Знае ли се, нищо чудно тъкмо ония, които мислят съвсем повърхностно за щастието, да са най-щастливи?

Понеже няма никакъв коментар, да вметна нещичко аз. :-) Хубава статия, поздравления! Предразполага към размисъл... затова ще си позволя да кажа следното:

Това, че щастието е трудно за "дефиниране" се знае добре: колкото са хората, толкова са представите за това какво е да си щастлив. Ние като души и личности сме различни, следователно няма как да бъдем щастливи по един и същ начин. В същото време онова, което носи "щастливост" някому, няма как да не ощастливи поне малко и други хора. Но не е задължително да е така. По темата за човешкото щастие особено ценни са анализите на Кант, на Шопенхауер и на Достоевски. Няма да ви измъча прекалено, ще кажа само най-главното.

Щастието е свързано с човешките склонности, т.е. с онази част от човешката природа, която не може да бъде подведена под никакъв закон. То е израз и трансформация на "желаещата част" на нашата същност, а желанията ни са безчет; пък на всичкото отгоре нашият порив, страстта ни към приятните преживявания, нямат засищане. Общо взето задоволяването на толкова властния нагон към щастие у човека е главна негова грижа, от която той едва ли някога ще намери умиротвореност в живота си: ние сме "жадни" и "лакоми" за щастие в една извънмерна степен; няма "засищане" е предел на копнежите в тази област. Затова изцяло неразумната страст към щастие намира уравновесяване от възвишаващото нашата душа понятие за дълг, което се диктува от чистия практически разум. Изглежда затова сякаш най-щастливи са тъкмо децата - заради неразвитостта на "разумната част" на душата им. Но този идеал за невинна ощастливеност си отива безвъзвратно с детството и никога няма да се върне...

Щастието, свързано с приятните преживявания - предимно удоволствията на тялото - и съзнанието дълг, произтичащо от разумната част на душата, са във вечен и непримирим конфликт; затова и повелите на дълга изглеждат така неприятни на впусналите се в преследването на химерата, наречена щастие. В същото време намесата на разума в сферата на щастието е направо разрушително: разумът почва да рисува един идеал за "всеобщо организирано щастие", който, да речем, комунизмът се опита даже да реализира практически.

Според тази представа няма избор и няма свобода, а всеки е един вид длъжен да е щастлив; нещастните физиономии и пречат и вгорчават насладите на щастливите и затова никой няма право да е нещастен; нещастните стават "врагове", които трябва да бъдат ликвидирани или поне изолирани (концлагерите), а пък щастливците няма начин да не са щастливи и ощастливявани отвън, и то по абсолютно един и същ начин, да речем, като четат книжките на Ленин, Сталин и Мао, като маршируват задружно по плаца, като бъдат изкоренени различията, т.е. когато личностните биват унифицирани, обезличени, унизени. Достоевски затова така силно е воювал с нихилистите, както той нарича в онова време комунистите: понеже посягат на автономията на волята, на човешката свобода, на индивидуалното право на щастие, понеже накърняват светостта и чудната мистерия на щастието.

Според Шопенхауер пък да бъдеш щастлив продължително време е невъзможно, всъщност съществува не щастие, а илюзия за щастие, на която са подвластни най-вече плоските, неразвитите, бедните души. А иначе съществуването на човека е непресекваща трагедия, от която намираме избавление само в смъртта; минутите на щастие са само колкото да си поемем дъх - и пак да продължим да носим тежестите на горчивата ни участ на тази земя. Ония, които успеят донякъде да озаптят поривите и влеченията на алчната и ненаситна воля за живот, вкоренена в тялото ни, може и да изглеждат нещастни, но поне са се измъкнали донякъде от страшната тирания на стихиите, локализирани в тялото ни. Кардиналният изход е пълна резигнация (отричане) на волята за живот, т.е. квиетизмът, на който обаче малцина души са способни. Да подхвърля, че Ничше, ученикът на Шопенхауер, мисли по този пункт точно обратното на учителя си. Според Ницше това, което иска волята за живот, трябва да и се даде - независимо от цената, която трябва да се плати. За "щастие" - капчица горчив ницшеански хумор да вметна - огромната част от човечеството съвсем не знае какво е животът, съвсем не умее да живее, поради което и няма как да живее; вместо това тия друго не правят освен и на другите, искащите и умеещите да живеят, постоянно да вредят.

То затова е и измислен комунизмът, който е бясна реакция на непълноценните за живот срещу ония, които искат и умеят да живеят. Ние затова продължаваме да си патим още от този манталитет, наследен от комунизма, и затова животът у нас продължава да е така беден и мизерен. Впрочем, в кочината на комунизма и посткомунизма "истински" живеят само паразитите, такива, примерно, като "бонвиванът" Батето, зетят на "Татото", бащата на "Каката". И цялата комуно-мафиотска гмеж около тях живее така де, трябва да признаем поне това. Презряното им "щастие" всъщност е най-добрата присъда, на която ги е осъдило самото битие. Жалкото е че те няма как да разберат това...

А обикновеният човек всъщност не прави друго освен да бъде люшкан с лодчицата си от най-коварни вълни в безбрежния океан на живота, докато не се удави, или разбие в някоя скала, или пък не бъде изхвърлен на някой пустинен или каменист остров. Най-голяма трагедия обаче настъпва когато хората почнат да вярват, че животът ни може да бъде организиран "научно"; излиза, че колкото повече се мъчим да сме щастливи, толкова повече това не ни се удава; щастието или идва само, или съвсем не идва; същото е и с любовта; поне мъките, страданията, изпитанията ни са гарантирани - и от тях не можем да избягаме, от тях няма спасение. Обаче най-много беди ни носи това, което обозначаваме с израза "борба за щастие", или "битка за щастие"; по това се познават най-големите нещастници, те са такива според това доколко се борят или не се борят за щастието си.

Щастливците в живота се познават по това, че те сякаш не полагат специални съзнателни усилия да "градят" или "строят" щастливостта си, а това им идва, както казваме, "отвътре", от само себе си, сякаш са помилвани от Бога - или пък, другояче казано, както се казва предимно по нашите географски ширини, имат "късмет". Или поне не е сбъркал някакви базисни, фундаментални начала на живота. А това, че ориенталците са склонни да не се борят с рационално определяни усилия за щастието, а чакат то да дойде само, е главното в т.н. ориенталска мъдрост. Западните народи, или, по-точно казано, човешките същества, живеещи на Запад от Виена, са по-активни и действени в търсенето на щастие, което обаче едва ли ги прави по-щастливи; по-доволни може би да, но не и щастливи - така поне ни изглежда на нас. А щастие и задоволство от живота едва ли са едно и също нещо. Може би си мислят, че "истински щастливи" са само ония, които не виждат никаква разлика между щастие и задоволство. Или както е подхвърлил Шилер: "Най-щастливи са самодоволните... свине!".

Всъщност истински щастлив може да бъде само истински свободния човек. Такъв е оня, които не просто има усет за свобода, не само разбира що е свобода, а е овладян изцяло от тази велика идея на самия живот - животът, какъвто подобава да е за човека. Свободата е станала начин на съществуване за такъв един човек. Но колцина са тия сред нас, които са постигнали свободата си поне що се отнася до тиранията, която човешкото тяло упражнява непрестанно върху нас? Нима не се забелязва даже с просто око, че огромната част от индивидите в това наше човечество не правят друго, освен да угаждат и да слугуват на тялото си?!

Това, че такива хора в някакви моменти, когато, да речем, стомахът им е препълнен с пържоли, или пък омаята на алкохола е отпуснала вените им, може и да се мислят за "щастливи", изобщо не променя факта, че по начало са си пълни нещастници. Не е важно за какъв се мислиш, важното е какъв си. Ако някой по-скоро разбере какво всъщност е, какво наистина представлява, толкова по-скоро такъв човек може и да поеме по криволичещите пътеки, водещи до неговото щастие.

А пък това, че няма и не може да има наука за щастието, е прекрасно! Няма как да се състави "алгоритъм на щастието", колкото и да им се иска това на някои празни души. Щастието и неделимото от него достойнство зависят не от нашите "представи" за щастие и достойнство, а от неизразимата с думи, но затова пък действителна - и действена! - мъдрост, която ги определя. Другояче казано, всичко зависи от нашите идеи и ценности. И от нашата лична философия. Сега разбирате ли какво означава гримасата на отвращение, която толкова много "разумни", "делови" и "прагматични" хора изобразяват на лицата си, когато чуят думата "философия"?

Колкото и да е неприятно за огромната част от човечеството, смисълът на такива "най-важни" неща в живота ни като щастие, свобода, достойнство, следване на дълга, истина и пр. е достижим само на почвата на философията - разбирана като човешки стремеж за постигане на същия този смисъл, без който не можем. Ония, на които философските търсения и прозрения им изглеждат "празни приказки", може и да си мислят, че са постигнали "тайнството на живота" - но с тази само утеха ще си останат. Същинското богатство на тоя живот обаче едва ли ще ги осени; а пък сами себе си да ощетяваме непрестанно - нима това е задачата на живота, достоен за човека?

Понеже главна тема в моята философия е била винаги темата за свободата, то, разсъждавайки и пишейки толкова много за нея, всъщност съм писал най-вече за пътищата, по които е достижимо и щастието. Само ще отбележа заглавията на няколко важни в това отношение мои книги: "Универсумът на свободата" (Източниците на достойнството, успеха и богатството, изд. 2000 г.), "Етика на достойнството" (Изкуството да се живее, изд. 2002 г.), "Преследване на времето" (Изкуството на свободата, изд. 2003 г.), "Тайнството на живота" (Въведение в практическата философия, изд. 2004 г.), "Животът на душата" (Психология, изд. три пъти, 1997, 1999 и 2000 г.), "Изворите на живота" (Вечното в класическата и модерната философия, изд. 2009 г.) и др. Пиша заглавията им само като информация за ония, които искат да разберат нещо повече от разпространените банални и тривиални представи за щастието - и живота.

Ако Комитата сметне това за "реклама", моля, не пречи да изтрие коментара ми. Аз просто исках да бъде полезен, понеже темата наистина е важна и повърхностните съждения по нея не помагат никому. Но знае ли се, нищо чудно точно ония, които мислят за щастието съвсем повърхностно, да са най-щастливи?

Блаженото неведение няма как да не подхранва тяхното усещане, че са "разгадали" всички загадки. В този смисъл мисленето, да не говорим пък за четенето на философски книги, които поставят ред съдбовни въпроси, задълбочава безпокойството - и затова такива книги по всеобщата оценка са безусловно "вредни". Неслучайно огромната част от човечеството даже предпочита съвсем да не чете, или ако чете, това да са само "леки четива", доставящи приятни чувства, но в никакъв случай не и замисляне. А пък авторите на книгите, смело казващи ни онова, което руши толкова разпространената илюзия за щастие, няма как да не са и най-мразени; висшата степен на презрение и омраза към такива книги и автори е игнорирането им, т.е. преструването, че не знаем за тях, че не допускаме за съществуването им.

И понеже ний, философите, по принцип сме най-вредни хора, та затова дръзнах да напиша тук нещичко за щастието: та да вгорча живота на ония, които изпитват жестока скука даже само когато някой подхвърли, че трябва да се мисли, а какво и остава да се замислят! А иначе похвално е начинанието на Комитата да запише своите мисли за щастието. Темата за щастието е безкрайна и по-младите хора като него, пък и още по-младите от него, би следвало отново и отново да се връщат към нея. Защото... ами защото блажени са търсещите, само те ще намерят...

Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:

Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена

ЗА КОНТАКТ



ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ

Добави в Svejo