Написано току-що като коментар в блога на г-н Инджев:И аз съм трогнат от този текст - Животът не е нито уравнение, нито съветска „уравнивиловка" - и дори това да прозвучи страшно грандомански в ушите на мнозина, ако не и на всички, ще си позволя да река: струва ми се, че вълнението ми се дължи на това, че в твърденията на г-н Инджев срещнах свои съвсем лични, дълбоко преживяни душевни колизии, терзания, уверености и пр.
Не се срамувам да кажа това, тъй като ние, хората от нашето с г-н Инджев поколение, бяхме поставени в аналогична ситуация и трябваше да правим все един и същ, при това най-съдбовен нравствен избор. Който, впрочем, е характерен за всяка епоха, но за нашето време беше поставен в най-екстремна форма: изборът между достойнството и безчестието, между комуноидността и човечността, между конформизма и личностността.
Тия, които не тръгнахме по пътя на компромисите със съвестта и на безчестието бяхме и уволнявани, и оставяни на произвола (такова нещо като "безработица" за интелектуаците не съществува, но да ти откажат достъп до най-елементарните средства за съществуване може, ох, как може!) и подлагани на остракизъм, и непризнавани даже от "своите", и ругани, и плюти, и омърсявани, и клеветени по всевъзможни начини. В същото време другите, тръгналите по другия, по "правия път", направиха бляскави кариери (Тошо Тошев, Кеворкан, Бареков, да не говоря за мекеретата от моята сфера, тази на философията, примерите там са безчет: Желю, Доган, Каракачанов, генералския син и кой ли не) и се докатериха, и долазиха до върховете на славата, до "величието", до блясъка, но и, разбира се, стигнаха до най-заслуженото: до всеобщото презрение, до презрението дори и на ония, които тайничко им завиждат.
Но, г-н Инджев, ще завърша с нещо, което, вярвам, превъзходно разбирате, но ще го напиша за младите, които тепърва тръгват по трудните пътища на живота, т.е. едва сега им предстои да направят избора, които ние направихме преди десетилетия. А именно ще река: не за единия хляб живее човекът (а в българския вариант тази библейска мъдрост звучи така "Не за едните пържоли и печени прасенца живее човекът...", щото у нас хлябът като артикул не се цени толкова от средите, за които говорим, там се ценят печените прасенца). Тоест, загуби ли човек имот, загубил е доста, загуби ли пари, също, загуби ли приятели, още повече, но загуби ли чест, загубил е всичко.Та затова туй, че някои от нас, не толкова много, впрочем, особено пък сред т.н. "интелектуалци", живяхме, според силите си, честно, не се омаскарихме, не се продадохме никому, ни дава едно душевно равновесие, една умиротвореност, която не може да се сравни с никое друго, дава ни едно блаженство на духа, които другите никога няма да познаят. И аз не им завиждам изобщо, а пък за терзанията на тяхната съвест - всеки има съвест, доколкото всички сме Божии чада, всички чуваме дълбоко в гърдите си гласа на нашия велик Създател, ала някои предпочитат да си запушват ушите и да се правят на ударени! - сиреч, за жестоките, кошмарни мъки на душата, които, убеден съм, те ще преживеят поне в последната си минута, изобщо не им съблазнявам...
Уф, нагазих в дълбоки води, дано тия думи не се възприемат като суетно и егоистично маниерничене; писах ги искрено, но знае ли човек, всичко може да се получи във възприятието, щом е толкова трудна "материята" на разговора! Та, г-н Инджев, да завърша, защото темата е огромна, ще кажа: въпреки всичко в някакъв смисъл хората от "кръвната група", към която принадлежим, сме и щастливци - въпреки че това едва ли може да се разбере и признае от всички. Но ний най-добре си знаем защо...
(Ето, казвам това, въпреки че вчера, примерно, уволниха от работа жена ми, учителка; тя цял ден днес плаче, а пък аз й казвам да се радва че се е отървала. Историята, накратко, е такава. Директорът-комуноид, който я изрита, се гавреше с нея така, че едва ли някой може да си представи.Примерно пред класа й, идиотът му с идиот, значи, наглецът му с наглец, рекъл пред класа, когато тя му се оплакала, че едно циганче изобщо не я слушало, та той дошъл и изтърсил пред класа ето това: "Слушайте госпожата, щото ако не я слушате, ще я уволня!". Представяте ли си, все едно им рекъл: "Не я слушайте, побъркайте я, за да мога по-скоро да я уволня!". Без да мисли им рекъл точно това нашенският селски комуноид-директор! И в знак на радост циганчето, щом си тръгнал директорът, излязло и се изплюло на гърба на учителката си, на жена ми! А пък вчера директорът съвсем зарадвал циганчето, уволнил я, уволнил учителката, щото он, представете си, е "европеец": заради циганчето пожертвал даскалицата, съвсем "европейска" му е работата на тоя нашенски комуноид!
Такива ми ти работи стават и в наши дни, дами и господа! Комуноидите у нас, това мръсно, долно и подло племе, са неизтребими, напротив, тържествуват навсякъде! Туй е положението, прощавайте за отклонението, ама съм стар вече, та затова така...)
Няма коментари:
Публикуване на коментар