Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

събота, 17 април 2010 г.

Един по-друг поглед към бригадирското движение в България - или какво бяха за мен “младежките бригади”

Пиша това, обърната с поглед към настоящето и бъдещето поколение. Млади хора, предполагам, че всички около вас възрастни хора са ви разказвали екзалтирано с любовен привкус, колко разкошни и хубави са били “младежките бригади”, за това реших да ви поднеса собственото си мнение.

За мен те бяха “Концлагер”! Но защо? – ще ме попитате. Започвам просто да разказвам, а вие решете сами.

Привилегировани бяха децата, учещи в техникум. Те ходеха на стаж и им се налагаше много малко да ходят на бригади, но ние учещите в гимназия (Реална, Езикова, Математическа) бяхме малолетните работници в селското стопанство. Съща беше участта и на студентите. Но поред.

Ученическите бригади биваха – пролетна (2 седмици), лятна (1 месец), есенна (2 седмици) и междинни по необходимост на селското стопанство - ако зимата е дошла, а реколтата не е прибрана.

Ние, учениците от МГ”Баба Тонка” гр. Русе, учили в годините 1971-1975 г, задължително ходехме 1 месец лятото в консервения комбинат “Дунавия”, където произвеждахме компоти и туршии. Живеехме в Лагер, ама истински, който се намираше на брега на река Дунав. По филмите сте виждали Концлагер (ограда от мрежа, а вътре бараки), е това беше и нашият Лагер. Имаше бараки за момичета и бараки за момчета. Във всяка барака бяха настанени от 10 до 30 човека. Леглата бяха нарове с дюшеци. Шкафчета нямаше (държиш си нещата в куфара под нара). Тоалетните бяха в отделна барака, пак разделени на мъжки и женски. Баня няма, но между бараките имаше чешми (една тръба дълга около 10 метра с кранчета през половин метър). Хранехме се в стола на консервения комбинат.

Раздадоха ни дрехи (дочено палто и панталони, които в повечето случаи не ни бяха по мярка), с които трябваше задължително да бъдем облечени.

На работа и храна ходехме под строй с песен. Веднъж седмично ни водеха на баня и на кино. През останалото време бяхме в Лагера. Запълваха ни времето с "културно-масова дейност" – лагерни огньове, четене на марксистко-ленински поучения, мъмрения и похвали. Добре че не ни забраняваха да си четем книгите които носим.

Имаше Централен бригадирски щаб със съответните ръководни лица; Окръжен бригадирски щаб и ръководство на съответните Бригади.

В Централния бригадирски щаб бяха хора членове на БКП, в Окръжните имаше и от ДКМС, а в ръководството на дадена Бригада можеше да има ученици от съответното училище. Всички имаха специални униформи с пагони. Броя на звездите върху пагоните определяше статуса им в ерархията. Всички бяха на заплати и не работеха. От Централния и Окръжния бригадирски щабове ходеха по проверки в бригадите и на банкети. Ние работехме на две смени.

Когато приключваше бригадата се награждаваха победителите в Съревнованието за изпълнение на Плана. Наградите биваха книги, шах, игри. Не ни се плащаше, защото казваха, че каквото сме изработили е отишло за храната ни. Единствено в една от студентските ми бригади (те бяха същите, само че в селското стопанство) имах щастието да получа някакво заплащане на труда, който съм положила.

Освен тези летни бригади, които също бяха на смени една година (юли месец, друга година август), вече споменах, че имаше пролетни и есенни(задължителни). Те бяха в помощ на Селското стопанство. Пролетните биваха май-юни, а Есенните - септември-октомври. Работеше се всичко – от плевене, рязане на цвекло, събиране на царевица и грозде до уборка на нива (ако е останало нещо след прибирането на реколтата).

Ще ви разкажа няколко куриоза. Първият ще го нарека “Дядо и ряпа”, като в приказката. Пратиха ни на едно поле да го плевим от плевели. Ние бяхме ученици в 9 клас. Какъв е бил посева не си спомням, но плевелът беше рапица, която беше два пъти по-висока от нас и гъста. Класната ни разположи по един на ред и ни пусна да плевим. Ама той плевелът по-голям от нас – един отскубнеш, за другия викаш помощ, щото сам не можеш да го извадиш. Надали оплевихме и 1/3 от нивата.

А за другият куриоз си представете синоптично време като от филма “Баскервилското куче” – късна есен (края на ноември), мрачен, мъглив и дъждовен ден. Автобуси ни откарват в 10 часа преди обед и ни оставят в силистренското поле. Идват да ни приберат към 16 часа.

Берем царевица на ръка. Момичетата берем, а момчетата след нас режат кочаните. Всичко е мокро и след час и ние ставаме мокри. Правим опити да запалим огън, но не успяваме – всичко е мокро. Мъглата не се вдига, а дъждът ръми непрестанно. Това удоволствие трая цяла седмица, а в същото време другарите от ЦК съобщават, че в Слистренско преди месец е прибрана всичката реколта, като плановете са преизпълнени. Хубавият спомен, който ни остана, бяха дружните песни в автобуса и Робинзон Крузоновските подвизи на полето.

И за да не е толкова мрачен разказът ми ще завърша с една интересна случка. Все пак ние бяхме млади хора и в каквито условия да ни поставеха, намирахме начин да се забавляваме и правехме битието си интересно.

Най-хубаво беше когато сме на бригада в някое село и ни разквартируваха по къщите. Тогава все пак имаш свобода, като се прибереш да можеш да правиш каквото си искаш. И така, може би бяхме в 10 клас, пратиха ни на бригада в с.Писанец – Русенско. Разквартируваха ни по къщите и ние 5 или 6 момичета ни пратиха в една къща. Ама къщата голяма, на два ката и стопаните ни настаниха на втория етаж. И ние момичешка ни работа, почнахме да си правим кафе, като си слагаме шоколад в него, да се гримираме, модни ревюта и какви ли не дивотии, но най-голямата ни щуротия беше викането на духове.

В помещението между стаите имаше една кръгла маса и ние понеже бяхме чели туй-онуй, решихме да пробваме. Изчакахме да стане полунощ. Насядахме около масата, хванахме се за ръце и започнахме да произнасяме разни заклинания (не помня какви). По едно време масата се завъртя (не зная дали беше истина или ние си го втълпихме в главите) ние се стреснахме. Толкова се бяхме уплашили, че дори не можахме да извикаме. Приключихме на бързо с експеримента и си легнахме, естествено не мигнахме цяла нощ, а на сутринта не ни се говореше за това.

Светлана Йорданова Рашкова, 16.04.2010г. гр. Русе


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2010 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ

Няма коментари: