Властта прави това, което й позволяваме ние, гражданите!

Отново получих (тук) два крайно интересни и подбуждащи към горчив размисъл коментари, на които искам да отделя подобаващо внимание: защото наистина го заслужават. Искам пределно ясно да заявя нещо важно: аз самият нямам претенцията, че мога най-убедително да разреша всички противоречия, или пък че мога да помогна за надмогването на тия толкова разпространени, ала и така отровни за душите на мнозинството от гласоподавателите у нас настроения.

Аз обаче зная едно: трябва много да се мисли и да се разговаря по тия съдбовни въпроси! Ако го правим, ако търсим и разговаряме всекидневно, тогава има някаква надежда, че ще намерим разковничето. Иначе обаче, ако сподавяме тревогите си, доникъде няма да стигнем. По тази причина отново и отново трябва да подемаме тия разговори и трябва неуморно да търсим изхода от създалата се тежка и кризисна ситуация. Защото, безспорно, младата ни демокрация е дотам обезкървена, унижена, поругана, насилвана, с пречупени и изопачени, изкривени опори, че някои вече с основание се питат дали изобщо е жива?!

Та тия разговори понеже ги смятам за целебни - те лекуват душите ни! - съм готов да ги водя непрестанно. Радвам се, че си намерих мислещи и смислени събеседници. И с най-добро чувство искам заедно да търсим някакъв изход. Надявам се и други, много повече хора да се включат: този е начинът. Тия, дето си мислят, че знаят всички отговори, и най-високомерно, от висотата на съзнанието за невероятното си величие така тъпо мълчат, които са недиалогични, пък макар и че били уж "най-влиятелни блогъри", нека да продължат да се упойват от величието си. Ние, търсещите и страдащи заради истината хора, сме от съвсем друг душевен тип. Та ето какво пишат този път обезпокоените ми коментатори, първият казва:

Не съм от хората, които разбират от политика, но просто искам да кажа как ситуацията ми изглежда от моята гледна точка.

Идват на власт някакви хора, мафиотите които вероятно са ги подкрепили за да стигнат до там ръководят нещата я със заплахи, я с пари, народът е недоволен, гласува за друг. Ама тоя другия като се изкачи по стълбичката отново го хващат господата с прякорите и се почва същото каквото е било и преди. Спазвам законите, карам си колата по правилата, хвърлям си боклука където трябва и какво от това тези дето не го правят ако ги хванат че не го правят - то после ще ги пуснат, защото са човек на някого или имат пари, и това не се случва само при една партия, че то вече нали се изредиха всички да ни управляват и нищо не се променя. Ами как да ида да гласувам, за кого да гласувам - за едната мутра или за другата мутра?

А вторият добавя:

E, виждате ли, г-н Грънчаров - пак съм аз, този с публикуваното от Вас второ "доста различно и неоптимистично" мнение. На хората наистина не им се гласува - вижте горното изказване...

За смисъла от гласуването - хайде кажете кой, как и къде разяснява на хората добронамерено, че те трябва да упражнят правото си на глас?! Че така наистина хитреците, купуващи гласове, ще си отидат сами - купуването става безсмислено в момента, в който хората осъзнаят, че това си е тяхно право! И че те така наистина сами решават кой да е с мнозинство в Парламента. Но вече не вярват, че ще се намери за кого да гласуват...

Тогава Ви питам - Вие за кого пишете и на какво се надявате - една част от хората Ви чете и Ви разбира?! И може би Ви подкрепя. Но мнозинството избиратели нехаят за изборите и възможностите, които им се предоставят с тях. Е, за каква промяна към по-добър живот да говорим? И кой ли ще я извърши? Къде е той?

Иначе псуваме пред телевизора в къщи, следим изборните резултати, но не ходим да гласуваме!!!? Е, това какво е...

Ами ако хората не бъдат мотивирани, те няма да отидат до урните!!! А кой трябва да ги мотивира - къде са наистина искрените и милеещи за общото благо политици?! Та да им повярваме. Посочете ми поне един. Ако го сторите, веднага следват хули и нападки от противниците му!

Затова и моето мнение е такова - ами песимистично си е. Защото гледам реалността, продажните управляващи и армията крадливи и гладни за пари чиновници, чакащи само да им свърши работния ден!

Да, ето това твърдят тия наши обезпокоени съграждани и тревогите им ни са разбираеми от всички нас: така е, прави са. Ситуацията наистина е отвратителна. И сякаш няма надежда да се оправи. И тогава, след като мнозинството се убеди, че от него нищо не зависи (!), тогава нещата просто няма как да не идат на поразия! Стопроцентово ще идат, няма как иначе! Това, че нещата сме ги довели дотук, до "под кривата круша", не е обаче станало без наше участие: ако бяхме реагирали в предишни решаващи моменти иначе, сега ситуацията може би щеше да е съвсем друга. А че е такава и ние всичките имаме дял и участие. Тогава какъв е смисъла да се оплакваме? От себе си ли недоволстваме?! Не следва ли, впрочем, че най-вече тъкмо от себе си трябва да се оплакваме?

Не, обикновено ние роптаем глухо и се оплакваме от... всичко: от политици, от медии, от ченгета, от природно-климатичните условия, от шибаното ни географско положение и пр. Добре де, как така става, че други народи, с които тръгнахме горе-долу от еднаква изходна позиция, вече имат постижения, постигнали са някаква вяра в бъдещето си, в ценностите си, в демокрацията си?! Която там, за разлика от положението у нас, работи все пак доста ефективно?! И хората там не проклинат демокрацията си, ами я пазят като нещо най-свидно.

Аз именно смятам, че качеството на човешкия фактор е решаваща детерминанта на обществения и политически живот. Иска се съзнание, разбиране, верни реакции, усет, позиция, гражданска активност и непримиримост. Защото има една аксиома, ще я изведа на най-предно място, понеже смятам, че е безусловно вярна. Ето я:

Властта прави това, което й позволяваме ние, гражданите!

Управниците ни били крадливи, безсъвестни, арогантни - защо тогава ги търпим?! Не роптаем, или само глухо роптаем, не даваме израз на възмущението си, не протестираме, пръста си не щем да мръднем, ако ще светът да иде на поразия, не рипваме срещу неправдите, щом имаме осигурен хлебец, солчица-чубрица и сиренце! Ами щом сме такива, щом не сме им взели страха, управниците ни винаги ще са си все такива: зер, срамота е толкова примирен, търпелив, късопаметен народ да не го крадеш, та той всичко прощава! И управниците ни, понеже нямат страх от нас, си злоупотребяват колкото могат: ами прави са си, такъв народ заслужава точно това! Докато сме такива, и управниците ни ще са такива! Това е моята втора аксиома. Ние за всичко сме си виновни, няма какво повече да хитруваме и да се мъчим да прехвърлим вината за злочестините си върху този или онзи, върху това или онова: трябва да имаме достойнството и смелостта да поемем цялата вина! И едва тогава, на тази основа, нещата малко по малко може и да потръгнат: защото щом сме осъзнали коя е главната причина нещата да не вървят, има вече надежда да променим нещо у себе си, та и да потръгнат. Ние самите сме главната причина за нещастията, провалите, злочестините си! Никой друг не ни е виновен! Това е горчивата истина. И трябва да я приемем, осъзнаем, да изпитаме отвращение от самите себе си, трябва най-после и да се променим. Да, докато сме такива, промяна няма да има. И за това сме виновни само ние. Никой друг не ни е виновен...

Да, знам, че ние не сме еднакви. Знам, че това, което казвам, важи за едно инертно хитроумно мнозинство, което е така наивно, малодушно, склонно да се поддава на лъжи, което верва, прощава, бързо забравя и наново и наново прави все едни и същи грешки. Знам, че тия, които разбираме, мислим и се мъчим нещо да променим, сме малцинство, поради което сякаш сме и безсилни. Но трябва да правим всичко та да станем по-силни, щом знаем, че сме прави. И щом сме решени да не се оставим на примирението, на слабостта, на апатията, на малодушието. Ето че от нас, активното, търсещо, мъчещо се да разбере малцинство зависи всичко. Нищо че сме малцинство, щом сме морално прави, силата и правото е с нас. Ще дойде момент ония, неразбиращите, да се сепнат, да се огледат и да ни подкрепят. Стига да не стоим примирени със скръстени ръце, ами всекидневно да правим нещо. Какво можем да правим ли? Не е вярно, че нищо не можем. Можем, ох, как можем, ама се правим на ударени!

Примерно най-малкото можем поне да разговаряме един с друг за общите ни проблеми, да разговаряме най-човешки за политика, за безобразията на властта, но също и за реалните неща, които следва да се правят, за вариантите на развитие пред страната. Това съвсем не е малко: да разговаряш с объркан, невярващ на нищо и на никой човечец. Пълно е с такива хора около нас. А разговаряме ли с тях? Не, как така да разговаряме, та ние сме толкова важни и велики: подминаваме ги! Ето затова демокрацията ни е в криза. Тази е една от причините. Разбиращите си вирят носа и не щат да разговарят с обикновените простосмъртни. Това първо.

А ето какво още можем. Примерно Радо е предложил една своя малка, символична, но все пак инициатива. Предложил е нещо малко, просто, един знак на несъгласие, на непримиреност, на минимална поне реакция: да си сложим бяла лента които не приемаме ужасното статукво. И какво станало след като Радо предложил това ли? Не знаете какво е станало ли? Ами какво друго да стане, станало така, както е обичайно у нас. Станало е каквото обикновено става: никой не обърнал внимание на жеста му, никой не го подкрепил! Месец, втори - никой нищичко не казал и не реагирал! Пълно мълчание! Поне малък жест на съ-участие някой да беше направил, поне думичка да беше проронил! Не, пълна тишина, същата тишина, в която, впрочем, се разбива всяка моя инициатива...

Ето по тази причина нищо не може да стане у нас. Защото не се подкрепяме: станали сме нация от мързеливи, от лениви мърморковци, които и пръста си не щат да мръднат та да подкрепят някой себеподобен, който там отчаян нещо крещи, реве, протестира или дори тихичко плаче! Станали сме безчувствени, станали сме сякаш емоционални инвалиди. И по тази причина няма съ-участие, няма общност, няма гражданска енергия, пилеем като нация силата си без смисъл и полза. Ако почнем да се подкрепяме, нещо може и да стане. Нещата току-виж излезли от това мъртво равновесие, в което нацията пребивава през последните години. Но докато сме си все същите високомерни егоистични мърморковци, нищо добро не може и няма да стане. Така виждам нещата аз.

Иска се значи да погледнем по-критично на самите себе си, иска се да внесем известни корекции в своите реакции. Вместо когато някой каже нещо разумно не да мълчим като говеда, а да вземем, та да го подкрепим. Нищо че тоя, дето го казал, ни бил... лично несимпатичен. Какво като бил онзи там намкъфси, важното е какво казва. И защо да не го подкрепим? Нали така, Комита? Как мислиш ти, Радане? Как мислиш ти, Марков? Как считаш ти, Иво? Как мислиш ти, Петре? Прав ли съм, крив ли съм, Радо? Как мислиш ти, Николай? Как смяташ ти, Иване? Как мислиш ти, Иванич? Нали така... ?

Това исках да кажа, може още много да се пише, но да спра дотук. Темата е безкрайна, но е и изключително важна. Трябва много да се мисли и разговаря по тези въпроси. И също трябва да престанем с тази тъпа индивидуалистична и егоистична капсулация, в която сякаш пребиваваме Ако не се подкрепяме добронамерено и чистосърдечно, доникъде няма да стигнем. Какво от това, че някой си там се мислел за велик, все едно че бил хванал за шлифера... Тодор Живков?! Ако успеем обаче да разбием това тъпо мълчание, в което се разбива всеки граждански порив и всяка идея или инициатива, мошениците във властта може в един момент и да се сепнат. Защото, както и да го погледнем, силата е у нас. Ние просто не знаем това. Не сме повярвали в нея - и в себе си. Тук според мен е разковничето. Ще чакам с интерес да чуя какво мислят другите...

Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

Добави в Svejo