не служи само на съзнанието, безсъзнателното като такова, или нагоните, дълбочинните импулси и инстинкти, изтласканите в сферата на ТО и пр., накрая, въображението, което също не е слуга на разсъдъка – биват без остатък елиминирани и пренебрегнати, поради което волята бива незаконно се обявява за придатък и прост израз на съзнание. Ето го тук и онова “облекчаване” на задачата в много чист вид, за което вече стана дума: волята се оказва нещо, за което ни е по-просто само да мислим, като категорично сме се отказали от разбиране. Разбирането обаче е нещо повече от елементарното обяснение, то изисква отчитане на целия комплекс от фактори, в средата на които се поражда волята, а не приемането само на онова, което просто и лесно се поддава на обяснение. Така стигнахме и до най-дискутирания въпрос, възникващ по отношение на волята, а именно: съзнателна или безсъзнателна е волевата активност на душата? Това са две тенденции в разбирането на волята, две алтернативи, но нали истина – поне в науката – трябва да е една?

Отказването от всякаква предубеденост изисква да се признае, че волята не е само израз на съзнание (или пък че е форма на мисленето), а че тя е концентрация и съсредоточаване на всички душевни сили в една точка, в една обща насока. Достигането до аз искам на волята е обусловено от непредвидимия сблъсък и реалното противоборство на душевните сили на арената на човешката душа. Какво означава това? Ето един пример, който може да поясни току-що казаното.

(Следва)

Добави в Svejo