Страна без интелектуалци е като тяло без глава

Заглавието е твърдение на А.Ранд от есето й "За новия интелектуалец". Харесах този израз и ще се постарая в близките дни да напиша есе на тази тема, което обаче да се базира на примера на България, на нашия пример. Смятам, че ние сме точно случая, който визира А.Ранд, и то в екстремна степен. Другояче казано, ние сме най-красноречив пример за правотата на нейните думи.

Ето тук откъс от цитираното произведение, който може да накара повече хора да се позамислят. Пък и аз ще имам тук под ръка основното в нейната идея, което да използвам в своя анализ:

Капитализмът изисква от всекиго най-доброто – неговата рационалност – и го възнаграждава в зависимост от това. Той предоставя на всеки човек свободата да избира работата, която харесва, да се усъвършенства в нея, да заменя плодовете на труда си за произведеното от другите и да стигне толкова далеч по пътя на постиженията, колкото могат да го отведат способностите и амбициите му. Неговият успех зависи от обективната стойност на труда му и от рационалността на онези, които признават тази стойност. Когато хората са свободни да търгуват, когато единствен техен арбитър са разумът и реалността, когато на никого не се позволява с физическа сила да изтръгва съгласието на другия, във всяка област побеждава най-добрият продукт и най-добрата преценка и така се вдига още по-високо стандартът на живот – и на мислене – за всички, които участват в съзидателна дейност.

В тази сложна схема на човешкото сътрудничество две ключови фигури служат за мотори на прогреса, за интегратори на цялата система, за трансмисионни ремъци, които пренасят постиженията на най-добрите умове до всяко равнище на обществото: интелектуалецът и бизнесменът.

Професионалният интелектуалец е фронтовак в армията, чийто главнокомандващ е философът. Интелектуалецът провежда прилагането на философските принципи във всекидневното поле на човешките начинания. Той определя курса на обществото, като пренася идеите от „кулата от слонова кост” на философа до университетския професор, до писателя, до художника, до вестникаря, до политика, до кинорежисьора, до певицата в нощния клуб, до човека на улицата. Специализираните занятия на интелектуалеца са в сферата на науките, които изучават човека – така наречените „хуманитарни науки” – и тъкмо поради тази причина влиянието му обхваща и всички останали професии. Онези, които се занимават с природни науки, трябва да разчитат на интелектуалеца за философски напътствия и информация: за морални ценности, за социални теории, за политически постулати, за психологически догми и най-вече за принципите на епистемологията, този жизненоважен клон от философията, който изучава начина, по който човек добива знание и прави възможни всички останали науки. Интелектуалецът е очите, ушите и гласът на свободното общество: негова работа е да наблюдава събитията на света, да оценява тяхното значение и да информира хората, заети във всички останали области. Свободното общество трябва да бъде информирано общество – в стагнацията на феодализма, с кастите му и гилдиите му от крепостни, поколения наред повтаряли едни и същи действия, услугите на пътуващите бардове, които припяват все същите стари легенди, са достатъчни. Но в препускащия поток на прогреса, какъвто е капитализмът, където свободният избор на отделните хора предопределя техния живот и хода на цялата икономика, където възможностите са неограничени, където непрестанно стават открития, където постиженията на всяка професия засягат всички останали, хората се нуждаят от знание, излизащо извън рамките на конкретните им специалности, нуждаят се от онези, които могат да посочат пътя към „по-добрия капан за мишки” , по-добрия циклотрон, по-добрата симфония или по-добрия възглед за битието. Колкото по-специализирано и диверсифицирано е едно общество, толкова по-голяма е необходимостта от интегриращата мощ на познанието; но добиването на знание в толкова широк мащаб е занятие на пълен работен ден. Свободното общество трябва да разчита на честта на своите интелектуалци; то трябва да очаква те да са ефикасни, надеждни, точни и обективни, като печатарските преси или телевизионните апарати, които пренасят гласовете им.

Професионалният бизнесмен е фронтовак в армията, чийто главнокомандващ е ученият. Бизнесменът пренася научните открития от лабораторията на изобретателя до индустриалните предприятия и ги превръща в материални продукти, които удовлетворяват физическите потребности на хората, и прави съществуванието по-комфортно. Като създава масов пазар, той прави тези стоки достъпни за всички хора, независимо от техния доход. Като използва машини, той увеличава производителността на човешкия труд и по този начин повишава икономическата отплата за труда. Като организира човешкия труд в производствени предприятия, той създава работни места за хора от безчет професии. Той е великият освободител, който за краткото време от век и половина отървава хората от робството на физическите потребности, освобождава ги от ужасната робия на ежедневния осемнайсетчасов ръчен труд, който едвам им помага да оцелеят, освобождава ги от глада, от чумите, от застоя, безнадеждността и страха, в които е живяла по-голямата част от човечеството в докапиталистическите епохи и – в които все още живее по-голямата част от него – некапиталистическите страни.
Именно от това фундаментално разделение на труда и отговорността дезертира интелектуалецът. Неговият брат-близнак бизнесменът свърши превъзходна работа и доведе хората до безпрецедентно материално благополучие. Но интелектуалецът го предаде, отрече се от общия им корен, провали се в своята работа и докара хората до духовен банкрут. Бизнесменът издигна стандарта на живот на хората, но интелектуалецът понижи стандарта им на мислене до нивото на безсилния дивак.

Често се отбелязва, че човечеството е постигнело огромен материален напредък, но е останало на равнището на примитивния дивак по дух. (Обикновено предлаганото разрешение е да се изостави материалния прогрес.) Причината за това несъответствие се пренебрегва или заобикаля. Тази причина може да се открие на онези кръстопъти в следренесансовия период, където физическото съществуване на човека и неговата философия са се разделяли и са тръгвали в различна посока.

Както действията на един човек се предхождат и предопределят от някаква идея в ума му, така екзистенциалните състояния на обществото се предшестват и предопределят от господството на дадена философия сред онези, чиято работа е да боравят с идеи. Събитията във всеки период от историята са резултат от мисленето през предходния период. Деветнадесети век – с неговата политическа свобода, наука, индустрия, бизнес, търговия, всички необходими условия за материален напредък – е резултатът и последното постижение на интелектуалната сила, освободена от Ренесанса...

Вече никой не вярва в нищо от това, но никой не се и противопоставя. За да се противопоставиш, трябва да имаш твърд набор от принципи, тоест – философия.

Ако Америка загине, причина ще бъде интелектуалният й банкрут. Не съществува дяволски заговор за разрушаването й: никой заговор не може да бъде толкова мащабен и силен. Онези социалистически конспирации на маса, които несъмнено съществуват, са на групи изплашени, невротични, посредствени хора, които се оказват изтикани на върха на управлението на нацията, тъй като никой друг не иска да се нагърби с това; те приличат на джебчии, които само са искали да отмъкнат някоя и друга социална привилегийка, а неочаквано са открили, че жертвата им е в безсъзнание, че са сами в огромно имение с несметни богатства, където всички врати са отворени и от тях се очаква да свършат работата на обирджия-рецидивист; вижте ги как надават викове, че не са искали, че никога не са призовавали за национализация на икономиката на страната.

А що се отнася до комунистическите конспирации в услуга на съветска Русия, те са най-добрата илюстрация за победа поради несъпротива: отстъпвайки, техните жертви сами им подаряват победата. В Америка няма национално движение за социализъм или диктатура, няма „диктатор” или демагог популист, има само неумели конформисти и уплашени опортюнисти. И все пак ние вървим към пълен тоталитарен социализъм, като изхабени цинични гласове ни казват, че такава е неотвратимата насока на историята. По-лесно е да се повярва в историята, съдбата или злотворната конспирация, отколкото на действителната истина – че ни движи единствено ленивата инерция на безцелните умове.

И така нататък, има още доста интересни твърдения в това есе. Смятам, че подлагането на анализ на ситуацията, в която се намираме ние, ще бъде твърде полезно с оглед осъзнаването на онова, което ни пречи да постигнем своя потенциал като индивиди и като нация.

Добави в Svejo