Преди няколко дни писах, че започвам да чета нова книга: От днес почвам да чета книга със заглавие "Какви ще бъдат философите на утрешния ден?". Вчера и онзи ден въпреки другите ми занимания можах да отделя по няколко часа за четене и ето, че почти дочетох и тази книга; остават ми 30-тина страници, които ще дочета днес в автобуса или на някоя пейка. Искам да представя тук част от впечатленията си от книгата "Какви ще бъдат философите на утрешния ден?", написана от Себастиен Шарл, философ от Канада.Но преди това искам да кажа няколко думи за един чудесен начин на четене, който преоткрих в тия първи пролетни дни. Понеже в къщи имам много работа, поради която ми липсва настроение за четене, отново се върнах към един мой стар навик: да чета книга на улицата, на някоя пейка в градинката, на някоя маса в кафене - чудесно може да си прекараш времето по този начин, опитайте! Подарих си тия дни по няколко часа в слънчевия пролетен ден за четене на книга, а в съзнанието му оживяха незабравими, направо съкровени мигове от моите младежки години, в които с книга в ръка скитах из така близките до душата ми места сред природата, около родния ми град Долна баня, покрай реката (Марица), в близката горичка, в полите на която е скътана малкият параклис "Света Петка" (там сега вече има и една хубава църквица), а пък ако човек се изкачи малко по баирчето, ще открие място, откъдето се вижда цялата местност отвисоко, с градчето, църквата, улиците, по който пъплят хора, а особено с гордо изпъчилата снагата си Рила, която започва оттук, но в западна посока, а пък нейните върхове са почти винаги бели въпреки че е пролет или дори лято. Така си прекарвах времето някога, като ученик и студент през ваканциите, и имам чувството, че тия мои самотни разходки сред природата с книга в ръка ме направиха философ, а не обучението ми след това в два университета. Никога няма да се изтрие от душата ми дълбокото преживяване, свързано с откриването на Албер Камю; попадна ми негово томче, където е и "Митът за Сизиф" (как ли цензурата тогава допусна да излезе тая "реакционна" книга?!), и аз жадно поглъщах невероятно дълбоко заинтригувалата ме мисъл на този френски философ, полегнал на тревата, на сянка, до приятно ромонящата пенлива вода на Марица, току-що спуснала се от висините на Рила.
Та ето че като почнах да пиша тази сутрин своя очерк за книгата на мосю Себастиен за френските философи, която почти изчетох в последните два дни, неизбежно се откри в съзнанието ми картината на моето първо приобщаване към френската мисъл, което е станало в годините на младостта ми. А ето, сега съм вече "узрял", почти достолепен от възрастта си философ, за който беше така вълнуващо "да си свери часовника" с това, което правят (което пишат) неговите колеги от съвременна Западна Европа. Понеже канадецът (от френскоговорящата част на Канада) наистина представя съвременното състояние на френската мисъл, не само пишейки за най-влиятелните й философи, но и разговаряйки с тях: от всеки представен в книгата философ е взето и интервю, което е твърде сполучливо хрумване, водещо дотам, че книгата му се чете на един дъх.
Имам няколко листа със записки върху тази книга, понеже, след като обещах да я представя за вас, читателите на блога, най-старателно си записвах ония мисли, които минаваха в главата ми под влиянието на четенето; аз поначало винаги си водя записки когато чета сериозни книги (аз други комай изобщо не чета; но има и "сериозни" романи, примерно на Достоевски и пр., така че какво друго да чете един човек, при това философ?!), също така си подчертавам най-важните моменти директно в книгата, и затова ми се иска също така да ви приведа някои от тях, за да ви помогна да почувствате и вие нещичко от очарованието и трепета, с който поглъщах този текст в възхитително светлите пролетни дни, съвпаднали с уикенда. Но както изглежда няма да успея да сторя всичко това, понеже текстът ще стане прекалено дълъг, а не бива. Ето защо сега решавам отделно да напиша нещо като статия върху книгата, където да изложа най-същественото, което открих в нея, а тук само да споделя впечатлението си, заедно с някои недотам приятни мисли, които кой знае защо ме обзеха особено вчера. Да започна оттук, като ще се постарая да бъда пределно кратък.
За мен беше особено приятно да открия, съизмервайки се с написаното от представените шест френски философа, че моето лично философско дело (да го нарека така, пък както ще и да прозвучи!) не само че се вписва в тенденциите на съвременната европейска мисъл, но в някои отношения, може би тъкмо поради крайно неблагоприятните условия, в които съм писал книгите си, дори ги и превъзхожда. Разбирам, че един такъв извод може да ви прозвучи най-малкото странно, но все пак ви обещах честно да споделя впечатлението си, ето, правя го, без много-много да ме вълнува дали някой няма да се ухили снизходително като прочете горните думи: да се хили както си ще. Темите, проблемите, стилистиката, идеите, споровете, вълненията даже на откриващите се в интервютата си философи, са ми вътрешно и дълбоко родствени, оказва се, че това, което старите философи наричат "дух", този "стар кърт, дето рови нейде там" (по думите на Хегел) е работил здраво не само във Франция в тия години, не само в Европа или Америка, а и тук, представете си, работил е и у нас, в България.
Може много нескромно да прозвучи, но открих, че направеното от мен в тия години, на фона на това, което пишат и говорят френските философи от тази книга, не просто е съотносимо с нивото на френската мисъл, но и в някои отношения я превъзхожда. Понеже при нас животът, състоянията на душата и духа в тия години бяха крайно екстремни, докато, простете, но френските философи, са били в една съвсем друга, улегнала духовна атмосфера, а пък знаем добре, че когато мисълта на философа изпадне в някакво самодоволство от самия себе си, едва ли може да сътвори нещо изключително. Та, накратко казано, за мен беше най-вълнуващо това, че можах да се "идентифицирам" като философ с тия френски философи, да се съизмеря, и открих, че не съм толкова долу, "нейде ниско там, в калта", както може да си помисли човек, особено ако живее в условията на толкова непокорната и вечно будна българска завист.
Това обаче от една страна. Но онова, което особено ме разстрои, е това, че си направих някои твърде неприятни изводи за коренната разлика в жизнено-културните ситуации, в които са поставени френските и българските философи. Ще бъда този път по-конкретен, за да ме разберете вярно.
Ето, да речем, Андре Конт-Спонвил, на който авторът е отделил най-голямо внимание, започва философското си дело почти по същото време, в което и аз почвам да се блъскам в стените на толкова задушаващата духовна атмосфера у нас. И той е бил гимназиален преподавател по философия (както и Сартр е бил такъв, но по-преди), но ето и разликата. Когато почва да пише книгите си, оказва се, че във Франция има една образована част от обществото, което не просто се "интересува" от философия, но и дори, представете си, чете философските книги, които се пишат и излизат по книжарниците. За разлика от тъжното положение у нас, при което някой се гордее ако каже, че не е прочел някоя си философска книга, и никога няма да се принизи да си я купи, камо ли пък да я прочете.
Та Конт-Спонвил още като учител, както и при мен стана, написал и издал една-две книги, отначало отзвукът бил, както и нас, никакъв, но ето че в един момент една нова негова книга бива оценена дотам, че самият той е крайно изненадан: разпродали се били 300 000 екземпляра, което му осигурило финансова независимост, той напуска преподаването в училище, за да се отдаде изцяло на писането. (Това, впрочем, е мечта на всеки творчески "работник": да работи само онова, което душата му иска, а грижата за горчивия хляб да отпадне.) Другояче казано, не толкова финансовият успех, а по-скоро признанието, оценката от обществото на този, пък и на останалите френски философи, представени в книгата, ме накара да се почувствам тъжно и унизено. Но как няма да се почувства така човек като мен, след като знае, че книги, в които е вложил душата и сърцето си, именно като осъзнае, че, примерно, от моите книги "Тайнството на живота" и "Преследване на времето", през миналата година в пределите на цялата държава са били продадени, числом и словом, съответно 9 девет!) и 4 (четири!) книги, което, както и да го погледне човек, обрича мен, техният автор, на жалко съществуване?! Понеже е присъда над мен, а в мое лице и над философията; обществото де факто ни казва: "Нямаме нужда от философия, затворете си, проклети философи, устата, немаме нужда от вас, я ги вижте пък тия, разфилософствали се; дайте ни пари, а не ни давайте... акъл - и идеи!".
Нещо повече, обрича ме на гладна смърт, поради което, за да избягна тази гадна екзистенциална участ, ми се налага да си изкарвам коричката хляб с тежък всекидневен труд. А на всичкото отгоре в тия условия ми се налага и да пиша, да правя и това, което иска сърцето ми! Но да го правя "между другото", а не истински! Стига, надявам се, че ме разбрахте, пък ако не сте ме разбрали, няма значение: факт е обаче, че у нас човешката "маса" не прави нищо друго, освен да убива (в буквалния смисъл на думата!) своите най-способни хора - пък след това се чудим защо нямаме някакъв що-годе значим прогрес?!
Понеже бързам за работа - след около час трябва да съм в училище, чака ме преподаване на философия, и то цели 7 часа; представяте ли си какво означава да имаш цели 7 часа философия с ученици в днешно време?! - ще спра дотук, понеже трябва да се приготвям за работа. Спирам, въпреки че добре разбирам, че не успях да се изразя както подобава - и нищо чудно думите ми да прозвучат глупаво. Но нямам време даже да прочета написаното, понеже бързам, понеже не бива да закъснея за моя всекидневен робски труд на нивата на българското образование и култура.
Затова моля за снизхождение ако има някъде грешки или ако съм се изразил недобре или прекалено дразнещо. Утехата е, че поне бях пределно искрен. Лек ден ви желая, щастливци!
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2010 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ
Няма коментари:
Публикуване на коментар