Струва ми се, че е много важна тази тема. Тя, всъщност, е размисъл за това какви сме ние, българите, ето сега, в този исторически момент. А пък това какви сме може да се разбере по нашите реакции, по това как се държим, какво правим по повод на някакви там „дразнители”, социални, политически и прочие, доколко сме чувствителни спрямо това, което се случва. Изобщо размисъл за това, което някога са наричали „характер на една нация”, „народна душа” и пр. Трябва да се направи опит да разберем, и то точната истина за себе си, не такива каквито ни се иска да бъдем, не някакви илюзии относно себе си, самозаблуди и т.н., не митове, не приказки, не басни за себе си да разказваме, а истината е интересна и важна.
Да, обаче тя е трудно постижима. Ние сме потънали в предразсъдъци за самите себе си, правим се на много интересни, важни, умни и т.н., като народ сме били не знам какви си. Вероятно е така, аз не мога да кажа и това едва ли някой може да го каже – може да го каже ако общува с много хора от други нации, да сравнява. То това е всъщност идентифицирането, да се съпоставяш с други, та да откроиш своето, своеобразното и т.н. И затова едва ли някой може да каже обективно какви сме ние, но наистина както е казано, „По делата им – по реакциите, по поведението - ще ги познаете”, този е пътя да се разбере каква е една отделна личност, пък и един народ.
Аз размишлявам по тия неща от отдавна, и книги съм писал, обаче темата е неизчерпаема, все нови и нови неща могат да се кажат. И ето сега наново я поставям, много често я поставям и в обсъждания, в часове по философия и т.н., в преподаването си, защото е и много важна. Като целта е да разберем точно какви сме, смело обаче, честно, без опити да прикриваме истината, защото от истината, представете си, боляло и т.н. На тази основа може пък да се засрамим, ние не сме идеални, нали, предполага се, че имаме и доста недъзи, дефекти, слабости и т.н.? И, разбирайки ги, постигайки истината относно себе си, за самите себе си, тогава, на тази основа, ако се засрамим, можем и да потърсим начини да се поправим. Това е пътят.
Разбира се, е много трудно да изпъкне нашето, чисто българското, своеобразното. Защото какво е е една нация – това са много групи от хора, различни по манталитет, по стереотипи, по ценности, по култура, поведение и т.н. Ние не можем, като сме една нация, да сме абсолютно еднакви, да имаме еднакви реакции и т.н. Следователно, когато говорим за българска национална идентичност няма как иначе да постъпим, освен интуитивно да проникваме, понеже става дума за масово разпространени стереотипи, реакции, поведение, модели на мислене и т.н. Ето това трябва да открием, да потърсим. Пък вероятно се и променяме; но се оказва, че нацията има и нещо устойчиво, проявявало се и в предишни исторически периоди, но и сега, задълбочават се някои наши слабости, вероятно много зависи и от ситуациите, зависи и от условията и пр., и пр., и пр.
Но ние сме склонни сякаш все да се оправдаваме. Ние го имаме този т.н. комплекс за непълноценност, за малоценност и пр. Ние много, как да кажа, сме черногледи по отношение на самите себе си, не се стесняваме да се самоизобличаваме, да изтъкваме недъзите си; това според мен в известен смисъл е хубаво. Нихилисти спрямо самите себе си сме дори, разбира се, това вече не е хубаво; понеже би трябвало, реализмът изисква това, да открием и да сме наясно и със силните, и със слабите си страни като нация. И то да открием неща, характеристики, черти и пр., масово разпространени, характерни за едно мнозинство, което, както обикновено става, налага волята си, няма как другояче да стане. Тия, които са по-умни, или по-разумни, или по-прави, по-мъдри, по-чисти и т.н. едва ли могат да се наложат, но мнозинството се налага; а пък мнозинството харесва или не харесва някакви неща и понеже са много, в крайна сметка налагат волята си, вкусовете си поне. Това е, колкото и да не ни е приятно, но така е, така става реално. Това са нормални неща, обърнах ви на някои методологически трудности на идентификацията, защото ако аз говоря от своята позиция, а моето отношение към някои масово разпространени черти и пр. примерно може да е негативно, ала тия хора, които принадлежат към съответната група, които сами са носители на подобни черти, на тях това им изглежда съвсем в реда на нещата. Е, може и те с половин уста да кажат нещо напреки, ако е толкова обидно и отрицателно, срамно и пр., но съвсем няма да го кажат така, че да си проличи, че тези хора се разкайват, съжаляват, или пък че имат сериозно намерение да се поправят, да победят, да надмогнат слабостта си.
Следователно за да изпъкне нашето, българското, трябва да го сравняваме с някое чуждо. Кой има такава претенция че познава други народи, техния характер, техните слабости и пр.? Аз лично нямам такава претенция. Е, примерно мога да говоря за руснаците, не само защото съм живял там, опознал съм ги, доколкото това е възможно изобщо, руска литуратура съм чел и т.н., имам доста голяма основа, материал, за да сравнявам българите с руснаците. И аз съм го правил в книгите си: имаме и общи слабости, близки сме по манталитет, уви, точно така е и пр. Но ето сега ние вече пък сме в ситуация да се сравняваме с развитите европейски народи, които имат една развита цивилизация на свободата, едно развито самосъзнание за свобода, една демократична традиция и култура, а ние ги нямаме тия неща.
И затова вероятно като се сравняваме, като сравняваме българското с европейското, едва тогава ще изпъкнат релефно доста наши слабости. Това не е фатално, няма защо да се реве, както направиха по повод на онзи нужник в Брюксел, именно дето България беше изобразена като "тоалетна" на онази инсталация в Брюксел. Знаете, стигна се до една много трагикомична, но и показателна случка, показваща ясно какви сме. Или поне говореща за това какви са ни, доколко са ни нещастни управниците, които се държаха крайно тъпо в оня момент.
Възразиха на чешкия художник и, тупкайки се патриотарски по гърдите, постигнаха, знаете, само това, че нужникът беше покрит с черен плат, та мястото на България единствено да е изобразено толкова траурно и скръбно. Което всъщност и изобщо не е далеч от самата истина, ами е доста символично за това в какво положение сме сред толкова достойните европейски народи.
(Следва)
Да, обаче тя е трудно постижима. Ние сме потънали в предразсъдъци за самите себе си, правим се на много интересни, важни, умни и т.н., като народ сме били не знам какви си. Вероятно е така, аз не мога да кажа и това едва ли някой може да го каже – може да го каже ако общува с много хора от други нации, да сравнява. То това е всъщност идентифицирането, да се съпоставяш с други, та да откроиш своето, своеобразното и т.н. И затова едва ли някой може да каже обективно какви сме ние, но наистина както е казано, „По делата им – по реакциите, по поведението - ще ги познаете”, този е пътя да се разбере каква е една отделна личност, пък и един народ.
Аз размишлявам по тия неща от отдавна, и книги съм писал, обаче темата е неизчерпаема, все нови и нови неща могат да се кажат. И ето сега наново я поставям, много често я поставям и в обсъждания, в часове по философия и т.н., в преподаването си, защото е и много важна. Като целта е да разберем точно какви сме, смело обаче, честно, без опити да прикриваме истината, защото от истината, представете си, боляло и т.н. На тази основа може пък да се засрамим, ние не сме идеални, нали, предполага се, че имаме и доста недъзи, дефекти, слабости и т.н.? И, разбирайки ги, постигайки истината относно себе си, за самите себе си, тогава, на тази основа, ако се засрамим, можем и да потърсим начини да се поправим. Това е пътят.
Разбира се, е много трудно да изпъкне нашето, чисто българското, своеобразното. Защото какво е е една нация – това са много групи от хора, различни по манталитет, по стереотипи, по ценности, по култура, поведение и т.н. Ние не можем, като сме една нация, да сме абсолютно еднакви, да имаме еднакви реакции и т.н. Следователно, когато говорим за българска национална идентичност няма как иначе да постъпим, освен интуитивно да проникваме, понеже става дума за масово разпространени стереотипи, реакции, поведение, модели на мислене и т.н. Ето това трябва да открием, да потърсим. Пък вероятно се и променяме; но се оказва, че нацията има и нещо устойчиво, проявявало се и в предишни исторически периоди, но и сега, задълбочават се някои наши слабости, вероятно много зависи и от ситуациите, зависи и от условията и пр., и пр., и пр.
Но ние сме склонни сякаш все да се оправдаваме. Ние го имаме този т.н. комплекс за непълноценност, за малоценност и пр. Ние много, как да кажа, сме черногледи по отношение на самите себе си, не се стесняваме да се самоизобличаваме, да изтъкваме недъзите си; това според мен в известен смисъл е хубаво. Нихилисти спрямо самите себе си сме дори, разбира се, това вече не е хубаво; понеже би трябвало, реализмът изисква това, да открием и да сме наясно и със силните, и със слабите си страни като нация. И то да открием неща, характеристики, черти и пр., масово разпространени, характерни за едно мнозинство, което, както обикновено става, налага волята си, няма как другояче да стане. Тия, които са по-умни, или по-разумни, или по-прави, по-мъдри, по-чисти и т.н. едва ли могат да се наложат, но мнозинството се налага; а пък мнозинството харесва или не харесва някакви неща и понеже са много, в крайна сметка налагат волята си, вкусовете си поне. Това е, колкото и да не ни е приятно, но така е, така става реално. Това са нормални неща, обърнах ви на някои методологически трудности на идентификацията, защото ако аз говоря от своята позиция, а моето отношение към някои масово разпространени черти и пр. примерно може да е негативно, ала тия хора, които принадлежат към съответната група, които сами са носители на подобни черти, на тях това им изглежда съвсем в реда на нещата. Е, може и те с половин уста да кажат нещо напреки, ако е толкова обидно и отрицателно, срамно и пр., но съвсем няма да го кажат така, че да си проличи, че тези хора се разкайват, съжаляват, или пък че имат сериозно намерение да се поправят, да победят, да надмогнат слабостта си.
Следователно за да изпъкне нашето, българското, трябва да го сравняваме с някое чуждо. Кой има такава претенция че познава други народи, техния характер, техните слабости и пр.? Аз лично нямам такава претенция. Е, примерно мога да говоря за руснаците, не само защото съм живял там, опознал съм ги, доколкото това е възможно изобщо, руска литуратура съм чел и т.н., имам доста голяма основа, материал, за да сравнявам българите с руснаците. И аз съм го правил в книгите си: имаме и общи слабости, близки сме по манталитет, уви, точно така е и пр. Но ето сега ние вече пък сме в ситуация да се сравняваме с развитите европейски народи, които имат една развита цивилизация на свободата, едно развито самосъзнание за свобода, една демократична традиция и култура, а ние ги нямаме тия неща.
И затова вероятно като се сравняваме, като сравняваме българското с европейското, едва тогава ще изпъкнат релефно доста наши слабости. Това не е фатално, няма защо да се реве, както направиха по повод на онзи нужник в Брюксел, именно дето България беше изобразена като "тоалетна" на онази инсталация в Брюксел. Знаете, стигна се до една много трагикомична, но и показателна случка, показваща ясно какви сме. Или поне говореща за това какви са ни, доколко са ни нещастни управниците, които се държаха крайно тъпо в оня момент.
Възразиха на чешкия художник и, тупкайки се патриотарски по гърдите, постигнаха, знаете, само това, че нужникът беше покрит с черен плат, та мястото на България единствено да е изобразено толкова траурно и скръбно. Което всъщност и изобщо не е далеч от самата истина, ами е доста символично за това в какво положение сме сред толкова достойните европейски народи.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар