Феноменът власт: човешко-екзистенциалната цялост, стояща зад него (8)

Обикновено сме склонни да казваме (и с основание!), че хората действали под неумолимото въздействие на идеи, при това различните групи били подвластни на различни, несъвместими (понякога или много често) идеи. Идеята обаче не е последното, на което трябва да се опре интерпретацията, а се налага да се прозре екзистенциалната основа, правеща възможна тази или някоя друга идея, налага се да се открие корена, почвата и "хранителната среда" на съответната идея.

Тук не става дума за това да се проследи източника – в исторически и културен план – на съответната идея, т.е. онзи, който пръв я е изказал или измислил; идеите не само се "мислят" или "измислят", а се улавят с цялата душа (с идеите се живее!), която, от своя страна, е станала възприемчива към тях в съответствие с екзистенциалната ориентация на човека, в съответствие с насоката на неговия живот. Тъй като за идеите и особено за политическите идеи и нагласи ще говорим малко по-нататък, то нека да уточня поне това: идеята е човешко-екзистенциална и духовна цялост, която се ражда в недрата на пълноценно съществуващата и индивидуално самоопределяща се човешка субективност, за този корен тук става дума.

Остана ни само – за да завършим подетото разсъждение – да направим опит за деструкция на фундаменталната "екзистенциална сплав", явяваща се корен на специфичните активности на индивидите. Сега вече можем да направим подобно приближение към анализа, тъй като синтезът или по-скоро дедукцията, която приложихме, ни даде потребната за това основа – целостта на разбирането при това няма да бъде загубена.

Могат да се обособят следните относително еднородни пластове в споменатата "екзистенциална сплав":

● Обща жизненост, степен на отдаденост на живота, на въвлеченост в неговото тойнство. Индивидите се различават по начало според жизнеността си, която лежи в основата на тяхната екзистенциално определена индивидуалност. Става дума за конкретната виталност и сила на живота ("воля за живот"), която може да бъде открита като корен на по-нататък разгръщащата се екзистенция. Ек-зистирайки, човек може да отиде отвъд заложената си "по природа" жизненост, да я акумулира и натрупва, но може и да я пропилее без особен смисъл. В дълбините на субекта жизнеността и "отношението-към…" – проявяващо се като жизнелюбие, енергия или енергичност, страстност, самородна активност и пр. – се обособяват като екзистенциален център и като "ос, около която всичко се завърта". Това, че не сме еднакви според отдадеността си към живота, според въвлечеността си в неговото велико тайнство, едва ли може да бъде оспорено от някой – макар че за мнозина това е изцяло неизгодно, т.е. е истина, изобличаваща ги в екзистенциална непълноценност;

● Преданост към свободата. Струва ми се, че този пласт на първичната екзистенциална настроеност едва ли се нуждае от коментар; той е "предмет" на цялата тази книга;

● Раз-личност, степен на индивидуализация, яснота на индивидуалната проявеност, суверенна самобитност, самобитие. Ясно е, че първите две смислозадаващи ядра по необходимост пораждат третото, т.е. то е тяхна проекция;

● "Вписаност в потока на времето". Ние сме времеви същества, съществуваме исторично, нашият живот е история, чиито автор е самият живеещ, той също е и "главното действащо лице", около което се "завързва жизнената интрига. Съобразно този пласт хората биват или вдъхновени "преследвачи на времето", съществуващи в модуса на бъдещето, или "романтици", вгледани в миналото, или пък "хедонисти", оставили се на ефимерното настояще. Това измерение на първичната екзистенциална цялост е разгледано подробно в книгата ми "Преследване на времето, или изкуството на свободата", и затова тук ще се задоволя само с казаното;

● Зависимост от "заедността", съпротива или оставеност на "стадния порив", на "размиващата" индивидуалностите колективност. Съобразно това ядро хората биват или здрави индивидуалисти (в широкия смисъл, т.е. като личности, привързани към раз-личността си, и затова усещащи я като богатство) или пък "обществени същества", чиято пряка зависимост от "колективното" ги прави неспособни да се отдадат на стихията на свободната индивидуалност. Във втория случай става дума обхванатост от екзистенциален страх, а в първия – за изпълненост с екзистенциално мъжество. Нима някой не е разбрал, че хората общо взето биват страхливи и безстрашни, т.е. закрити или открити спрямо дръзновеността и дързостта, потребна на индивида в неговата отдаденост на живота? Ясно е също, че страхливите именно заради страха си стават колективисти (понеже си мислят, че когато са много, тогава "не е страшно"; нашите комунисти затова крещяха по площадите: "Много сме, силни сме!"!), докато истински дръзките съвсем не се боят от мисията да бъдеш индивидуалност – и затова просто презират аморфността на безликия колектив (маса, тълпа, стадо и пр.);

● Спонтанност и "принуденост", интуитивна чувственост и "разсъдлива интелектуалност". Тези два дълбоко свързани екзистенциални пласта (разбира се, връзката е тази: спонтанност-интуитивност-чувственост и "принуденост"-разсъдливост-"интелектуалност") вече "пробиват" на повърхността, те са изяви, илюстриращи и показващи навън дълбинното, за което дотук ставаше дума. Ние ще ги проследяваме и по-нататък, техните ефекти върху действията са особено изразителни, затова казаното тук е достатъчно;

● Останалите екзистенциални ядра могат да бъдат изразени общо: самодейност или контролируемост, податливост на контрол; властност и "подвластност"; склонност към своето или пък ламтеж към чуждото, към "общото" ("отношение-към…", свързвано със собствеността); конформност и неконформност; практичност и "вятърничавост", не-практичност; идеализъм и материализъм в техния нравствен смисъл; и т.н. – тъй като подобно изброяване на прояви, намиращи се в "най-горния" слой на екзистенциалната цялост, не представлява вече никаква трудност, а и те са безкрайно много.

Важното е да се разбере свързаността на двата рода прояви, тяхната неделимост, своеобразната приемственост, пораждаща екзистенциално-смислови линии, върху които се разполагат в последователност проявите от съответния род.

Така например едната линия така или иначе пронизва прояви от "едната страна" на изброените опозиции, които органично се допълват, образувайки екзистенциалния тип на суверенната и здрава, на силната индивидуалност: мощна жизненост, самоотвержена преданост към свободата, ярко изразена и държаща на себе си индивидуалност, своеобразна и горда раз-личност, отдаденост на бъдещето или поне на смисленото настояще, презрение към колективизма и т.н. Линията на противоположната тенденция може да бъде изразена в своя най-чист тип на комуниста, който е пълно въплъщение на екзистенциална непълноценност, на отхвърленост от пиршеството на живота, поради което този екзистенциален тип се опитва чрез заместители отчасти да компенсира фаталната липса – като вреди на другите да живеят, като се меси в чуждия живот, като по друг начин изразява озлобеността си и т.н.

Това са двете полярни опозиции или диаметрални разминаващи се линии, които никога не могат да се примирят: тази е основата на тяхната борба, на тяхната екзистенциална несъвместимост. Между тях се разполагат типовете и линиите на различните "половинчатости" (често използвана от М.Хайдегер дума), т.е. на екзистенциално непроявилите се докрай човешки същества, или съществата, намиращи се "на път към самите себе си", по пътя, водещ до тях самите. Алтернативите на тяхното възможно бъдеще са очертани, в зависимост от действието на изброените фактори всеки от тях или постига екзистенциална пълнота, или пък се "свлича" до нивото на екзистенциалната непълноценност, въплъщавана от комунизма. (Ето едно от основанията да смятам, че комунизмът въпреки пораженията си е непрекъсната възможност, срещу която никое общество не е застраховано. Имунизацията обаче срещу комунизъм е само непреодолимото разпространение на идеята за свобода в колкото се може повече съзнания и души, което засилва здравоспособността на обществения организъм. Например по тази причина в САЩ, Англия и пр. няма никаква почва за комунизъм, там комунизмът не може да вирее в атмосферата на вкоренената дълбоко в душите идея за свобода.)

А що се отнася до малцинствата и мнозинствата, с които започнахме, то те се основават на крехки и податливи на обстоятелствата колебания в екзистенциалния статус на индивидите, които накланят везните било на едната, било на другата страна. Неизразимата динамика на живота в свободните общества непрекъснато променя екзистенциалния баланс, и тук само традицията на индивидуалността (и антитрадицията на "заедността") са факторите, които придават известна устойчивост на социалния интегритет.

Тези фактори са с исторически генезис, което се илюстрира с факта, че страни като САЩ и Великобритания са абсолютно неподатливи на комунизъм (заради ярко проявената традиция на свободната индивидуалност в тях), докато страна като Русия например (и отчасти България) дълго преди появата на болшевиките-комунисти е била "бременна" с комунизъм – заради доминираща тенденция на тотализиращо мислене, възникнало на почвата на "заедността" като несвобода. Как стоят работите по отношение на България в тази насока ще имаме възможността да разберем на съответното място.

(Следва)

Добави в Svejo