Крещяща несправедливост и нехуманност, недопустим държавен произвол спрямо личността, голямо петно върху френското правосъдие!

Френски магистрат ми отне всичките четири деца!

Автор: Борис Танушев

Въведение: Наскоро българските медии отбелязаха две години от освобождаването с френско посредничество на медиците ни от либийския затвор. Също така наскоро, но вече в самата Франция, магистратите от висшия съдебен съвет решиха, че техен колега съдия следовател, вкарал неоснователно в затвора, само по донос, за срок от 1 до 3 години 18 души в така наречената афера от Утрo (l’affaire d’Outreau), не заслужава да получи по-строго наказание от едно обикновено мъмрене, въпреки че образуваната по случая парламентарна комисия изкара на показ произволните действия на този съдия.

Общото, което се наблюдава и в двата случая е, че висшата френска администрация се оказва по-меродавна от обичайното съдопроизводство и му налага решения, които са не правно, а властово обосновани. По исторически причини носител на известното „държавата това съм аз” във френското общество е чиновничеството – социален слой, даващ едновременно защита и власт на ощастливените да му принадлежат индивиди. И до днес кариерата на държавен служител води класацията в предпочитанията на средно статистическия французин, като по-доходоносна и по-сигурна от тази в частния сектор. Веднъж издържал конкурса за чиновник, въпросният служител, с допенсионно осигурения си държавен пост, получава един вид предварителна индулгенция за бъдещите недоразумения, които действията му биха предизвикали.

При толкова ясно отдадено предпочитание към въпросния статут, осъществяваната от чиновничеството държавна регулация на френското общество има тенденция да се самодоказва и самоподдържа. (само в централното кметство на Париж има заети два пъти повече чиновници, отколкото във всичките институции на Европейския съюз взети заедно). Затова се стига и до парадокса веднъж взето някакво решение от овластен чиновник, дори и да е погрешно, то трудно (ако не и невъзможно) да бъде променено.

Конкретният случай: Във Франция има законодателство в защита на децата, според което, те могат да бъдат отнемани от родителите им дори и да са чужденци, ако последните не се грижат добре за здравето им, не ги изпращат редовно на училище или пък се държат лошо с тях. И това може да става по експресни процедури, без първоначално решение на съда, единствено по преценка на социалните служби, които в тези случаи реагират изключително по сигнали, които често пъти не представляват нищо повече от обикновени доноси.

Трябва да се знае, че във Франция доносничеството не само е толерирано, но и поощрявано (ако примерно някой съобщи за случай на укриване на доходи от трето лице той получава отстъпка в данъците си). Доносът (терминът там няма пейоративен смисъл) е легална база за намеса на администрацията и едно от средствата за осигуряване на препитание на стотици хиляди служители, както е в случая с индустрията, в която се е превърнала разделянето на деца от родителите им. По официални данни всяко второ дете от сигнализираните се оказва впоследствие неправомерно отнето от родителите му.

Такъв е и случаят на моето българско по произход семейство, при който и четирите ни деца бяха отнети (април 2008 г.) от френските социални служби по донос (за да се „легализира”, доносът впоследствие бе включен изцяло във формално проведената социална анкета) и пласирани разделено в приемни семейства. – Деца, които тогава бяха на 13, 7, 5 и 2,5 години, и които никога преди това не са били в лошо материално състояние – аз работех на постоянен договор в Страсбург, не са били малтретирани или в недобро здравословно състояние, винаги са били измежду първите по успех в класовете си. Но тази, която скалъпи доноса срещу нас, французойка, беше мотивирана от факта, че придобивайки правото да се грижи макар и само за едно от децата (най-голямото) получава всъщност редовно отпусканата за това от държавата парична помощ в размер на една работна заплата.

Между другото, каква е представата, която се изгражда във френските медии за българите (извън отзвука за медиците ни в Либия)? – Ако по тамошната телевизия минават от време на време репортажи за нас, то те основно са свързани с далаверите на българските цигани, на които никога не се споменава етническия произход (което в крайна сметка би било нормално), а само това, че са българи, за разлика от техните френски събратя, с които те са във връзка, и за които изрично се подчертава, че са от цигански произход. Поучително в това отношение е да се прочетат и статиите във френските енциклопедии посветени на Тракия, Добруджа, Македония където българите, турско според авторите им племе, са представени като нашественици по въпросните земи.

И за да се върна на темата с децата – тя, извън предубедеността срещу нас българите, е и тясно свързана с насаденото във французите убеждение за непогрешимост на държавните им служители. – При веднъж взето решение за отнемане на деца от съответните служби, целта на задължителната следваща съдебна санкция за това действие е не толкова да се търси истината, колкото да се оправдаят на всяка цена вече взетите мерки – т.е. в сила влиза постулатът за непогрешимост.

Ето защо френският съдия, за да съчетае явното несъответствие между фактите и предприетите вече действия (нещо като нашенското, първо бият после питат), ни изкара нас родителите неадекватни, а оттук и неспособни да се грижим за децата си. Механизмът е съвсем прост. Назначава се психиатрична експертиза, като на експерта се предоставят материалите от доноса, добили „легитимност” чрез включването им в рапортите на „социалните”, без да се уточнява, че те не са обсъждани или проверявани като факти. От тук нататък, на „експерта”, на който и през ум не му минава да подложи на съмнение авторитета на съдията, решава, че родителите са параноични, тъй като оспорват очевидните „факти”, а и „ригидни”, след като не приемат вмешателството в личния им живот на службите, които, според официалната теза, не желаят нищо друго освен добруването на семейството. Така съдията, веднъж получил обратно „експертизите”, може вече да твърди, че „резултатите им потвърждават направените наблюдения”!

Въпреки, че притежаваме български контра-експертизи, които доказват обратното – че сме нормални и любещи родители, те бяха подминати с мълчание – идентично на начина, по който и експертизите на френския професор Люк Монтание бяха отхвърлени от либийският съд. Без никакво основание съдията удължи с още една година (през април т.г.) отнемането на децата ни, служейки си между другото и с аморалната манипулация, че те, разпитвани не в наше присъствие (това е позволено от френският закон), вече не искали да се върнат при нас. А когато ние твърдим, че пред нас те декларират точно обратното, ни се заявява, че те го правели това от страх пред нас. И въпреки че имаме право да ги виждаме само по час и половина едва два пъти в месеца, поотделно аз и жена ми и един път заедно, в затворено помещение и в присъствието на френски надзирател, беше ни отнета и възможността да ги чуваме по телефона под претекст, че говорим с тях предимно на български и това не позволявало да бъдем адекватно подслушвани!

За съжаление, апелативният съд в нашия случай с нищо не надхвърли „обективността” на първоинстанционното решение. Вместо да търси дали има реални основания за постановяването на подобна присъда, той се занимаваше главно с въпроса как се изпълнява наложеното ни вече разделение от децата. Адвокатката, която ни защитаваше тогава, беше достатъчно откровена с нас и ни заяви следното „Ако вие се признаете за виновни, имате между 10 и 15 % шанс да си върнете децата, ако отричате – никакъв”.

Несъстоялата се санкция от второинстанционния съд даде впоследствие основание на детския съдия да стовари върху нас с цялата му тежест административния произвол, с който разполага и който произтича от статута му на безнаказаност (виж по-горе аферата Утро). От тук нататък всеки път, когато успявахме да предизвикаме ново съдебно дело (общо 6 досега), ни се отговаря, че апелативният съд вече бил дал право на съдията, и нашите доводи са отхвърляни, без да се разглеждат. – До касационния съд още не сме стигнали, тъй като за там се чака средно около 2 години.

Върхът на това „правосъдие” обаче беше, когато съдията в предпоследното заседание, пред 5 души свидетели, заяви приблизително следното – че докато аз обжалвам неговите решения, не съм готов да видя децата си и това състояние на нещата може да трае още години! – Съвсем неоснователно, като мотив за отказ за връщане на децата, ни се приписва твърдението, че аз и жена ми отказваме да сътрудничим със социалните служби. Но това просто не е възможно. Ако им откажем каквото и да било, те изцяло ще ни забранят свижданията с децата ни. Но според тяхната интерпретация, щом ние обжалваме присъдата, значи не я разбираме (отново тезата за непогрешимост на службите), а щом това е така, значи те не могат да работят с нас, т.е. да ни превъзпитават, а оттук и извода, че оставаме опасни за децата си! Между другото, за да сме разберели смисъла на взетите от тях мерки, ни се предлагат и редовни психиатрични консултации – звучи познато нали? – несъгласните при психиатър!

В последното засега дело свързано с децата ни (през август т.г.), – за възможността те да бъдат гледани от баба им и дядо им, несменяемият, както това е според закона, детски съдия, за да отхвърли това наше искане е написал в мотивите си, че децата, без въобще да са питани за това, не били изявили желание да бъдат с баба си и дядо си. А и ако излезели от приемните семейства, щели да бъдат отново травмирани, т.е. логиката е – вярно е, че те са били подложени на психически стрес при откъсването от родителите им, но защо отново да се подлагат на това страдание? – т.е. една съдебна инстанция по законов път оправдава похищението на деца – те могат и да не се връщат на близките им, след като това отново ще ги травмира!

Отнеха ни ги на 25 април 2008, рождения ден на сина ми, който навършваше 7 години. Стана брутално, отведоха ги разплакани направо от съдебната зала, без да ни отпуснат 15 дневния срок, предвиден от закона за адаптацията им към раздялата – претекста беше, че щели сме да избягаме в България! Най-малката ни дъщеричка тогава беше само на 2,5 години и беше започнала вече да произнася думи, но шокът от раздялата й запуши устата за близо 10 месеца и сега тя разбира само, когато й се говори на френски. Синът ми оттогава много често е тъжен, а и той и по-малката му сестричка са започнали да се изпускат по малка и голяма в леглата си. Нямат право на кореспонденция, позволяват им да получават само съвсем дребни подаръци и не ги оставят да бъдат с нас поне през ваканциите, както това е практиката за французите.

Колкото до възможността да се завърнем окончателно в България и поради тази причина да искаме да ни се предоставят децата, от социалните служби ни бе заявено, че те не само няма да бъдат върнати ако си заминем, ами напротив, ще бъдат сметнати за изоставени и дадени за осиновяване! От което следва, че ние официално сме заложници на френската държава!

Какво друго още мога да добавя след този финален „институционен” акорд, освен наблюдението ми, че не е достатъчно да нямаш в държавното си наименование определението „Джамахирия”, за да претендираш за правова държава. Още по-малко можеш да претендираш за учител в областта на човешките права, когато в ролята на такъв си оставил да се изживява безнаказано бюрокрацията.

П.С. Българското посолство в Париж е в течение на случая, но намесата му засега е безрезултатна.

Колкото до медиите – за съжаление, те имат повече място за жълтата си хроника, отколкото за съдбата на 4 български деца.

Добави в Svejo