Срещата на воля и свобода (20.2)

ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека

20.2.Срещата на воля и свобода

Ще започна с онова, което философията е дала и завещала на психологията като наследство – що се отнася до волята. А то е: човешката воля е свободна. Това е принцип, лягащ в основата на разбирането на волята. Срещата на воля и свобода, която намираме в човешката душа, е онова, което неимоверно усложнява проблема, и то е в основата на “преотстъпването” му на философите – за което стана дума. Една наука, каквато е психологията, трудно може да проумее такъв феномен, какъвто е феноменът свободна воля. Науката винаги търси причини, върху които строи своите обяснения, и упорито бяга – когато се изправи пред явления като свобода, живот, дух, които са безпричинни, необусловени, спонтанни (или поне й изглеждат такива).

Съществува нагласа сред психолозите, че свободна воля е термин-нонсенс, т.е. безсмислица или, ако не е съвсем така, то поне не се поддава на научно третиране и изследване. Имало е психолози, и то дори в XX век, които са виждали като основен смисъл на своите занимания това да гонят свободната воля от човешката душа. Понятието за свободна воля им се струвало понятие на религията и за старата философия и затова трябвало да бъде гонено безпощадно от пределите на науката (?!). Онова, което е свободно, на такива психолози се е струвало мистично, непонятно, ирационално (неразумно) и те не са се успокоявали докато не са намирали изход чрез… бягството от него или пък крещейки в несвяст: “Това го няма, защото не може да бъде” или “Такова животно нема!” (както умно се произнесъл шопът, стоейки пред жирафа в зоологическата градина). Но подобни хватки са недостойни за една наука, те са признание за слабост.

Въпросът обаче си стои: действително, поддава ли се волята, свободната воля на човека, на научно третиране и разглеждане? Може ли да се види този проблем през оптиката на една наука, която – както всяка друга наука – търси причини и изпада в недоумение и неведение, когато пред нея застане феноменът свобода, в случая свобода на волята? Ако всичко това е така, ако, както твърди философията, човешката воля е свободна, то не остава ли за психологията само един изход: бягството?

Още в началото на своя курс по психология посочвам, че волята не само я има като “част” на душата и проблем пред психологията, но и се оказа, че тя е сред основните прояви на душата. Там обосновах, че практическото отношение на човека към света и към самия себе си, което е чисто конституивно отношение на душата, лежи в основата на волята, която, от своя страна, го изразява и въплъщава, превръща го в действителност. Щом воля съществува, а задача на науката е да разбере “това, което е, такова, каквото е”, то за нас всички пътища за отстъпление са отрязани и следователно трябва без никакво смущение да се заемем с този проблем – какъвто и да е той и каквито и трудности да предполага. А това, че чуваме около себе си вопли от рода на “воля не съществува” или “свободата е извън границите на науката”, “свободата на волята е нонсенс” и пр. е нещо, което само трябва да ни изпълни тъкмо с повече воля и увереност ясно и без предубеждения да осветим този главен проблем. Нещо повече: нали с този избор – да се заемем с волята като проява на човешката реалност – категорично демонстрираме тъкмо свободата на волята, а не се оставяме в плен на едно несвободно мнение, разпростиращо и над нас своята несвобода и ограниченост?!

Практическото отношение на човека, от което тръгваме, възниква на основата и под влиянието на другите две – познавателното и ценностното – които вече сме разгледали. Това облекчава до известна степен изследването: ние знаем какво тези две отношения представляват. Познавателното отношение, мисленето, ни даваше знания за това какво представляват нещата сами по себе си – и то формираше съзнанието, ума, интелекта. Другото отношение, ценностното, търсеше смисъла, човешките измерения и значението на нещата за човека – и то се представяше от чувствата, от чувствителността като обособена “част” на душата. Практическото отношение възниква на основата на тези две чисти отношения и представлява синтез на знание и чувство, на мисъл и смисъл, на интелект и чувствителност. Самата душа прави това единство на знанието и чувството (ценността) и на тази основа поражда нещо ново: волята. Същевременно волята, подхранвана от тези два корена, израства и се превръща в нещо особено, самостоятелно, което трябва да бъде разбрано само по себе си. Ние ще я разгледаме точно така, търсейки отново нейното естество, нейната природа и сърцевина.

Волята е насоченост на душата, възникваща, когато в нея се съпостави това, което е с това, което трябва да бъде, т.е. знанието с ценността, смисъла. Първото – това, което е – ние го знаем и сме го постигнали (не изцяло обаче) в познанието, мисленето. Втората съществена половина я добавяме и ни я доставят чувствата. Светът, или това, което е, не е нещо изцяло изолирано и противостоящо на човека, това е неговият личен свят или светът, съществуващ в неговото съзнание, той не е свят сам по себе си, а човешки свят, видян с очите и мисълта, а също и през чувствата на човека. Смисълът на нещата за човека, разбиран чрез чувствата, неотделимо участва в общата картина на света.

Това е моят свят, светът, какъвто моята душа го е създала, видяла, почувствала, помислила, преживяла и т.н. Тук имаме непосредствено единство на вътрешно и външно, на душа и свят, на субект и обект. За човека двете страни съществуват само едновременно и неразделно, така като че ли едната предполага и обуславя другата и без нея е нищо, безжизнена абстракция. Така стоят нещата с това, което е в душата на човека.

Но с това, което трябва да бъде, работата е още по-сложна за разбиране и за изразяване особено. Синтезът на знание и чувство, който вече имаме в съзнанието за общата картина на света, обединява представата за нещата в себе си (или сами по себе си) и нещата такива, каквито те са за човека – съобразно техния жизнен смисъл и значение, съобразно тяхната ценност. Знаем, че чувствата, субективните преживявания на душата, вземат основно участие във възникването на ценностите. Самото емоционално преживяване не е нищо друго освен преживяване на смисъла и ценността, то е откриване на чисто човешките измерения на съществуващото. Развълнуваната от чувството душа продуцира, създава дълбокия жизнен смисъл на нещата, тяхната човечност, тяхната ценност за човека.

Овладяна от емоция, душата добавя към нещата огромен смисъл, какъвто те – разглеждани сами по себе си – нямат и не могат да имат. И именно тук се поражда двойнствеността, несъответствието, противоречието и дори амбивалентността между човек и свят, между нещата в себе си (сами по себе си) и нещата такива, каквито са за човека. Несъответствие, което при това е толкова по-голямо, колкото е по-интензивен животът на душата. За развитите души това несъответствие е пропаст, огромно разцепване на битието на две половини, едната вътре в нас, а другата – извън нас.

(Следва)

Добави в Svejo