Става дума за статията Дойде ли краят на политиката в България, която оценявам като много добра, т.е. като съдържаща ценни мисли и като предразполагаща към размисъл. Аз днес-утре ще трябва да напиша своя статия, с която да вляза в отворената от него дискусия, но след като си подбрах най-силните моменти в статията на г-н Беров, решавам да ги пусна тук, понеже статията му, иначе толкова интересна, има един недостатък - твърде е дълга. А пък мен ме интересуват не литературните попадения и умелите стилистични обрати, ами същността на проблемите в нейния чист вид. Та затуй публикувам тук онова, което е най-важно в статията му по моя преценка, та който иска, като го прочете тук, да отиде и ако иска да прочете и цялата, казах, твърде интересна и добра статия.... Та затова реши нашенското мнозинство, че трябва да потърси задоволяване на своите ищаси чрез онази вълшебна система, или по-скоро оня хитър начин, цака, иширет, номер, пиниз, тарикатлък, чрез който обществото ни би могло да заприлича на западните общества, без да си дава много зор, а по нашенски – яваш-яваш.
И тъй като се оказа, че политиката и демокрацията не са нито цака, нито пиниз, нито иширет, нито начин за постигане на подобен кеф, и тъй като се видя, че и социализмът въпреки безспорните му предимства на безметежност, безгрижие, безотговорност не обзаведе природонаселението с така въжделяваните неща консумативи (дънки, беемвета, перални, отпуски, пенсии, космодискове и каквито стоки за потребление се сетите), то надеждите се стовариха върху човека, който ще ни оправи, партиите и вицовете.
... И така, докато политиката не се изроди в учрежденски заговори, махленско клюкарене, кръчмарски откровения, подмолни завери и тайни договорки или докато от нея не останат само познатите битови стърготини под формата на вицове от рода на „Бойко имал два размножителни органа, всеки един от тях по-голям от другия”, разправяни тихичко из кюшетата, та да не ги чуе някой, дето не трябва.
И не че хората не взеха правилно решение на последните избори, напротив, действията на сегашните управници са, общо взето, горе-долу, правилни и засега точни, но людското умонастроение, което осигури властта им, както и все още неосъзнато и непризнато отхвърляне на политическата система връща страната ни в ония първозданни времена на българското битие, при които властовите политически решения някак неизбежно доведоха различни видове робства – турско, визанатийско, руско и българско, като никак не е сигурно дали българското е за предпочитане.
... При всички случай връщането към ППО (първичните политически отношения) може да има само временен успех и да решава временни задачи. С ППО можем да си върнем парите по европейските програми, можем да осъдим няколко продажни властници от миналото управление, можем донякъде да обуздаем и дори да преодолеем кризата, но да се превърнем в правова, демократична, успешна, развита страна с траен стопански растеж – това не можем.А често алтернативата, другите виждания, другите решения въобще ги няма. Защото така е по-лесно. Така човек не се напряга и натоварва. Хората също. И обществото също. А отказът от подобно натоварване е отказ от три много съществени и за отделния човек и за цялото общество дейности - отказ от мислене, отказ от вземане на решения и отказ от поемане на отговорност. Тези три неща като цяло означават отказ от политика. И за тези три отрицания вече са виновни не медиите, а политическите партии.
... Не трябва обаче „Демократи за силна България” да се оплакват от това, че някой е присвоил техните възгледи, защото в съвременния свят идеите, възгледите и предложенията не биват частна собственост, а обикалят свободно в обществото без никакви задължения към своите създатели и принадлежат за повече или за по-кратко време на този, който най-добре ги защити, обоснове, и на този, който увлече след тях повече хора.
А ДСБ, макар и да успя донякъде да обоснове своите виждания, не успя убедително да ги защити изцяло, а пък да спечели повече привърженици и да привлече повече хора не успя никак.
... Но ДСБ се усамоти в партийната си дейност, като прецени, че тя е достатъчна, за да бъдат постигнати целите на партията. Така общественото одобрение не беше използвано, а посланието към хората сякаш се ограничи до „ние ви предлагаме нещо добро и смислено, пък вие ако не го приемате, сами ще си носите отговорността”.
След цели петнайсет години преход обаче поведение от рода на „ние сме добрите, а пък вие, ако сте съвестни и разумни граждани, трябва да гласувате за нас” са ни повече, ни по-малко проява на високомерие.
... Защото май всичко се свежда до избора. И демокрацията, и свободата, и отговорността, и политиката. И когато предоставиш избора си на друг, предоставяш свободата и отговорността на друг. И когато се откажеш от избора си, отказваш се и от политиката. И от политическото състезание.... Консервативният възглед, или „проектът Костов”, не изчезна въпреки хулите, клеветите и черната пропаганда. Проектът „Костов” оцеля и неговата основа е достатъчна силна, упорита и твърда, за да се опре върху нея един бъдещ консервативен проект. Въпросът е как да стане това.
Този въпрос обаче не се обсъжда. Нещо повече, той дори не се поставя. А няма как да бъде решен един въпрос, който не се поставя. И въобще има доста въпроси, които не намират отговор, защото не се и поставят.
... И отново старият въпрос – защо ДСБ не успя да използва вълната на гражданското одобрение? Защо я изгуби? Как отново да завоюва подкрепата на обществото?
А би могло тези обсъждания да бъдат насърчавани, водени и предизвиквани от самите партии. Какво пречеше на някой широк форум (мегдан) да се обсъди например въпросът за кметската кандидатура. С участието на десни партийни ръководители, членове и привърженици на СК, граждани и въобще хора с идеи и виждания. И с повече нови и млади хора. Нали така хората стават съпричастни към едно дело. Нали така се печелят привърженици. Нали това е решението на задачата – как от повод за разговори на ограничен кръг хора консервативните, или нека ги наречем изконните десни възгледи да придобият обществена значимост.
За да има в България политика. За да има мислене, избор и свобода. За да ни има нас.
Няма коментари:
Публикуване на коментар