Волята е въплъщението на автентично разбираната свобода (20.4)

ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека

20.4.Волята е въплъщението на автентично разбираната свобода

Когато човек започва да прави нещо, той обикновено си мисли, че това се дължи на избора, направен, от него в началото на делото, с което се е заел. Да речем, сядам да пиша книгата си – и като че ли го правя, защото “така съм решил”. Излиза, че съм мислил преди това дали да пиша книгата си, дали да изляза да се разхождам, дали да ходя при приятелите си да играем карти и пр. Съпоставяйки тази малка част от безбройните възможности, които ми се откриват във всеки момент, аз съм избрал по някакви причини именно тази: да пиша книгата си. От всички други съм се отказал по някакви си свои съображения и съм приел това: да пиша книга.

Да кажем, че всичко това е така, но възниква съвсем неочакван проблем – скоро разбирам, че писането не върви, нещо в душата ми се съпротивлява на уж свободния избор, оказва се, че всичко друго – отхвърлено преди минути от мен! – е много по-силно и поради това не ми остава нищо друго, освен да спра с писането и да отида на разходка. Ако продължа да държа на съзнателното си решение да пиша въпреки всичко, ясно е, че нищо няма да се получи – написаното ще се окаже негодно, лошо, безжизнено. В друг случай същият човек пише с лекота и с увлечение, без дори да е решавал специално дали да седне зад компютъра или пък да отиде някъде. Явно е, че в двата случая ситуациите са коренно различни: в първия случай душата ми не желае да изпълни съзнателния избор, а във втория без намеса на съзнанието цялото ми същество стои зад моето безсъзнателно желание да пиша – и затова то ми се удава. Значи в последния случай – без да зная това, без да си давам отчет и да се самопринуждавам – в мен е надделяло силното желание и дори страстта ми да пиша и затова съзнателният избор и претеглянето на различите мотиви и възможности се оказват съвсем ненужни. Ако го нямаше това – както е в първия случай – аз съм обречен да не постигна нищо, независимо от собствената си съзнателност и от своя като че ли свободен избор да седна да пиша – защото това било нужно, защото така трябва и пр. Всяка от “частите” на моята душа си желае нещо свое и нищо не може да я принуди да се откаже от него и да приеме желаното от другата душевна сила. Аз не зная как едно и също желание и една и съща възможност в един случай надделява, а в друг това съвсем не й се удава. Излиза, че не мога да контролирам съзнателно нещата, които душата ми иска да прави, тъкмо защото е важно душата ми да иска нещо, а не само съзнанието, което е нейна “част” и затова няма абсолютната власт да й се налага. Този пример осветява казаното по-рано във формата на теоретично положение.

И така, индивидуалността на всяка конкретна човешка воля се дължи на това, че има безкрайно много възможности за особени съчетания на отделните душевни сили при превес или надмощие на някоя от тях. Няма общ за всички човешки същества закон, който да предопределя тяхната обреченост да искат едно и също или пък да го искат еднакво силно и по един и същ начин. Индивидуалността се поражда от особеното съотношение на душевните сили на тази конкретна душа, което слага силния си отпечатък върху цялата личност. Ясно е, че например една емоционална душа – или душата, чиито характер се определя от преобладаването на чувствата над останалите душевни сили – ще има воля, която се различава твърде много от волята на разсъдъчната, мислещата, потискащата чувствата си душа. Нюансите на особените съчетания на разсъдък, чувство, въображение и пориви от страната на ТО (безсъзнателното) са изключително многообразни и не могат да бъдат обхванати от нито една класификация. Затова и индивидуалността, породена на тази основа, не прилича на никоя друга, не съвпада с никоя друга, затова и индивидуалностите на този свят са толкова, колкото са и човешките същества – лутащи се по земята и правещи (всеки за себе си) своя живот. Но също толкова са и техните воли, всяка от които е с нещо различна от останалите. Коренът на човешката индивидуалност е във волята, от която зависи лицето, своебразието на тази или онази душа, на този или онзи конкретен човек.

Но тук имаме нещо също така важно и значимо за разбирането. Възможността за непредвидими съчетания на душевните сили във волята е основата на свободата като същност на човека. Единственото, на което може да разчита човек, е свободата, дълбоко заложена в неговата душа. Няма общ механизъм в душите, който да ни заставя да искаме едно и също нещо или пък да го искаме по един и същ начин – нека да повторя още веднъж това. Съзнателното регулиране на душевните сили е вид насилие над тях, а душата не търпи насилието: свободата е единствената й почва. Всяка душа е склонна и обича да държи на нещо, но това зависи единствено от самата нея. Дори и вътрешният самоконтрол е резултат на свободен избор, спонтанно или по някаква причина възжелан от човека и приет от него.

Човекът не е орисан да служи нито на своя разсъдък, нито на каквото и да било друго, макар че много хора – без да искат това – са станали наистина слуги и оръдия на някоя своя душевна сила или доминираща потребност. Но свободата, този определител на човечността, излъчвана най-силно от развитите души, е точно в това: непринудено и по своя воля да съотнасяш, разполагаш и композираш душевните си сили в независими и стройни съчетания, без да си варварски зависим или да робуваш на нито една от тях. Волята е въплъщението на така разбираната свобода, в този смисъл воля и свобода са едно и също нещо, истинската воля е свободната воля. Всяка друга воля съдържа момент на несвобода и е нещо друго (непълноценност, извратеност, проблематичност, комплекс или синдром на психиката, непълноценен заместител и пр.), но не и воля – в истинския смисъл на тази дума. Такъв човек е изгубил своята воля – или пък още не е стигнал до нея! – и е попаднал под робството на някаква душевна аномалия, поради което неизбежно страда. Всяко душевно страдание съдържа като свой компонент безволието, мъчителната слабост на волята. Тук ме интересуваше дълбоката връзка на воля и свобода, която в психологически план е особено интересна за изследване – стига да разполагаме с подходящ за това метод. Струва ми се, че в горните разсъждения е даден ключа за разбирането на волята, един верен метод, който всеки човек може да прилага и в живота си, и в заниманията си с психология на волята. Например интересно е да се разсъждава върху проблем като този: възпитанието на волята; за което всеки сам може да помисли. Ясно е, че тук става дума за самовъзпитание, защото тъкмо волята външни влияния не търпи.

Оказа се, че изложеното тук разбиране за волята закономерно ни доведе до откриването на корените, от които израства свободата и индивидуалността на човешките същества. Намерихме ги в способността на отделната воля да концентрира, да съсредоточава душевния потенциал на личността в определяна посока. Ясно е, че тук е заложена възможността за неповторими съчетания на душевните сили, т.е. за безкрайното множество индивидуални воли, всяка от които зависи единствено от самата себе си и от ресурсите на душата, с които тя разполага. Тази самоопределяща се воля, явяваща се висш израз на душата, е по своето най-вътрешно естество източник, вечен извор на човешката душа. Изхождайки от себе си, от богатствата на своята душа, човекът свободно се разпорежда със своите душевни сили и ги разполага в такива съчетания, че успява (или не успява!) да избегне пряката, еднопосочна и едноизмерна зависимост от една единствена душевна сила, способност, заложба или вътрешна потенция. Излиза, че тъкмо балансирането, търсенето на спонтанното равновесие между душевните сили – без пренебрегването или пък предоверяването на само една от тях – е израз на вътрешна свобода. Обратното, потискането на останалите и залагането, разчитането на една доминираща душевна сила или способност ни отнема възможността за баланс и равновесие и ни обрича на зависимост, автоматизъм, несвобода.

Например, ако моят разсъдък е успял да стане доминанта на моята душевност – за сметка на останалите ми душевни сили: чувства, въображение, безсъзнателни импулси и пр., – то аз съм станал човек с бедна деформирана и осакатена душа и воля, която при това е зависима пряко, автоматично от капризите и своеволията на този разсъдък, т.е. изгубил съм свободата си. Накратко: станал съм слуга на собствения си разсъдък и нищо не мога да му противопоставя, тъй като съм потиснал останалите си душевни сили. Своеволието на разсъдъка не е онази свободна воля, която ми е потребна – ако искам да бъда човек с воля. Всяко свое-волие означава накърнена, дебалансирана воля, която пряко зависи от някаква сила, взела превес и искаща своето. Същевременно тя е сразила и победила другите душевни сили, станала е техен господар, упражнява безразделна власт над тях, изисква само подчинение и дисциплина, не им позволява и те да кажат своето, да й повлияят или пък да оспорят господството й. В случая моят разсъдък е станал мой тиранин, а аз – негова жертва, т.е. човек, подчинен на своеволията на разсъдъка. Тук имаме, следователно, по-скоро не-воля, а не воля; такава отречена воля (неволя) е напълно зависима, в случая, от разсъдъка. Подобна зависимост може да се получи и от друга душевна сила, макар че именно разсъдъкът е основният претендент за упражняване на хегемония и господство в пределите на душата. Например тиранията на чувствата и чувствителността над душата като че ли е по-човечна, което не променя факта, че също е тирания и неволя. Потвърждаване на волята значи имаме в независимостта, балансирането и хармонизирането на душевните сили в тяхната пълнота и единство, при което отделните неволи са отстъпили мястото си на единната и ненакърнена воля на човека. Именно по този начин си осигуряваме така потребната за живота на душата свобода, избягвайки слугуването и тиранията само на един господар – безразлично какъв е той.

Психологическият анализ на волята дотук беше осъществен на едно теоретично ниво, от което постепенно трябва да слезем – за да стигнем до нивото на конкретния опит, на поясненията чрез примери. През цялото време съзнавах “изморителността” на един такъв анализ, но той се дължеше не на моя приумица или своеволие, а на самата потребност да постигнем разбиране.

И така, време е за изводи и обобщения. Първият е едно неизбежно следствие от всичките разсъждения, а именно, че изборът, лежащ в основата на онова аз искам на волята, е спонтанно достиганият баланс (равновесие) на всичките без изключение душевни сили. Така установяваме, че проблемът за някакъв съзнателен избор на цели – осъществяван в пределите на ума, разсъдъка и интелекта – всъщност е един псевдопроблем, т.е. той не съществува като проблем, ако правилно се разбере какво е воля. Изборът, за който в действителност става дума, не е съзнателен, а е свободен избор, а полето за неговото разгръщане и осъществяване е цялата душа, не просто голият разсъдък, не суетното чувство, не празното въображение и не хаотичността на безсъзнателната, инстинктивна, сляпо желаеща душа. Нашето аз искам на волята е резултат на взаимодействие и взаимно отношение на различните душевни сили, то е легализирано (узаконено) от тях и следователно ако срещнеше силна съпротива – за която ние не можем да знаем – то нямаше да бъде такова, а друго.

При т.нар. съзнателен избор всъщност нямаме избор, а диктат на съзнанието и разсъдъка: за да има избор, трябва да има поне две душевни сили, които да си противостоят и между които може да се избира. Съзнателният избор не допуска алтернатива на съзнанието-разсъдъка, а направо елиминира и отрича дори възможността за алтернатива от страна на друга душевна сила. (Тук не става дума за разумния избор, който допуска алтернативи на съзнанието и избира между всички душевни сили.) Алтернативни, от друга страна, могат да бъдат не съзнаваните цели (целта е построение на разсъдъка), а подбудите от най-различно естество, които и предоставят възможността за истински и свободен избор.

Така стигаме до втория значим момент, а именно, че избиращата инстанция на душата е Аз-ът, самосъзнанието – като квинтесенция, еманация и цялост на единната душа – а не някоя отделна нейна способност, сила или проява. Терминът самосъзнание не бива да ни подвежда. Това не е съзнанието, а висш израз, отношение на душата към самата себе си, Аз като тъждество на всичките душевни сили на индивида. Волята в такъв случай е проява на този Аз и на тази душа, а не функция на някой техен елемент, на някоя душевна сила. Аз-ът, който допуска своеволие на някоя отделна душевна сила, е несвободен и точно поради това страда от чувството за ущърб и непълноценност. Казахме също, че и неговата воля е несвободна, защото иска автоматично само едно, а не си е осигурила възможността за свободен избор между многото желания, идещи под формата на подбуди и мотиви от страна на различните душевни сили.

Накрая трябва да отбележим, че разстройствата на волята, безволието (специализираният термин за това е абулия) се дължат на невъзможност за хармонично съчетание на душевните сили и техните подбуди, поради което една сила – независимо от какво естество е тя – е станала доминанта, господар, тиранин. Такава воля е загубила способността си за свободен избор между различните мотиви, тя слуша само един мотив и не чува гласовете на другите душевни сили с техните подбуди. Затова тя не може да направи синтеза аз искам (при нея имаме: “то иска!”) в указания смисъл, тя автоматично иска едно и също, поради което се е превърнала в тежка неволя, жестоко страдание и непосилно бреме за душата.

(Следва)

Добави в Svejo