Очите и погледът – отворената врата на душата (21.4)

21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност

21.4.Очите и погледът – отворената врата на душата

Ще тръгна от едно разбиране на погледа, който е един вид “огледало” на душата – ако мога да употребя тази дума поради липса на друга, която да е в състояние да изрази своеобразната, нямаща аналог ситуация с човешкия поглед. Огледалото отразява стоящия пред него предмет, погледът на човека е магическо, обърнато наопаки огледало, което отразява стоящото зад него, а именно вътрешността на душата и на човека.

В този смисъл погледът на човека е единственото “място”, в което можем да имаме пряк, макар и специфичен контакт с неговата душа – тази скрита и невидима вътрешност и същност на човешкото същество. Очите на човека не могат да бъдат маска или було, опитващо се да забули неговата душа, докато личността – както вече знаем – е точно такава маска и такова було. В очите и погледа душата се представя непосредствено, тя е разголена и непокрита, в тях няма нищо, което да може да я скрие, от тях струи неподправена същността на всеки човек, неговата дълбока и тайнствена вътрешност и сърцевина.

От тази гледна точка е съвсем разбираемо това, че погледите на две души са достатъчни, за да се установи каквото и да било интимно отношение между тях (симпатия, любов, неприязън, вражда и пр.) и тук нищо друго не може да ги замени. Погледът казва много повече, отколкото са в състояние да кажат думите или каквото и да било друго. Тази непосредственост на общуването чрез погледи, която изразява безкрайно много или всичко, е добре позната на всеки човек. Затова ние винаги търсим погледа на човека срещу себе си и от него направо, пряко узнаваме и интуитивно разпознаваме всеки отклик на душата му – много време преди думите да направят своите неумели опити да изразят казаното с очи или пък да го облекат с подходяща мантия, която да го скрие или изкриви до неузнаваемост. Откритата и ясна душа не се стреми да крие погледа си или очите си и същевременно изисква същото от събеседника или партньора си. От друга страна, такъв поглед съвсем не гледа вероломно или нахално в чуждите очи: очите на другия човек са неговата “светая светих” на душата му, която не търпи подобна брутална външна интервенция.

Обикновено между познати личности се установява определена мяра на взаимно проникване и отношение на погледите, степен на допустимо “взиране” в очите на партньора, която съответства и се намира в хармония с нивото на тяхното личностно и душевно разбирателство. Когато погледът или очите на партньора допускат по-продължително и дълбоко вникване на моя поглед, това е симптом, изразяващ откритост и благоразположение на тази душа към моята, а от мен – ако е налице подобно отношение към неговата личност и душа – се изисква незабавно и безсъзнателно да отговоря със същото, което е свидетелство, че съм “открехнал” или отворил широко “вратата” на душата си. Всъщност, очите и погледът са тъкмо това – една затворена, едва открехната или пък широко отворена врата към душата, която обаче се затваря и отваря непрекъснато – в зависимост от това, каква личност и каква душа имаме срещу себе си. Всичко това безсъзнателно се разбира от всеки и затова няма човек, който да не използва незаменимата роля на погледа в общуването си с “персоните”, с които животът го среща. Същевременно обаче тук има нещо по-важно, което е потребно да се осъзнае.

Душата на човека е истинско царство на свободата, затова и очите, изразяващи непосредствено неговата душа, не търпят никакво посегателство спрямо свободата на индивида и на личността. Чуждият поглед така или иначе е намеса и дори инвазия, проникване и нахлуване в душата на друг човек и също опит за посегателство спрямо неговата свобода. Грубата душа, която не разбира и не цени свободата, съвсем не се засяга от чуждия поглед и също така грубо и вулгарно гледа в чуждите очи. Тя не зачита ничия свобода, щом не познава свободата изобщо, щом я няма в себе си. В този смисъл диалектиката на погледите ни позволява да разбираме отношението към свободата на всеки срещнат индивид, а също и степента на развитост на неговата душа.

Развитата душа цени най-много от всичко свободата и затова не допуска никакво посягане спрямо нея, което започва най-напред с погледа, който е срещнала. Затова човекът с такава душа може да бъде познат по това, че не допуска груб, “вторачен” поглед, който да нарушава автономията и свободата на душата и съответно никога не си позволява сам да отправя подобен поглед към другия. Такъв човек се познава и по това, че е склонен да отклонява погледа си от очите на събеседника, по-скоро не обича да среща неговия поглед. Такъв поглед едва срещна очите на събеседника си и бързо се отмества, което е израз на уважение към свободата на другия човек – трябва да ценим чуждата свобода (и душа), за да ценят и нашата собствена. Но понеже твърде рядко се срещат човешки същества, имащи адекватно отношение към собствената и към свободата на другия – това е характерно особено за непознаващи автентичната свобода общества като нашето – то такива хора също така рядко срещат подобни на себе си индивиди и затова са изложени непрекъснато на грубата инвазия на брутални, незачитащи ничия свобода погледи на хора с бедна, неразвита душа, което често ги поставя в неудобно положение. Те са принудени често да отклоняват погледа си и да срещат атаките на брутални и груби погледи, да ги отбиват както могат, но в никакъв случай да не допускат нахлуване в своята душа и в своята свобода. Околните, не разбиращи ситуацията, са склонни да приемат това за доказателство за... свенливост, срамежливост и пр., а то всъщност е защита на достойнството на човека като свободна и суверенна личност, поставена в неподходяща среда и обстоятелства.

Да разбира само с един поглед другия човек, неговото вътрешно състояние, ситуацията, в която тази душа и този човек са се оказали, да не се натрапва в неподходящ момент и дискретно да оказва помощ и разбиране дори само с погледа си – това са способности на развитата душа, която живее богат вътрешен живот и благодарение на него всичко разбира. Погледът и очите на дадена личност винаги са адекватни на нейното вътрешно душевно състояние, те винаги са истинни и искрени, никога не лъжат – и винаги издават потайния, фалшивия човек, чиято личност и лице не съответстват на душата му, т.е. представляват само маска. Но нали и картонените маски имат отвори за очите – тогава какво ли могат да скрият? Виждаме ли очите, тогава фактически маската вече е паднала и най-важното е издадено, е наяве, излъчва се в околното пространство и е нужна само “антена”, проницателни очи, които да могат да го уловят. Любителите на житейските маскаради трябва да знаят това и да не разчитат много на способността си да се превъплъщават и преобразяват...

Излишно е тук да обосноваваме хармонията, единството на поглед и лице – както физическото, така и душевното – а също и съответствието между поглед и обща конституция на тялото, което всеки сам може да установи, изхождайки от принципите на изразеното разбиране. Искам само да се припомня, че злобната личност се разпознава най-вече по излъчващия хлад поглед, че следователно телесната (сексуалната) неудовлетвореност и ощетеност явно се открояват и категорично се демонстрират в погледа, че обърканата душа има също така объркан, плах и страдащ поглед – който е сподавен вик за помощ и разбиране, не обаче за съдене – че здравата, хармонична и уверена душа има съответен на нея “топъл” или “студен” в зависимост от отношението към душата и личността на човека, към който този поглед е отправен и пр., и пр. Рядко се срещат съвсем безизразни погледи, но и в този случай от нас се иска да разберем какво тази безизразност по свой начин изразява или какво ни казва: погледът и очите винаги говорят...

Да продължим нататък, чака ни още дълъг път, който сме длъжни да съкратим – ако това е възможно – или пък да изходим забързано, а не бавно – като прекалено любопитни туристи в непознат град. Защото за нас този град – човешката душа и личност – вече не е съвсем непознат.

(Следва)

Добави в Svejo